Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Войната на близнаците (13)

Глава 10

Рейстлин крачеше през пламналата пустиня. В пясъка пред него се нижеха стъпки, които той следваше. Стъпките го водеха все напред, нагоре и надолу по белите дюни. Беше му горещо, бе уморен и чувстваше ужасна жажда. Единственото, което искаше, бе да легне някъде и да почива. В далечината се виждаше кладенец, обграден от дебелата сянка на гъсти палми. Ала колкото и да опитваше, не можеше да се добере до него. Стъпките не водеха натам, а той нямаше воля да се отклони от пътя им.

Вече едва ходеше. Черната роба висеше тежко от тялото му и сякаш се опитваше да го повали върху пясъка. А сетне, почти изгубил сили, той вдигна очи и се задъха от ужас. Стъпките водеха до ешафод! До дръвника бе коленичила закачулена с черно фигура и главата й лежеше върху него. И макар да не можеше да види лицето на човека под качулката, бе сигурен, че това е самият той. Палачът се възправяше наблизо с окървавена брадва в ръце. И неговото лице бе скрито под черна качулка. Брадвата се издигна и увисна над врата на Рейстлин. А когато се спусна, магьосникът за миг успя да зърне лицето на палача…

 

 

— Рейст! — прошепна някой.

Главата му се пръскаше от болка. Заедно с шепнещия глас обаче го бе връхлетяло и невероятното успокоение, че всичко е било просто сън. Отчаяно се забори да дойде на себе си, да надделее над кошмара.

— Рейст! — изсъска още по-нетърпеливо гласът. Усещането за истинска, а не мнима опасност го разбуди окончателно. Остана неподвижен, със затворени очи, за да даде възможност на ставащото да го връхлети окончателно.

Лежеше върху мократа земя със завързани ръце и запушена уста. В главата му пулсираше болка, която гласът на Карамон сякаш усили до непоносими размери.

Усещаше мириса на лагерни огньове и чуваше звука от гласове и груби смехове. Никой от гласовете не изглеждаше достатъчно близо, с изключение на този на брат му. После си припомни всичко. Нападението, мъжа със стоманения крак… Рейстлин отвори очи съвсем бавно.

Карамон бе проснат до него. Ръцете му бяха вързани зад гърба, ала в очите му блестеше нещо, което накара Рейстлин да си припомни за отдавна отминали дни, за времена, в които се бяха сражавали рамо до рамо, обединили силата на меча и магията в едно.

Въпреки болката и обгръщащата ги тъмнина, Рейстлин се почувства ободрен. Отдавна не бе изпитвал нещо подобно.

Сега връзката помежду им бе по-силна от всякога. Опасността им позволяваше да общуват не само с думи, но и с мисли. Забелязал, че брат му е дошъл на себе си, Карамон се загърчи в усилие да се приближи до него възможно най-незабелязано. После прошепна едва доловимо:

— Можеш ли да се освободиш? Пазиш ли още сребърната кама?

Рейстлин кимна. От незапомнени времена боговете бяха забранили на магьосниците да носят в себе си каквото и да е оръжие или да се обличат в каквато и да е броня. Предполагаше се, че причината е очевидна: не биваше да губят време в овладяването на грубите оръжия, след като имаха далеч по-висши цели и съществуваха много по-изтънчени начини за сражение. Ала след като маговете създали драконовите сфери и помогнали на Хума да прогони Царицата на Мрака, боговете им разрешили да носят близо до тялото си ками — в памет на копието на Хума.

Камата бе хитроумно прикачена от вътрешната страна на китката му с помощта на кожен ремък и в случай на нужда можеше да се окаже в ръката му по всяко време. Тя бе средство за защита, което трябваше да се използва само в момент, когато и последното заклинание е изречено… или в случаи като този.

— Имаш ли сили? Можеш ли да правиш заклинания? — прошепна отново Карамон.

Рейстлин притвори уморено очи. Да. Имаше. Само че… това означаваше допълнителна слабост, означаваше още време, за да успее да се възстанови за момента, в който се изправи пред Пазителите на Портала. И въпреки всичко, ако така или иначе нямаше да доживее дотогава…

Естествено, че щеше да живее, помисли си с горчивина. Отвори очи и кимна. Достатъчно силен съм, произнесе на ум и брат му въздъхна с облекчение.

— Рейст! — произнесе с внезапна сериозност Карамон. — Нали… се сещаш… какво очаква Кризания?

Магьосникът си представи подобния на мечка полувеликан и нечовешки силните му ръце, протягащи се към младата жена. В този момент го жегна странно чувство, чувство което изпитваше рядко и поради това можеше да бъде определено като необичайно — гняв, ярост. Сърцето му сякаш прескочи няколко пъти и в продължение на няколко секунди магьосникът не можеше да вижда нищо друго, освен кървавата пелена пред очите си.

Сетне откри, че Карамон го наблюдава удивено и осъзна, че емоциите му навярно са се изписали съвсем открито. Рейстлин се намръщи. Брат му продължи забързано:

— Имам план.

Магьосникът кимна раздразнено. Отдавна бе прозрял плана му.

Карамон продължи:

— Ако се проваля…

Ще убия първо нея, а после и себе си, довърши вместо него брат му. Разбира се, нищо подобно нямаше да се случи. Беше в безопасност… защитен…

Някой приближаваше и магьосникът затвори очи, за да потъне още веднъж в дълбините на собственото си съзнание. Това щеше да му даде време, за да се справи с оплетените си емоции и да възвърне контрола си. Усещаше студеното острие на камата от вътрешната страна на ръката си. Размърда мускулите, които щяха да освободят ремъка. Имаше нещо, което не му даваше мира. Тази странна реакция. Собствените му чувства спрямо жена, на която не разчиташе в абсолютно никакъв смисъл… освен в качеството й на свещенослужител, разбира се.

 

 

Двама мъже изправиха грубо Карамон и го повлякоха със себе си. Войнът с благодарност установи, че освен бързия поглед, който хвърлиха към Рейстлин, за да се уверят, че все още е в безсъзнание, очевидно никой от тях не смяташе да обърне по-сериозно внимание на магьосника. Докато мъчително се опитваше по-скоро да ходи с вдървените си крака, отколкото да се влачи по неравната земя, Карамон още веднъж се замисли за странното изражение, изписало се по лицето на брат му, когато бе споменал лейди Кризания. Можеше да се определи единствено като яростта на измамен любовник и се срещаше често при обикновените мъже. Но при брат му? Способен ли бе Рейстлин на подобни чувства? Още в Истар Карамон бе решил за себе си, че не е, че магьосникът е изцяло погълнат от злото в сърцето си.

Сега обаче неговият близнак изглеждаше различен и твърде много му напомняше за стария Рейстлин, за брата, с когото толкова пъти се бе сражавал рамо до рамо — всеки поверил живота си в ръцете на другия. Онова, което магьосникът бе казал на Карамон за Тас, звучеше логично. Значи в края на краищата не бе убил кендера. А и макар често да бе раздразнителен, брат му се държеше изключително внимателно с Кризания. Може би…

Единият от мъжете го сръга безмилостно в ребрата, сякаш за да му напомни за отчайващата ситуация, в която бяха попаднали. Той изсумтя. Може би бе писано всичко да свърши тук и сега. Навярно единственото, което щеше да получи в замяна на живота си, би било бързата смърт на двамата му спътници.

Докато прекосяваха пространството на лагера, съсредоточен върху всичко, което бе видял и чул от засадата досега, Карамон започна мислено да подготвя предначертания план за действие.

Лагерът на бандитите приличаше по-скоро на малко градче, отколкото на разбойническо скривалище. Живееха в грубо построени колиби от дървени трупи и държаха конете си в една съседна пещера. Очевидно се навъртаха наоколо от известно време насам, но явно не се бояха от закона — по всеобщо мълчаливо споразумение тук признаваха водачеството и способностите единствено на Стоманения Пръст.

Доколкото можеше да прецени обаче, много от мъжете не бяха типичните недодялани главорези, каквито човек би очаквал да срещне по тези места. Несъмнено мнозина от тях поглеждаха към Кризания и клатеха неодобрително глави пред онова, което имаше да се случи. Макар повечето да бяха облечени в дрипи, голяма част носеха качествени оръжия — стоманени мечове от онзи вид, който се предава от баща на син и за който се полагат грижи като към наследствено придобита, а не спечелена по време на грабеж вещ. А и, въпреки че не можеше да бъде напълно сигурен, му се бе сторило, че на не един и два от тези мечове бе съзрял древния символ на соламнийските рицари — розата и синьото рибарче.

Мъжете бяха гладко избръснати, а не с дългите мустаци, отличаващи рицарите по принцип, ала Карамон ясно бе забелязал в неумолимите им очи нещо от погледа на своя приятел, рицаря Стурм Блестящото Острие. Последното веднага го накара да се замисли за това как се бе развила историята на рицарството веднага след Катастрофата.

Обвинявани от разгневените тълпи за връхлетялото ги нещастие, рицарите били принудени да напуснат домовете си. Мнозина били избити, като не малко от тях станали свидетели на гибелта на собствените си семейства. Онези, които преживели тези събития, се укривали дълго из земите си или се присъединявали към бандитски формирования — точно като това.

Загледан към насядали край огньовете хора, почистващи оръжията си или разговарящи тихо помежду си, войнът си даде сметка, че по лицата на много от тях се забелязваха очевидните следи на здраво вкорененото зло, ала имаше и такива, които изглеждаха примирени и сякаш останали без капчица надежда. Самият той също не бе преживял малко. Знаеше на какво е способен човек, когато някой му отнеме надеждата.

Всичко това го караше да мисли, че планът му все пак можеше да успее.

В центъра на лагера се извиваха пламъците на един по-голям огън — недалеч от мястото, където с Рейстлин ги бяха захвърлили на земята. Карамон погледна назад, за да се увери, че брат му все още се преструва на изпаднал в безсъзнание. Със задоволство отбеляза, че магьосникът е сполучил да извие тялото си така, че все пак да може да чува и да вижда всичко.

Когато най-после го изтикаха в светлината на големия огън, онези, които бяха най-близо, прекъснаха заниманията си и започнаха да се събират в полукръг около него. Стоманения Пръст седеше на огромен дървен стол до огъня с халба в ръка, заобиколен от обичайната заливаща се от смях пасмина ласкатели и подлизурковци. Не се изненада, когато сред тях мерна и ухиленото грозновато лице на съдържателя на хана, който бяха посетили по-рано през деня.

До Стоманения Пръст седеше Кризания. Отново й бяха отнели наметката. Роклята й бе разкъсана при деколтето. С внезапен прилив на гняв Карамон забеляза, че на едната й буза се бе появила голяма синина, а краят на устната й бе подут.

Младата жена се държеше спокойно и с достойнство, гледаше право пред себе си и не обръщаше внимание на грубите шеги и пиперливите историйки, които се разказваха на висок глас тук и там сред мъжете. Изпълнен с възхищение, Карамон се усмихна мрачно. Знаеше до какво състояние я бе докарала паниката през последните дни в Истар, а и като се замислеше за безопасния живот, който бе водила дотогава, можеше да се каже, че е доволен, дори изумен, да види, че при окаяното им положение Кризания реагира с хладнокръвие, на което можеше да завиди дори Тика.

Тика… Войнът се намръщи. Не бе имал намерение да мисли за нея, нито да я сравнява по какъвто и да е начин с лейди Кризания! Наложи си да мисли за настоящето. Отвърна очи от жената. Трябваше да се концентрира върху най-належащото, върху своя враг.

Забелязал Карамон, Стоманения Пръст прекъсна разговора, който водеше и даде знак на война да се приближи:

— Време да умреш, войниче. — Тонът му бе все така любезен. После мързеливо хвърли един поглед към Кризания. — Дамата вероятно няма да възрази, ако отложим любовната ни среща за няколко минути? Зная, скъпа… Мисли за това като за любовна игра. — Той я потупа по бузата. Когато младата жена отдръпна гневно глава, потупването му изведнъж се превърна в изненадваща плесница.

Кризания не извика. Просто вдигна брадичка и се втренчи в мъчителя си с мрачна гордост.

Карамон не можеше да си позволи да отвлича вниманието си, така че продължи да изучава с хладна любознателност лицето на Стоманения Пръст. „Този човек управлява с помощта на страха и грубата сила — помисли си той. — Следват го, но със сигурност има и такива, които изпитват съмнения. Вероятно ги е страх от него и с право; водачът на глутницата е единственият закон из тези покварени земи. Сигурно се грижи добре за тях и цени живота им. А това му осигурява тяхната лоялност… Каква ли обаче е цената на тази лоялност?“

Той се поизправи и като се стараеше да вложи възможно най-голямото презрение в гласа си, каза почти безразлично:

— Така ли доказваш смелостта си? Като удряш жена? — войнът се подсмихна. — Развържи ме и ми върни меча. Тогава ще видим що за мъж си всъщност!

Стоманеният Пръст го изгледа с интерес и Карамон с безпокойство осъзна, че той съвсем не е толкова глупав, за какъвто го бе смятал досега.

— Смятах да ти подготвя нещо по-оригинално, войниче — въздъхна полувеликанът и се изправи напълно в духа на представлението, което разиграваше. — Но май няма да се окажеш чак такова предизвикателство. Така или иначе тази вечер нямаме други забавления. За началото на вечерта, искам да кажа… — поправи се с похотливо изражение и елегантен поклон към Кризания, която не му обърна внимание.

Стоманения Пръст свали кожената си наметка и нареди на един от бандитите да му донесе меча. Антуражът му от ласкатели мигом се разкъса, за да се присъедини към вече събралите се наблюдатели около разчистеното пространство край огъня — очевидно този вид забавление се практикуваше твърде често тук. Докато мъжете се бореха за по-добри места, Карамон успя да улови погледа на младата жена.

Наклони глава и завъртя бързо очи към мястото, където лежеше магьосникът. Кризания моментално схвана мисълта му. Тя също се загледа нататък и кимна тъжно. Ръката й се вдигна и улови медальона на Паладин. Подутите й устни помръднаха.

В същия момент двамата мъже изблъскаха война в средата на широкия кръг и той я изгуби от очи.

— Ще ни бъде нужно нещо повече от молитви към боговете, за да се измъкнем оттук, лейди — измърмори, до известна степен развеселен от мисълта, че вероятно брат му в този момент също отправяше молитви, но към Царицата на Мрака.

Е, лично той нямаше към кого да отправи молба за помощ. Не можеше да разчита на нищо друго, освен на собствените си мускули.

Някой преряза тетивата от лък, с които бяха вързани ръцете му. Карамон се намръщи от неприятното усещане, когато през изтръпналите му крайници нахлу вълна от кръв. Раздвижи се, за да се съвземе и постопли. Сетне изу мократа риза и панталоните си, за да не му пречат по време на боя. „Дрехите — учеше го старият му инструктор в Истар, джуджето Арак — дават предимство на противника и могат лесно да се окажат решаващ коз в ръцете му.“

При вида на великолепната му мускулатура, от наблюдаващите се изтръгна вик на възхищение. Дъждът се стичаше по загорялото му тяло, светлината на огньовете се отразяваше по силния му гръден кош и широките рамене, разкривайки безбройните вече заздравели белези от рани. Подадоха му някакъв меч и Карамон го завъртя уверено и с очевидно умение. Дори Стоманения Пръст, който тъкмо влизаше в кръга от мъже, изглеждаше леко смутен от внушителния външен вид на бившия гладиатор.

Ала ако водачът на бандитите — макар и за миг — бе почувствал искрица съмнение в себе си, самият Карамон бе повече от слисан при вида на своя противник. Полувеликан-получовек, мъжът срещу него бе наследил най-доброто от отличителните черти и на двете раси. Имаше внушителния ръст и мускулатурата на великаните и същевременно се движеше с лекота и завидна пъргавина, а в очите му блестеше опасната интелигентност на човек. Той също бе предпочел да се сражава без дрехи, облечен единствено с лека кожена препаска. Онова обаче, което накара Карамон да се изуми най-много, бе оръжието, което носеше — може би най-прекрасния меч, който войнът някога бе имал щастието да зърне през живота си.

Беше наистина гигантски меч, създаден за употреба с две ръце. Не можеше да се отрече, че малко хора биха могли дори да го повдигнат, а камо ли да го овладеят подобаващо. Колкото до Стоманения Пръст, той не само го носеше без видимо усилие, но дори го държеше с една ръка! При това по наистина завиден начин, поне с това Карамон трябваше да се съгласи като експерт и доколкото можеше да прецени от няколкото бързи, добре отмерени удара, които полувеликанът нанесе във въздуха, за да раздвижи мускулите си. Металното острие за момент блясваше в нощния въздух като опашката на звезда и издаваше свистящ звук.

Докато противникът му куцаше, за да достигне центъра на кръга, Карамон с горчивина си даде сметка, че съвсем не е изправен срещу брутален и глупав враг, за какъвто го бе взел, а пред умел войн, интелигентен мъж, надмогнал собствения си недъг и готов да се изправи просто за забавление срещу човек с два крака и явен опит в боя.

А и както щеше да открие съвсем скоро, Стоманения Пръст не само бе надмогнал недъга си, но и го използваше по изключително ефикасен начин.

Двамата започнаха да се обикалят с бързи финтове, за да доловят първите признаци от пропукване в защитата на противника си. Сетне, без всякакво предупреждение, водачът на бандитите подскочи и използва стоманения си крак като оръжие. Кракът се стовари в гърдите на Карамон и го запрати на земята, принуждавайки го да изпусне меча си.

Стоманения Пръст бързо възвърна равновесието си и се хвърли в атака, решен да приключи схватката по възможно най-бързия начин. Макар и изненадан, Карамон бе добре запознат с този вид нападения. Той се престори, че не може да си поеме въздух и просто изчака врагът му да се приближи на достатъчно разстояние. Сетне се пресегна, улови бандита за здравия крак и го изви с мощно движение.

Мъжете около тях възкликнаха и започнаха възторжено да го аплодират. Възгласите им по някакъв странен начин предизвикаха прилив на спомени в него — спомени за арена и за борба на живот и смърт, които накараха кръвта му да запрепуска във вените. Всичките му тревоги, свързани с черни и бели свещенослужители изведнъж отлетяха надалеч. Същото се бе случило и с мисълта за дома. Съмненията му изчезнаха, заменени от възбудата на битката и опияняващата мисъл за надвиснала опасност, докарващи го до екстаз, какъвто Рейстлин навярно чувстваше при употребата на магия.

Изправи се някак на крака, докато противникът му също се опитваше да стане и скочи отчаяно към падналия на няколко стъпки от тях меч. Стоманения Пръст се оказа по-бърз. Бандитът стигна до меча пръв и го изрита надалеч.

Без да изпуска врага си от поглед, Карамон се озърна за друго оръжие и веднага забеляза лагерния огън в другия край на кръга от наблюдатели.

Още веднъж предугаждайки намеренията му, полувеликанът бързо зае такова положение, че да блокира пътя му в тази посока.

Карамон се затича. Мечът на Стоманения Пръст проряза въздуха в близост до корема му и разпръсна по целия си път искрящи капчици кръв. Войнът се претърколи близо до струпаните дърва за огъня, улови едно и бе отново на крака, малко преди мечът на бандита да се забие в земята, точно там, където само допреди секунда се бе намирала главата му.

Огромното острие описа нова дъга. Карамон се ориентира по свистенето и успя да парира удара в последния момент. Във въздуха се разлетяха искри и трески. В бързината си бе хванал дърво, което вече се бе подпалило. Силата, вложена от Стоманения Пръст в удара, бе невероятна. Ръцете на война моментално изтръпнаха от разтърсването, а дланите му пламнаха от забилите се в тях остри парченца дърво. Наложи му се да напрегне мишци до крайност, така че да удържи по някакъв начин напъна на надвисналото метално острие, след което изблъска бандита, за да го накара да изгуби баланс.

Полувеликанът успя да се задържи като заби изкуствения си крак дълбоко в пръстта и отхвърли Карамон назад. Двамата мъже отново започнаха да се обикалят, без да престават да се дебнат за някоя дребна, но съществена грешка. След секунда въздухът за пореден път избухна в проблясваща стомана и разлетели се въгленчета.

Постепенно войнът изгуби представа за времето. Всичко се бе сляло в поредица от непоносима, жилеща болка, страх и напиращо изтощение. Дишаше хрипливо. Дробовете му горяха, а ръцете му бяха разкървавени от ударите, които бе принуден да парира. Колкото и да се опитваше, не можеше да добие осезаемо превъзходство. Никога до този момент не бе срещал подобен противник. Стоманения Пръст, влязъл в боя с презрителна усмивка, сега даваше всичко от себе си и от цялото му поведение лъхаше мрачна решимост. Насъбраните около тях мъже наблюдаваха ставащото, завладени от напрежението на смъртоносното състезание.

Всъщност единствените звуци идваха от припукването на лагерния огън, тежкото дишане на противниците или плясъка на тежко стоварило се в калта тяло и глухия стон, последвал някой сполучлив удар.

Вече виждаше лицата на бандитите съвсем смътно и неясно. Огромният клон в изморените му ръце тежеше колкото цял дънер. Дишането се бе превърнало в чиста агония. Доколкото можеше да прецени, Стоманения Пръст също изпитваше трудности, защото само до преди миг съзнателно бе пропуснал да се възползва от удалата му се възможност, просто за да може да остане на място и да си поеме живителна глътка въздух. На хълбока му ясно се забелязваше дълъг пурпурен белег от оръжието на Карамон. Всички наблизо бяха чули отчетливия звук от строшени ребра и бяха забелязали как жълтеникавото лице на бандита се беше изкривило от острата болка.

Стоманения Пръст веднага бе отвърнал на предизвикателството със сложно замахване, принудило Карамон да отстъпи на границата на допустимото, за да успее да се измъкне от неминуема смърт. Сега двамата се дебнеха внимателно, без да се интересуват от нищо друго освен от противника срещу себе си. Всеки от тях знаеше, че който допусне грешка следващия път, ще заплати скъпо за нея.

И ето, че водачът на бандитите се подхлъзна в калта. Беше съвсем леко подхлъзване, което го запрати на коляното на здравия му крак и го накара да потърси опора с изкуствения. В самото начало на битката той вероятно щеше да възвърне равновесието си за по-малко от миг. Ала силите вече го бяха напуснали и това се оказа решаващо.

Последвалата секунда бе тъкмо онова, от което се нуждаеше Карамон. Влагайки цялата останала му сила, войнът стовари размазващ удар върху коляното на изкуствения крак. Клонът поби крака дълбоко в подгизналата земя като че ли забиваше пирон.

Бандитът изръмжа от ярост и болка и се извъртя така, че да държи на разстояние обикалящия го войн, без да престава да прави отчаяни опити да се измъкне от капана. Силата му, или поне каквото бе останало от нея, бе толкова голяма, че почти успя. Дори и в този момент, когато противникът бе попаднал в безнадеждна ситуация, Карамон трябваше да се пребори с изкушението да си почине за няколко секунди.

Ала състезанието трябваше да има само един победител. И двамата знаеха това още от самото начало. Войнът полетя напред и клонът изби огромния меч от ръката на противника му. Видял смъртта в помрачнелите очи на Карамон, Стоманения Пръст упорито се забори с калта и обездвижения си крак. А когато клонът просвистя в смълчания въздух за последен път, ръцете на бандита се помъчиха да го уловят за гърлото…

Оръжието на война се стовари върху главата на полувеликана с мокър, глух звук на строшена кост и премазана плът и го накара да се просне по гръб. Тялото му се изкриви от един последен мъчителен спазъм и замря неподвижно. Стоманения Пръст лежеше в калта, изкуственият му крак все така го приковаваше към земята, а дъждът отмиваше кръвта и парченцата мозък, бликнали от надробения му череп.

Като се олюляваше от слабост, Карамон рухна на колене и потърси опората на хлъзгавия от дъжда и полепналата кръв клон. Опитваше се да си поеме дъх, тъкмо когато в ушите му нахлуха виковете на разгневените бандити, втурнали се към него, за да го убият. Не го беше грижа. Нямаше никакво значение. Беше готов.

Само че никой не го нападна.

Карамон объркано вдигна притъпен поглед и съзря как до него коленичи нечия фигура, облечена в черни дрехи. Загрижената ръка на брат му го обгърна в опит да го защити и войнът видя как от върховете на пръстите му засия сгряваща светлина. Огромният мъж затвори очи и склони глава върху слабите гърди на Рейстлин. Мъчително си пое дъх.

Сетне долови как нечии други пръсти докосват пламналата му кожа и някой произнася едва чута молитва към Паладин. Карамон стреснато вдигна взор. Опита се да я отблъсне, но бе твърде късно. Лечебната сила на заклинанието й плъзна успокояващо през тялото му, а събралите се наоколо бандити възкликнаха при вида на изчезващите рани и жестоки натъртвания. Даже обикновените огнени светлини на Рейстлин едва ли биха предизвикали такъв страх у тях.

— Магьосничество! Тя го излекува! Изгорете вещицата!

— Да изгорим и двама им! Магьосник и вещица!

— Превзели са тялото на войника. Да ги погубим и да освободим душата му!

Карамон хвърли един поглед към Рейстлин и веднага долови, че в брат му също са се пробудили стари спомени и той е напълно наясно с опасността, пред която са изправени в този момент.

— Чакайте! — извиси глас войнът и се изправи задъхано пред напиращите мъже.

Сега ги удържаше единствено уплахата от магията на Рейстлин. Дочул кашлянето на брат си, Карамон си даде сметка, че едва ли могат да се изправят срещу всички наведнъж.

Той улови слисаната Кризания и я издърпа зад себе си, като на свой ред застана пред разгневените, изплашени до смърт хора:

— Който я докосне ще последва своя водач! — изкрещя войнът и викът му се разнесе високо и ясно над плющящия дъжд.

— Защото да оставяме една вещица да ходи свободно наоколо? — изръмжа едного и около него се разнесе одобрително мърморене.

— Защото е моята вещица! — заяви неумолимо Карамон и се огледа предизвикателно. Долови как Кризания остро си пое дъх, ала Рейстлин й отправи предупредителен поглед, който я накара да преглътне онова, което вероятно искаше да каже. — И не съм неин роб, защото както тя, така и магьосникът се подчиняват на моите заповеди. Кълна ви се, че няма да ви навреди с нищо.

Разнесоха се още измърморени проклятия, но заплахата в очите на мъжете бе започнала да изчезва, заменена от неохотно възхищение и желание да го изслушат.

— Позволете ни да продължим по пътя си — започна тихо Рейстлин — и ще ви…

— Чакай! — нареди му Карамон. Той дръпна брат си на страна и му прошепна: — Имам идея. Пази Кризания!

Магьосникът кимна и се присъедини към младата жена, която стоеше мълчаливо, загледана към бандитите. Карамон отиде при неподвижното тяло на водача им. Стоманения Пръст все така лежеше в почервеняващата кал. Войнът изтръгна огромния меч от вкочаняващите се пръсти на полувеликана и го вдигна високо над главата си. Внезапно всичко се изгуби пред великолепната гледка — Карамон, огрян от светлината на огньовете, възправен над тялото на мъртвия си противник.

— Аз погубих вашия водач! Сега предявявам правото си да заема мястото му! — извика високо той и гласът му отекна надалеч сред дърветата. — В замяна ще поискам от вас само едно нещо: да изоставите досегашния си живот на злодейства, изнасилвания и кланета и да тръгнете с мен на юг.

Реакцията от думите му бе незабавна и изненадваща:

— На юг! Те пътуват на юг! — разнесоха се възклицания, последвани от нестройни радостни викове.

Карамон ги изгледа неразбиращо. Рейстлин се приближи и го стисна за лакътя:

— Какво си мислиш, че правиш? — попита с побледняло лице.

Войнът вдигна огромните си рамене, учуден от неочаквания ентусиазъм, който сам бе предизвикал.

— Просто ми се стори, че ще бъде добра идея, ако имаме на свое разположение въоръжен ескорт — отговори той. — Земите на юг от тук сигурно са далеч по-запустели и опасни в сравнение с онези, през които яздихме досега. Помислих си, че ако вземем неколцина от тези мъже, ще ни бъде много по-лесно, това е всичко. Не разбирам какво…

Един младеж с благородно излъчване, който най-много от всички напомняше на Карамон за Стурм, пристъпи напред. Той даде знак на останалите да запазят мълчание и попита:

— Отивате на юг? Дали случайно не сте тръгнали за баснословното богатство на джуджетата от Торбардин?

Рейстлин се намръщи:

— Разбираш ли сега? — изръмжа той. Кашлицата го задави и той се преви, неспособен да си поеме дъх. Ако точно в този момент Кризания не се бе доближила, за да го подкрепи, магьосникът най-вероятно би се свлякъл на земята от безсилие.

— Разбирам, че имаш нужда от почивка — отговори мрачно Карамон. — А и ние също. И че ако не си осигурим някаква въоръжена защита, никога няма да се наспим като хората. Но какво общо имат джуджетата от Торбардин така или иначе? Какво става тук?

Рейстлин сведе очи към земята, скрит в сенките на качулката си. Най-сетне той въздъхна и каза:

— Кажи им, че отиваме на юг. Ще нападнем джуджетата.

Очите на война се разшириха:

— Да нападнем Торбардин?

— Ще ти обясня по-късно — прекъсна го магьосникът. — А сега направи така, както ти казах.

Карамон се поколеба.

Слабите рамене на Рейстлин се свиха и по устните му плъзна неприятна усмивка:

— Това е единственият ти път към дома, братко. И може би единственият път встрани от сигурната смърт.

Огромният мъж се огледа. По време на кратката размяна на реплики помежду им, мъжете отново бяха започнали да мърморят, заподозрели някаква измама в намеренията им. Осъзнал, че бързо трябва да вземе някакво решение, ако не иска да ги изгуби завинаги като съюзници, или дори да бъде изправен пред заплахата от ново нападение, той сведе глава, за да спечели време и да обмисли действията си. Колебанието му продължи съвсем кратко:

— Вярно е, отиваме на юг — заяви накрая. — Но имаме свои причини. Спомена нещо за богатствата на Торбардин?

— Говори се, че джуджетата са складирали припаси и имущество дълбоко под планините — отговори с готовност младият мъж. Другите край него закимаха.

— Богатства, които са отнели от хората — добави друг.

— Точно тъй! Не само пари — извика трети, — но и жито, добитък… Тази зима ще ядат като крале, а нашите стомаси от сега са се свили на топки!

— И преди сме обсъждали идеята да тръгнем на юг и да вземе полагащото ни се — продължи младежът, — ала Стоманения Пръст твърдеше, че нещата тук и без друго си вървят добре. А и не всички бяха на нашето мнение.

Карамон се замисли. Искаше му се познанията му по история да бяха малко по-обширни. Беше чувал за Великите войни за прохода на джуджетата, разбира се. Старият му приятел Флинт нямаше друга тема за разговор. Флинт бе джудже от хълмовете. И му бе напълнил ушите с истории за жестокостта на планинските си събратя, които не се различаваха много от думите на мъжете. Ала разказите на Флинт се отличаваха в една съществена част: приятелят му твърдеше, че в Торбардин държали неща, откраднати от техните братовчеди — джуджетата от хълмовете.

Ако последното бе истина, то решението му щеше да бъде лесно. Естествено, можеше да постъпи както му бе наредил брат му. Но нещо вътре в самия Карамон се бе пречупило още в Истар. И макар да започваше да осъзнава, че навярно е постъпил нечестно спрямо Рейстлин, все пак имаше нещо, което го спираше да му се довери напълно. Никога повече нямаше да се подчини на магьосника, без предварително да обмисли думите му.

Ала ето, че усети блестящия поглед на брат си втренчен в него и думите на Рейстлин отново отекнаха в съзнанието му:

Единственият ти път към дома!

Карамон стисна юмрук в безсилна ярост. Знаеше, че този път магьосникът е надделял.

— Пътуваме на юг и целта ни е Торбардин — произнесе дрезгаво, свел разтревожено поглед към меча в ръката си. Сетне вдигна глава, за да погледне мъжете в очите: — Ще дойдете ли с нас?

Настъпи миг на колебание. Неколцина от мъжете пристъпиха, за да подшушнат нещо на благородника, който очевидно се явяваше техен говорител. Той ги изслуша, кимна и отново се обърна към Карамон:

— Ще последваме теб без възражения, защото си голям войн. Но искаме да знаем какво общо имаш с черноризеца? Кой е той, че да следваме него?

— Името ми е Рейстлин — отвърна магьосникът. — Този човек е мой телохранител.

Никой не отговори. Хвърляха им само изпълнени със съмнение погледи.

— Вярно е, аз съм негов телохранител — произнесе тихо Карамон, — но истинското име на черноризеца е Фистандантилус.

При последните му думи сред скупчените хора се разнесоха остри възклицания. Намръщените физиономии мигом се замениха от уважителни погледи и ясно доловимо страхопочитание.

— Името ми е Гарик — представи се младият благородник и се поклони на архимагьосника, съгласно старомодния етикет на соламнийските рицари. — Чували сме името ти, Великолепни. И макар деянията ти да са също толкова черни, колкото и робата ти, може да се каже, че всички ние живеем в черни и неблагодарни времена. Ще те последваме — теб и великия войн, където и да отидете.

Той пристъпи напред и положи меча си в краката на Карамон. Последваха го и други, някои с несъмнено желание, но и по-предпазливи. Неколцина се измъкнаха в сенките на нощта. Напълно наясно, че по този начин се освобождават от необходимостта да си имат вземане-даване със заклети главорези, Карамон ги остави да правят каквото намерят за добре.

Оставаха им всичко на всичко около трийсетина мъже; разбира се имаше един или двама със знатния произход на Гарик, но повечето бяха просто дрипльовци или обикновени разбойници.

— Моята армия — произнесе войнът сам на себе си и се усмихна мрачно, докато разстилаше одеялото си в колибата на Стоманения Пръст. Пред вратата й Гарик разговаряше с мъжа, когото Карамон бе решил да назначи на стража.

Беше изтощен до смърт и предполагаше, че ще заспи почти веднага. Вместо това сега лежеше в мрака. Размишляваше и кроеше планове.

Както мнозина млади войници, и Карамон бе мечтал един ден да се издигне до офицерски ранг. Ето, че сега най-неочаквано му се бе предоставил такъв шанс. Вярно, не беше кой знае какво, но поне бе някакво начало. И за пръв път, откакто бяха пристигнали в това забравено от боговете време, той почувства искрица удоволствие от онова, което се случваше.

В ума му се преплитаха планове. Учения, определяне на най-добрите маршрути в южна посока, провизии, снабдяване… Всички тези проблеми бяха съвсем нови и неизследвани територии за бившия наемник. Дори и по време на Войната на Копието бе гледал да се придържа към водачеството на Танис. Колкото до брат му, той едва ли знаеше нещо повече в това отношение. Рейстлин студено бе информирал огромния войн, че е напълно сам в това начинание. Карамон откри, че предизвикателството му се нравеше. Струваше му се странно… освежаващо. Това бяха проблеми от плът и кръв, дошли като по магия, за да изтласкат встрани по-мрачните и тежки въпроси, свързани с брат му.

Замислен за него, Карамон хвърли един поглед към Рейстлин, който вече спеше дълбоко, свит на топка близо до огромното каменно огнище в средата на колибата. Въпреки горещината, магьосникът се бе увил плътно в наметалото си, плюс одеялата, които Кризания бе успяла да му намери. Войнът мълчаливо се заслуша в нестройното му дишане. От време на време Рейстлин мъчително кашляше в съня си.

Кризания спеше от другата страна на огнището. Въпреки че бе преживяла много през изминалия ден, сънят й бе неспокоен и накъсан. Неведнъж младата жена извикваше стреснато и се изправяше пребледняла. Карамон въздъхна. Така му се искаше да я успокои по някакъв начин — да я вземе в ръцете си, да й каже, че няма от какво да се страхува. За пръв път си даде сметка колко много искаше да го стори. Може би защото бе казал на мъжете, че тя му принадлежи. Може би в края на краищата всичко се дължеше на това, че бе видял полувеликанът да посяга към нея, може би всичко се повтаряше и чувствата му не бяха твърде различни от онези, които бе изпитал Рейстлин малко по-рано същата вечер.

Каквато и да беше причината, Карамон осъзна, че в този момент я наблюдава по далеч по-различен начин в сравнение с друг път, и че в ума му се появяват мисли, които караха кожата му да гори и сърцето му да ускорява ритъма си.

Той затвори очи и се помъчи да насочи мисълта си към Тика, неговата съпруга. Само че от толкова дълго време си бе наложил да не си припомня нищо за нея, че сега всичко му се струваше някак незадоволително. Имаше чувството, че Тика е много, много надалеч, изгубена сред мъглата на преживяното. А Кризания бе от плът и кръв и се намираше точно пред него… Можеше да долови дори дишането й…

Проклятие! Жени!

Карамон раздразнено се обърна на другата страна, решен да помете с един замах всички нежелани мисли за жените в живота си и да се заеме с по-належащите проблеми. По някакъв начин това проработи. Умората най-сетне го надви.

Докато постепенно потъваше в дълбините на съня, нещо все пак продължаваше да го тревожи. Не беше свързано нито с материалното осигуряване на хората, за които отговаряше, нито с червенокосите жени войни, нито дори с прекрасните свещенослужителки в бели роби.

Не беше нещо повече от един мимолетен поглед, начинът, по който Рейстлин го бе изгледал, когато спомена името „Фистандантилус“.

Не беше просто поглед, предизвикан от раздразнение или гняв, какъвто напълно оправдано можеше да очаква от магьосника. Всъщност, последното, което войнът видя преди окончателно да заспи, бяха изпълнените с неизказан и всеобхватен ужас очи на своя брат.