Джефри Дивър
Невидимия (10)

10.

„Колко ли съм спал?“, почуди се младежът.

Представлението беше свършило около полунощ, след това се бяха отбили да пийнат в „Белия дом“ до кой знае колко часа, беше се прибрал около три, после — четирийсет и пет минути по телефона с Браг, не, може би час.

Колко часа му оставаха за сън?

Тони Калвърт не успя да направи сметка и реши, че може би е по-добре да не знае истинските измерения на преумората си. Поне работеше на Бродуей, а не снимаше телевизионни реклами, където понякога се налагаше да започва — Боже опази! — в 6 сутринта. В театър „Гилгуд“ можеше да работи и в почивните дни, но не се налагаше да става рано.

Той огледа инструментите си и реши, че трябва да вземе още грим за замаскиране на татуировки, защото днес представяха една любовна драма, а дамите от Тинек и Гардън Сити сигурно щяха да се усъмнят в искреността на главния актьор, който уж страда по невинна девица, а в същото време на големия му бицепс пише „С обич от Робърт“.

Калвърт избра голяма кутия за гримове и се погледна в огледалото до вратата. Изглеждаше по-добре, отколкото се чувстваше, трябваше да признае. Все още пазеше малко тен от страхотната екскурзия до Сейнт Томас през февруари, а стегнатата фигура бе добра компенсация за лекото къркорене в стомаха му. (За Бога, ограничи се до четири бири. Става ли? Ехо, ще го преживеем ли?) Очите му обаче… да, доста бяха зачервени. Но за това лесно щеше да се погрижи. Опитният гримьор знае стотици начини да преобрази старец като младеж, да направи дебелия стегнат, изморения — бодър. Той вкара в действие капките, после нанесе леки сенки под очите си.

Калвърт навлече кожено яке, заключи апартамента си и тръгна по тихия коридор на постройката в Ийст Вилидж. Повечето му съседи сигурно бяха навън и се наслаждаваха на този първи хубав пролетен уикенд за годината или още спяха след снощните си похождения.

Излезе през задната врата, както винаги. Тръгна по уличката, но на няколко метра в един вход забеляза движение.

Спря и се взря в полумрака. Някакво животно. Боже мили, да не би да е плъх?

Не, беше котка, очевидно ранена. Той се огледа, но уличката бе съвсем пуста.

„О, бедното животинче!“

Калвърт не си падаше особено по домашните животни, но се беше грижил за териера на един съсед и собственикът му бе казал за всеки случай, че ветеринарят на Билбо има кабинет съвсем близо, на „Сейнт Марк“. Можеше да занесе котката на път за метрото. Сестра му може би щеше да я задържи. Беше осиновила деца, защо не котка?

Мотаенето из задните улички не беше най-доброто занимание за този квартал, но Калвърт се увери, че все още е съвсем сам. Приближи се бавно, за да не уплаши животното. То лежеше на една страна и мяукаше немощно.

Как да го хване? Нямаше ли да го одраска? Спомняше си една лекция за котешката треска. Животното обаче изглеждаше твърде слабо, за да му навреди.

— Ехо, какво ти е, дребосък? — попита той с успокоителен тон. — Ранен ли си?

Калвърт приклекна, остави кутията с гримовете на паважа и се пресегна внимателно, в случай че котката се опита да го одраска. Докосна я, но отдръпна ужасено ръка. Животното беше леденостудено и изкормено. Дали не бе вече мъртво? Не, още движеше единия си крак. И отново измяука слабо.

Той пак го докосна. Чакай, това под кожата не бяха кости. Бяха пръчки и в тялото имаше метална кутия.

Какво, по дяволите, беше това?

Дали скрита камера? Дали някой мръсник не му въртеше номер?

Той вдигна поглед и видя друг човек на около три метра от себе си. Калвърт се стресна и се отдръпна. Другият мъж стоеше приклекнал…

Не. Това беше собственото му отражение от голямо огледало, поставено в дъното на тъмния вход. Калвърт видя собственото си ужасено лице, широко отворените си очи. Той се поотпусна и понечи да се засмее. Ала изведнъж отражението му се наклони напред — огледалото падна и се разби.

Брадатият мъж на средна възраст, който се беше крил отзад, се хвърли към него с парче метална тръба в ръката.

— Не! Помощ! — изкрещя младежът и отскочи. — Боже мили!

Нападателят замахна с тръбата към главата му.

Калвърт успя да грабне кутията от земята и отби удара. Скочи на крака и побягна. Нападателят го подгони, но се подхлъзна и падна болезнено на коляно.

— Ето ти портфейла! Вземи го!

Калвърт издърпа портфейла от джоба си и го хвърли назад, но нападателят не му обърна внимание, изправи се и пак се втурна след него. Препречваше му пътя към главната улица. Единствената възможност за отстъпление беше към сградата.

„О, Господи, мили Боже…“

— Помощ, помощ, помощ!

„Ключовете! Бързо!“

Той ги напипа в джоба и хвърли бърз поглед назад. Нападателят беше едва на десетина метра.

„Ако не отворя вратата от първия път… мъртъв съм.“

Блъсна се в металната врата и като по чудо улучи ключалката от първия път. Бързо превъртя ключа. Вратата се отвори, той влезе и я затръшна с все сила след себе си. Тя се заключи автоматично.

С разтуптяно сърце и задъхан от страх, той остана за миг, опрял гръб о стената.

„Какъв беше този, обирджия? Убиец на гейове? Наркоман? Няма значение. Няма да позволя да му се размине.“

Изтича до апартамента си. И тази врата се отвори бързо. Той влезе и заключи.

Изтича в кухнята. Грабна телефона и набра 911. След малко от слушалката прозвуча женски глас:

— Полиция и противопожарна служба.

— Някакъв мъж! Някакъв мъж ме нападна преди малко! Навън е!

— Ранен ли сте?

— Не, но трябва да изпратите полиция! Бързо!

— При вас ли е?

— Не, не успя да влезе. Заключих. Но може би още е на улицата! Побързайте!

„Какво беше това?“ — запита се Калвърт. Бе усетил въздушно течение.

Диспечерката се обади настойчиво:

— Господине, там ли сте? Можете ли…

Калвърт се обърна към вратата и изпищя. Брадатият с тръбата, застанал на няколко крачки от него, спокойно издърпа кабела на телефона от контакта. „Вратите! Как ги е отключил?“

Калвърт отстъпи, допря гръб до хладилника — нямаше повече накъде.

— Какво? — прошепна, като забеляза белега на шията на нападателя и срасналите му пръсти. — Какво искаш?

Нападателят не му отговори, огледа се — първо към кухненската маса, после към масичката в хола. По лицето му се изписа задоволство. Сетне се обърна и небрежно замахна с тръбата към вдигнатите ръце на Калвърт.

* * *

Движеха се безшумно.

Две коли с по двама полицаи.

Сержантът беше в първата. От обаждането бяха изминали само шест минути. Въпреки че разговорът бе прекъснат, от централата веднага определиха адреса по телефонния номер.

Шест минути… Ако имаха късмет, жертвата щеше да е още жива. Ако имаха по-малко късмет, поне щяха да заварят престъпника.

Той се обади по радиостанцията:

— Сержант четири-пет-три-едно до централата. Намирам се на местопроизшествието на Девета улица.

— Прието, четири-пет-три-едно. Линейката е на път. Има ли пострадали?

— Още не знаем, край.

— Прието, край.

Той изпрати един от хората си отзад, за да пази задния вход и прозорците, друг остави отпред. Третият полицай го придружи във фоайето.

Ако имаха късмет, престъпникът щеше да скочи през някой прозорец и да си счупи глезена. Сержантът не беше в настроение за преследване в този хубав ден.

Намираха се в Алфабет Сити — един от най-опасните райони в Манхатън. Когато наближиха вратата, двамата полицаи извадиха оръжията си.

Ако имаха късмет, престъпникът щеше да е въоръжен само с нож. Или с нещо, подобно на доспехите на онзи наркоман от миналата седмица: пръчка и капак от кофа за боклук вместо щит.

Е, поне намериха кой да ги пусне в сградата. Една възрастна жена, приведена под тежестта на пазарска чанта, от която се подаваше огромен ананас, тъкмо излизаше. Тя примигна изненадано и задържа вратата, за да влязат.

— Нищо сериозно, госпожо — увери я сержантът.

„Ако имаме късмет…“

Апартамент 1J се намираше в дъното на коридора на първия етаж. Сержантът застана отляво на вратата. Колегата му — срещу него. Сержантът почука с изпъкналите кокалчета на пръстите си.

— Полиция! Отвори! Веднага!

Никакъв отговор.

— Полиция!

Той натисна лекичко бравата. Пак късмет. Беше отключено. Сержантът отвори рязко вратата и двамата мъже застинаха в очакване. Накрая сержантът се престраши да надникне.

— О, Боже всемогъщи — прошепна при вида на онова, което съзря в средата на хола.

Думата „късмет“ моментално се изпари от съзнанието му.

* * *

Тайната на доброто преобразяване е да направиш значителни, но прости промени във външността и поведението си, като едновременно с това отвлечеш вниманието на публиката с похватите на разсредоточаването.

А никоя промяна не е по-значителна от преобразяването в старица, натоварена с тежки пазарски чанти.

Малерик знаеше, че полицията скоро ще пристигне. Затова след краткото представление в апартамента на Калвърт набързо се преобрази в една от неузнаваемите си външности: със синя рокля с висока яка и бяла перука. Вдигна еластичните крачоли на дънките си над коленете и отдолу се показаха плътни чорапогащи. Свали брадата и намаза лицето си с яркия руж, който възрастните жени много използват. Допълнително очерта веждите си. Няколко десетки черти с тънък кафеникав молив придадоха на кожата му набръчкан вид. Смени обувките си.

За разсредоточаването намери пазарска чанта и я напълни с вестници (сложи и тръбата и другото оръжие, което бе използвал за номера). Отгоре намести големия ананас, който намери в кухнята на Калвърт. Ако срещнеше някого на излизане, едрият плод щеше да привлече вниманието.

Сега, на двеста-триста метра от постройката и все още облечен като жена, той спря и се облегна на една стена, сякаш да си поеме въздух. Сетне се вмъкна в тъмна уличка. С едно дръпване смъкна роклята, която се държеше само на тънки лепенки. Скри дрехата и перуката в трийсетсантиметровия еластичен пояс, който носеше около кръста си. Той притискаше дрехите и дегизировката и ги правеше невидими под ризата.

Смъкна отново крачолите, изтри грима от лицето си, после се погледна в едно джобно огледалце. Пъхна каучуковите подплънки в пазарската чанта, а нея сложи в плътен найлонов плик. Намери една неправилно паркирана кола, отвори багажника й и остави плика вътре. Полицията нямаше да се сети да проверява багажниците, а и без това колата надали щеше да дочака собственика си.

Той отново излезе на главната улица и се насочи към станцията на метрото.

„Какво мислите за втория номер, почитаема публика?“

Той считаше, че се е справил добре, особено след като се подхлъзна и изпълнителят успя да избяга в сградата и да заключи двете врати.

Когато стигна задната врата на постройката, Малерик вече бе извадил инструментите си.

От години се упражняваше да отваря ключалки. Това бе едно от първите умения, на които го беше научил наставникът му. При тази дейност се използват два инструмента: лостче, което се пъха в ключалката и с чиято помощ се упражнява постоянен натиск върху механизма, и тел, с която се изместват щифтчетата, докато вратата се отключи.

Ако щифтчетата се изместват едно по едно, това занимание може да отнеме доста време. Затова Малерик се беше специализирал в една особена техника, наречена „търкане“, при която телта се мести бързо напред-назад. Тя действа само ако човек налучка точната комбинация на щифтчетата и какъв точно натиск трябва да окаже. На Малерик му бяха достатъчни по-малко от трийсет секунди за отваряне на двете врати.

„Невероятно ли ви се струва, почитаема публика?

Но нали точно това е работата на илюзиониста — да направи невъзможното реално.“

Той спря пред станцията и си купи „Ню Йорк Таймс“, разгърна го и заоглежда минувачите. Никой не го беше проследил. Слезе в подлеза и се качи на метрото. Някой по-предпазлив изпълнител вероятно би постоял още известно време, за да се увери със сигурност, че не го следят. Малерик обаче нямаше толкова време. Следващият номер беше труден — голямо предизвикателство за него — и се налагаше сериозно да се подготви.

Не можеше да разочарова публиката си.