Джефри Дивър
Невидимия (18)

18.

Застинала от ужас, Сакс закри устата си с ръка.

„О, Господи, не…“

„Триковете на Робер-Худен били по-добри от тези на марабутите. Но май замалко да го убият.“

„Не се тревожи. Аз няма да позволя това да се случи на теб.“

Ала все пак беше допуснала. Толкова се бе улисала в търсене на Фокусника, че беше забравила за момичето.

„Не, не, Райм, някои мъртви не могат да бъдат забравени. Тази трагедия ще ме преследва вечно.“

Сетне обаче си помисли: „Няма време за скръб. Трябва да потърсим възмездие. Започни да мислиш като ченге, по дяволите, Фокусника е наблизо. И няма да се измъкне. Това е местопрестъпление и ти знаеш какво да правиш!

Първо. Затвори изходите.

Второ. Съхрани местопроизшествието.

Трето. Събери, защити и разпитай свидетелите.“

Тя се обърна към двама полицаи, за да ги натовари с тези задачи. Но тъкмо понечи да заговори, когато от радиостанцията й изгърмя глас:

— Патрул четири-седем до всички. Заподозреният току-що излезе от източния изход на панаира. Намира се на Уестенд и наближава Седемдесет и осма улица, движи се на север, пеша… Носи дънки, синя риза с емблема на „Харли Дейвидсън“. Дълга коса, с опашка, черна шапка с козирка. Не личи да е въоръжен… Ще го изгубя в тълпата… Всички свободни полицаи да дойдат за подкрепление.

Рокерът! Беше се преобразил. Бе пробол Кара с нож, за да ги разсее, и се беше измъкнал в суматохата.

„А беше на две крачки от мен!“

Други полицаи започнаха да се обаждат, за да потвърдят, че се включват в преследването, макар че престъпникът очевидно имаше голяма преднина. Сакс погледна Роланд Бел, който се взираше намръщено в Кара и държеше радиостанцията до ухото си. Той я видя и й кимна към изхода. Сакс нареди на най-близкия полицай да съхрани местопроизшествието, да извика лекар и да събере свидетелите.

— Ама… — започна оплешивяващият млад мъж, който явно не беше склонен да приема заповеди от жена с неговия чин.

— Няма „ама“. — Сакс не беше в настроение да спори за старшинството. — Ако искаш, можеш да се оплачеш на началника си. По-късно.

С тези думи, без да обръща внимание нито на полицая, нито на болките от артрита си, Амелия Сакс се втурна след Роланд Бел по стълбите в преследване на убиеца на приятелката им.

* * *

„Бърз е.

Обаче аз съм по-бърз.“

Лоурънс Бърк, полицай с шестгодишен стаж в патрулния отдел, излезе от Ривърсайд Драйв на Уестенд Авеню само десетина метра зад беглеца, някакъв скапан рокер с риза на „Харли Дейвидсън“.

Тичаше сред тълпата от пешеходци като на мачовете в гимназията.

И точно както тогава, Лари Бързака настигаше беглеца.

Когато чу сигнала за преследването, той тъкмо отиваше към реката, за да помогне за охраната на местопрестъплението. Обърна се и се озова лице в лице с преследвания — някакъв мизерен рокер.

— Хей, ти! Стой!

Рокерът не спря. Провря се покрай Бърк и се втурна отчаяно на север. И също както в гимназия „Удроу Уилсън“, когато тичаше всичките седемдесет и два метра на игрището след Крис Бродерик (и го поваляше на по-малко от метър преди голлинията), Бързака се втурна след престъпника.

Бърк не извади пистолета си. С изключение на случаите, когато престъпникът е въоръжен и има пряка опасност да простреля някой случаен минувач, полицаят няма право да използва оръжие, за да го спре. А на застрелването на човек в гърба щеше да се погледне с доста лошо око при евентуалното разследване, да не говорим за пагубните последствия от такова действие върху израстването му в кариерата.

— Хей, скапан нещастник! — извика задъхано Бърк.

Рокерът зави на изток по една пресечка и хвърли уплашен поглед на Бързака, който безмилостно скъсяваше дистанцията.

Беглецът зави наляво по една тясна уличка. Полицаят взе завоя доста по-плавно от „господин Харли“ и не изостана нито крачка.

Някои участъци използваха мрежи или електрошокови пистолети за залавяне на бегълци, но в Ню Йорк нямаше толкова напреднала техника. Освен това в момента нямаше значение, защото Лари Бърк имаше опит и в други спортове, освен бягането. Например в ръгбито.

Когато стигна на един метър зад преследвания, той се хвърли напред, без да забравя да използва тялото на беглеца за омекотяване на падането си.

— Боже… — изстена престъпникът.

Двамата се проснаха на паважа и се изтъркаляха до купчина боклук.

— Мамка му! — изръмжа Бърк — бе ожулил рамото си. — Негодник!

— Нищо не съм направил! — измънка рокерът. — Защо ме гониш?

— Млък!

Бърк му сложи белезници и понеже беглецът беше доста добър бегач — и пластмасови ограничители на краката. Хубаво ги стегна. Погледна кървавото си рамо.

— Проклятие, одрах се. Ох, боли. Негодник!

— Не съм направил нищо. Разглеждах панаира. Просто…

Бърк се изплю на паважа, пое си дълбоко въздух.

— Абе ти не разбираш ли какво ти се говори? Казах да си затвориш устата. Няма да повтарям… Мамка му, как боли!

Той претърси арестувания и намери портфейла му. Вътре имаше само пари, никакви документи. Интересно. Нямаше нито оръжие, нито наркотици, което бе доста странно за рокер.

— Можеш да ме заплашваш колкото си щеш, но искам адвокат. Ще те съдя! Ако си мислиш, че съм направил нещо нередно, много грешиш, господинчо.

Когато обаче вдигна ризата и фланелката на заловения, Бърк примигна удивено. По гърдите и корема на мъжа имаше наистина сериозни белези. Зловещи. Още по-странна беше чантичката, около кръста му — като тези, които Бърк и жена му бяха носили на екскурзията си в Европа. Бърк разгледа съдържанието й, но вътре имаше само анцуг, поло, памучни панталони, бяла риза и мобилен телефон. И — ето това вече бе наистина странно — гримове. Всичко беше така подредено, сякаш заподозреният е искал да изглежда дебел.

Много странно…

Бърк си пое дълбоко въздух и в ноздрите му проникна гадна воня на боклук и урина. Той включи радиостанцията си.

— Патрул пет-две-едно-две до централата… Арестувах заподозрения от Ривърсайд.

— Ранени?

— Не.

„Ако не броим проклетото одраскване на рамото ми.“

— Местоположение?

— Една пряка и половина на изток по Уестенд. Чакайте малко, ще погледна името на улицата.

Бърк отиде в началото на уличката, за да види номера й и да изчака колегите си. Едва тогава възбудата от преследването започна да преминава. Без нито един изстрел. Поредният заловен негодник… Мамка му, какво прекрасно усещане — почти толкова хубаво, както когато поваляше Крис Бродерик, който изпищяваше като момиче, преди да се просне на игрището, преодолял цялата дължина на полето, без да подозира, че Лари Бързака неотлъчно е бил по петите му.

* * *

— Ехо, добре ли си?

Бел докосна Амелия Сакс по ръката. Тя бе толкова потресена от смъртта на Кара, че не можа да отговори. Само кимна.

Като се стараеше да не обръща внимание на болката в коленете си, Сакс продължи с бърза крачка след детектива по Уестенд към мястото, където полицай Бърк беше заловил убиеца.

Чудеше се дали Кара има приятел. Братя или сестри.

„О, за Бога, какво ще кажем на родителите й?

Не, не ще кажем.

Ще кажа. Грешката беше моя. Аз трябва да им съобщя.“

Разкъсвана от терзания, тя забърза към страничната уличка. Бел отново я погледна, пое си дълбоко въздух.

Поне бяха хванали Фокусника.

Сакс тайно съжаляваше, че не е извършила лично ареста. Искаше й се да е сама в уличката, изправена срещу Фокусника с пистолет в ръка. Можеше да го простреля в рамото, преди да използва радиостанцията си. По филмите раните в рамото изглеждат леки, само драскотини, и героите се възстановяват след тях, сякаш са били улучени с прашка. В действителност дори малък куршум в рамото може да те осакати за дълго време. Понякога завинаги.

Убиецът обаче беше заловен и тя щеше да се задоволи с присъда за няколко предумишлени убийства.

„Не се тревожи, не се тревожи, не се тревожи…“

Кара…

Сакс си даде сметка, че дори не знае истинското й име.

„Това е псевдонимът ми, но го използвам и по принцип. По-добър е от името, което са ми измислили родителите ми.“

Тази незначителна липсваща подробност я докара почти до сълзи.

Тя си даде сметка, че Бел й говори.

— Ъ… чуваш ли, Амелия?

Тя кимна.

Завиха по Осемдесет и осма, където полицаят бе заловил престъпника. На двата края на улицата бяха спрели патрулни коли. Бел присви очи и забеляза един страничен проход. Посочи натам:

— Ето.

Даде знак на неколцина полицаи, цивилни и униформени, да ги последват.

— Добре, хайде да го пипнем — рече Сакс. — Надявам се Грейди да му издейства смъртоносна инжекция.

Спряха и се взряха в мрачния проход между сградите. Уличката беше празна.

— Не е ли тук? — попита Бел.

— Каза Осемдесет и осма, нали? Една пряка на изток от Уестенд. Сигурна съм.

— Аз също.

— Тук трябва да е. — Сакс се огледа. — Няма други пресечки.

Към тях се присъединиха други трима полицаи.

— Да не сме объркали? — попита единият. — Тук ли е, или не?

Бел вдигна радиостанцията си:

— Патрул пет-две-едно-две, обади се.

Никакъв отговор.

— Патрул пет-две-едно-две, добре ли сте? Потвърдете, Осемдесет и осма улица.

Сакс се взря в полумрака.

— О, не!

Сърцето й се сви.

Изтича до една купчина боклук. На паважа до отпадъците лежаха отворени белезници. До тях имаше счупен пластмасов ограничител за крака. Бел изтича при нея.

— Освободил се е от белезниците и е счупил ограничителя.

Сакс се огледа.

— Къде са? — попита един от полицаите.

— Къде е Лари? — извика друг.

— Още ли преследва престъпника? — поинтересува се трети. — Може да няма обхват.

— Може би — измърмори Бел.

Звучеше разтревожено — нищо чудно, като се има предвид, че полицейските радиостанции рядко излизат извън строя, а покритието им е по-добро, отколкото на мобилните телефони.

Бел подаде сигнал за избягал заподозрян и изчезнал полицай. Попита диспечерката дали са се свързали с Бърк, но му отговориха, че не са. А и нямаше сигнал за чути изстрели в околността.

Сакс обиколи уличката в търсене на улики, които да й подскажат накъде е избягал престъпникът — и къде Фокусника може да е хвърлил трупа на Бърк, ако се е добрал до пистолета му и го е убил. От убиеца и полицая обаче нямаше и следа. Тя се върна при полицаите в началото на уличката.

Какъв ужасен ден. Две жертви.

Кара беше убита.

Един полицай бе изчезнал.

Тя вдигна ръка към микрофона на радиостанцията си. Време беше да каже на Райм. „О, какъв тежък разговор.“ Обади се в централата и поиска да я свържат. Докато чакаше, някой я подръпна за ръкава.

Сакс се обърна. И дъхът й секна.

Пред нея стояха двама души. Единият беше пооплешивелият полицай, на когото бе дала заповеди за съхраняване на местопроизшествието.

Другата бе Кара, наметната с полицейско яке. Младата жена огледа намръщено уличката:

— Къде е той?