Джефри Дивър
Невидимия (35)

35.

— Пак ще повторя. Ако искаш адвокат, веднага ще ти уредим.

— Разбрах — измърмори Уиър.

Намираха се в кабинета на Лон Селито на Полис Плаза 1. Помещението беше малко, сиво и скромно украсено с — както би се изразил един детектив — „снимка на момче, снимка на възрастна жена, пейзаж от неустановена местност и едно растение — мъртво“.

Селито беше разпитвал стотици заподозрени в кабинета си. Единствената разлика сега бе, че този арестант беше окован с два чифта белезници за сивия стол срещу бюрото. И зад него стоеше въоръжен униформен полицай.

— Разбираш ли?

— Нали казах вече — тросна се Уиър.

И така разпитът започна.

За разлика от Райм, който се беше специализирал в криминологията, главен детектив Лон Селито се занимаваше с всички аспекти на полицейската професия. Той бе детектив в същинския смисъл на думата. „Детектираше“ истината с всички законни средства, но използваше и свои методи. Обичаше да казва, че полицейската професия е най-хубавата в света. Работата изискваше от човек умения на актьор, политик, шахматист, а понякога дори на бандит.

Най-вълнуващата част за него бяха разпитите — принуждаването на заподозрените да правят самопризнания или да издадат съучастниците си, местата, където са скрили жертвите си или откраднатото.

Този негодник обаче мълчеше като риба.

— Добре, Ерик, какво знаеш за Патриотичния съюз?

— Както вече казах, нищо. Само съм чел за тях — отвърна Уиър и почеса носа си с рамо. — Защо не свалиш тези белезници само за минута?

— Не, няма да ги сваля. Значи само си „чел“ за съюза, а?

— Точно така — отговори Уиър и се закашля.

— Къде?

— В „Тайм“, мисля.

— Образован си. Говориш добре. Не вярвам да споделяш идеите им.

— Разбира се, че не — изхриптя арестантът. — Те са пълни малоумници.

— Значи, щом не споделяш вижданията им, единствената причина да искаш да убиеш Чарлс Грейди са парите им. Колко точно обещаха да ти платят?

— О, аз нямах намерение да го убивам.

— А какво правеше в апартамента му със зареден пистолет?

— Вижте, аз обичам предизвикателствата. Опитвам се да проникна на места, където никой друг не може да влезе. Не съм сторил лошо на никого.

Уиър изрече тези думи отчасти към Селито, отчасти към очуканата видеокамера, насочена към лицето му.

— Как беше паят с месо? Или ти яде печена пуйка?

— Какво?

— В Бедфорд Джънкшън. В „Ривърсайд ин“. Обзалагам се, че ти си ял пуйката. Момчетата на Констабъл са взели пая, пържолата и специалитета на деня. Какво яде Джеди?

— Кой? О, мъжът, за когото ме питахте? Барнс. За касовата бележка говорите, нали? Истината е, че я намерих случайно. Трябваше ми да си запиша нещо и взех първото листче, което ми попадна.

„Истината ли? — замисли се Селито. — Добре.“

— Трябвала ти е, за да си запишеш нещо, а?

Уиър с мъка си пое въздух, кимна.

— Къде стана това? — продължи с нарастващо отегчение Селито. — Къде ти е трябвала тази хартийка?

— Не знам. В някоя закусвалня на „Старбъкс“.

— Коя?

Уиър присви очи:

— Не помня.

В последно време престъпниците често споменаваха „Старбъкс“, когато искаха да си намерят алиби. Вероятно защото закусвалните бяха на всеки ъгъл и изглеждаха почти еднакво — съвсем нормално звучеше човек да не запомни къде точно е бил.

— Защо нямаше нищо написано? — продължи детективът.

— Къде?

— На гърба на касовата бележка. Ако ти е трябвала, за да си запишеш нещо, защо не си записал нищо?

— О, не намерих химикалка.

— В „Старбъкс“ има химикалки. Използват ги често. Например при подписване на ваучерите за разплащане с кредитни карти.

— Продавачката беше заета. Не исках да я притеснявам.

— Какво искаше да си запишеш?

— Часът на една кинопрожекция.

— Къде е трупът на Лари Бърк?

— Кой?

— Полицаят, който те арестува на Осемдесет и осма улица. Снощи си казал на Линкълн Райм, че си го убил и трупът е някъде в Уестсайд.

— Исках само да го заблудя, че смятам да нападна цирка. Дадох му лъжлива информация.

— А когато си признал за убийствата на другите жертви, и това ли е било лъжлива информация?

— Точно така. Не съм убивал никого. Някой се опитва да ме натопи.

Най-класическото оправдание. Най-жалкото. И най-досадното.

Но колкото и странно да звучи, то понякога проработва — зависи от склонността на съдебните заседатели да му повярват.

— На кого му е притрябвало да те топи?

— Не знам. Но сигурно ме познава.

— Защото е имал достъп до дрехите, влакната, космите и другите улики, които е подхвърлил на местопрестъпленията, така ли?

— Именно.

— Добре. Тогава заподозрените не са много. Кажи ми имена.

Уиър затвори очи:

— Не се сещам. — Сведе глава. — Объркана работа.

Самият Селито не би могъл да се преструва толкова успешно.

Мина мъчителен половин час. Накрая детективът се отказа. Беше ядосан. Замисли се за вечерята, приготвена от приятелката му (по ирония — пуйка), и за Лари Бърк, който никога нямаше да се върне вкъщи при жена си. Той се отказа от приятелското поведение.

— Не искам повече да те виждам! — изсъска.

Селито и подчинените му закараха престъпника в градския арест с обвинения за убийство, опит за убийство, въоръжено нападение и палеж. Детективът предупреди надзирателите за уменията на арестанта да се измъква и те го увериха, че ще затворят Уиър в отделна килия със специален режим, от която бягството е на практика невъзможно.

— О, детектив Селито — изхриптя Уиър.

Детективът се обърна.

— Кълна се в Господ, че съм невинен. Може би, когато се успокоя, ще си спомня нещо, което да ви помогне да заловите истинския убиец. Наистина искам да помогна.

* * *

В мазето на Гробницата двама надзиратели преведоха арестанта през всички процедури по картотекирането.

„Не ми изглежда страшен“ — помисли си надзирател Линда Уелс. Беше як, личеше си, но не като някои чудовища, които бе виждала, като онези хлапета от Алфабет Сити или Харлем със съвършени мускулести тела, незасегнати дори от големите количества наркотици и алкохол, с които редовно се тровеха.

Не, тя наистина не разбираше защо е цялата тази врява около арестуването на хилавия възрастен мъж, Уиър, Ерик А.

„Дръжте го здраво, наблюдавайте ръцете му през цялото време. За нищо на света не сваляйте белезниците.“

Той изглеждаше тъжен и уморен и едва дишаше. Линда се почуди какво ли се е случило с ръцете и шията му, от какво са тези белези. От огън или гореща мазнина вероятно. Мисълта за болката, която е изпитвал, я накара да потрепери.

Уелс си спомняше думите му към детектив Селито на вратата: „Наистина искам да помогна.“ Уиър приличаше на дете, което е разочаровало родителите си.

Въпреки опасенията на детектив Селито взимането на отпечатъци и правенето на снимки минаха гладко и скоро арестантът отново беше окован с два чифта белезници и вериги на краката. Уелс и Ханк, едрият й колега, хванаха Уиър за ръцете и го поведоха по дългия коридор към асансьора за горните етажи и килиите.

През ръцете на Уелс бяха минали стотици престъпници и тя си мислеше, че е безразлична към молбите, протестите и сълзите им. Нещо в тъжното обещание на Уиър към Селито обаче я трогна. Може би наистина беше невинен. Изобщо не приличаше на убиец.

Той примигна болезнено и Уелс леко отпусна желязната си хватка.

След малко арестантът изстена и се облегна на нея. Лицето му се изкриви от болка.

— Какво има? — попита Ханк.

— Гърчове — изохка той. — Боли… — Издаде лек вик. — Веригите!

Левият му крак беше изпънат като дърво и трепереше леко.

Надзирателят се обърна към колежката си:

— Да му ги свалим ли?

Уелс се поколеба, сетне отговори:

— Не. — Обърна се към Уиър: — Легни, легни на една страна. Аз ще го разтрия.

Тя редовно тичаше и знаеше как да се справя с такива гърчове. Може би мъжът не се преструваше. Изглеждаше, сякаш наистина го боли.

— О, Господи! — изкрещя Уиър. — Веригите!

— Трябва да ги свалим — отбеляза Ханк.

— Не — отсече Уелс. — Сложи го да легне. Аз ще се погрижа за него.

Сложиха Уиър на земята и тя започна да масажира схваналия се крак. Ханк стоеше настрани и я наблюдаваше. По едно време тя случайно погледна нагоре. Забеляза, че ръцете на Уиър, все още зад гърба му, са извити настрани и белезниците са се смъкнали с няколко сантиметра.

Тя седна и се вгледа по-внимателно. Забеляза, че отстрани на хълбока му се е обелила някаква лепенка, а под нея… какво беше това? Тя си даде сметка, че вижда процеп в кожата му.

В този момент той я удари с длан в носа и счупи хрущяла й. Силна болка я преряза, чак дъхът й спря.

Ключ! Той носеше скрито ключе в този малък процеп в кожата, под лепенката.

Партньорът й реагира бързо, но Уиър скочи мълниеносно и го удари с лакът в гърлото. Надзирателят падна, хвана се за шията, закашля се и отчаяно се опита да си поеме въздух. Уиър сграбчи пистолета на Уелс и го дръпна. Тя стисна оръжието с всички сили. Опита се да изкрещи, но кръвта от носа се стичаше в гърлото й и я задушаваше.

Без да пуска пистолета й, арестантът се пресегна с лявата си ръка и за секунди освободи краката си — от три чифта окови. Сетне хвана пистолета й с две ръце и бавно започна да го издърпва.

— Помощ! — извика тя, полузадушена от кръвта. — Помощ!

Уиър успя да издърпа пистолета от кобура, но Уелс, окрилена от мисълта за децата си, стискаше в желязна хватка китката му. Ханк стоеше на четири крака и още не можеше да си поеме въздух.

— Помощ! Има ранен! Помощ! — изкрещя Уелс.

Вратата в края на коридора се отвори и някой се втурна към тях. Струваше й се обаче, че ги делят километри, а Уиър вече издърпваше пистолета от ръцете й. Изтъркаляха се на пода, тя видя безумните му очи на сантиметри от своите, дулото на оръжието бавно се насочваше към главата й. Задъхан, той се опита да сложи пръст на спусъка.

— Не, неее! — изстена тя.

Арестантът се усмихна зловещо — цевта сякаш я наблюдаваше.

Тя си представи лицето на дъщеричката си, на мъжа си, на майка си…

„Няма начин“ — помисли си яростно. Опря крак в стената и дръпна силно. Уиър се претърколи по гръб и тя падна върху него.

Пистолетът стреля, подскочи в ръката й, гърмежът я оглуши.

На стената се разплиска кръв.

„Не, не, не! Само Ханк да е добре!“

Уелс видя, че партньорът й се изправя. Не беше ранен. Сетне тя си даде сметка, че не се налага да се бори, за да издърпа оръжието. Уиър вече не го стискаше. Тя скочи на крака и се отдръпна от него.

„О, мили Боже…“

Куршумът бе улучил арестанта в главата, на слепоочието му зееше ужасна дупка. На стената зад него бяха размазани кръв, мозък и парченца кости. Уиър лежеше по гръб, втренчен с невиждащи очи в тавана, и от главата му течеше кръв.

Разтреперана, Уелс изкрещя:

— Мамка му, какво направих! Мамка му! Помогнете, някой да ми помогне!

Бяха дотичали десетина надзиратели. Тя се обърна към тях, но изведнъж мъжете застинаха.

Уелс затаи дъх. Нима зад нея имаше друг престъпник? Тя се завъртя, но коридорът беше празен. Отново се обърна и видя останалите надзиратели приклекнали и вдигнали уплашено ръце. Крещяха нещо. Ушите й бяха заглъхнали от шока.

Накрая ги чу:

— За Бога, пистолета, Линда! Прибери го! Насочила си го към нас!

Тя осъзна, че в паниката размахва оръжието — към тавана, към стените, към колегите си — като дете, „въоръжено“ с воден пистолет.

Линда Уелс избухна в безумен смях. Когато прибра пистолета, почувства, че нещо твърдо е залепнало за панталона й. Дръпна го, видя, че е парче кост от черепа на Уиър, и кимна:

— Аха.

Сетне го пусна и като се кискаше истерично като дъщеря си, когато я гъделичкаше, се изплю в дланта си и започна да я бърше в дрехите си. Продължи да размазва кръвта все по-енергично. Накрая смехът й секна, тя се строполи на колене и избухна в плач.