Джефри Дивър
Невидимия (30)

30.

Едуард Кадески не се тревожеше толкова за самия пожар.

При съвременните противопожарни мерки огънят нямаше да се разпространи много бързо. Не, в такива случаи основната опасност е паниката, тоновете човешка плът, тълпата, която мачка, тъпче, разкъсва и задушава. Счупени кости, премазани тела…

За спасяването на хората беше необходимо те да бъдат изведени навън без паника. По традиция при пожар се предупреждаваха само артистите и другите служители. Оркестърът засвирваше тържествения марш на Джон Филип Суза, „Звезди и ивици завинаги“. Работниците трябваше да застанат на аварийните изходи и спокойно да изведат публиката (стига, разбира се, самите служители да не избягат преди зрителите).

С годините излизането под звуците на музиката беше заменено с много по-ефикасни процедури. Но ако сега в цирка избухне запалителна бомба и разпръсне горящ бензин навсякъде?

Тълпата щеше да се втурне към изходите и хиляди хора щяха да бъдат премазани.

Едуард Кадески влезе тичешком под купола. Две хиляди и шестстотин души бяха заели местата си и с нетърпение очакваха началото на представлението.

Неговото представление.

Това си мислеше той. Представлението, което той беше създал. Кадески си беше изкарвал прехраната като амбулантен търговец на улични панаири, като сценичен работник във второкласни театри в забутани градчета, като касиер в мизерни провинциални циркове. С години се бе мъчил да се добере до нещо наистина стойностно, да се измъкне от капана на евтините развлечения. Беше го постигнал веднъж с цирка „Хасбро и Братя Келър“, който бе унищожен от Уиър. Сетне отново беше успял със „Сирк фантастик“, световноизвестно шоу, носещо престиж на една професия, често презирана от ценителите на театъра и операта, пренебрегвана от телеманите.

Той си спомни горещата вълна от пламтящия купол в Охайо. Пепелта, сипеща се като смъртоносен, сив сняг. Воят на всепоглъщащите пламъци.

Имаше обаче една разлика. Преди три години циркът беше празен. Днес огнената стихия заплашваше да погълне хиляди мъже, жени и деца.

Помощникът на Кадески, Кейтрин Тюни, млада брюнетка, показала своите качества в Дисниленд, преди да постъпи на работа при него, се приближи към него. Това беше едно от важните умения на Кейтрин — да предусеща мислите му по почти телепатичен начин.

— Какво има? — прошепна тя.

Той й разказа наученото от Линкълн Райм и полицията.

— Какво ще правим? — попита тя.

Той се замисли за момент, сетне й даде инструкции. Накрая завърши:

— След това се махаш.

— А ти?

— Действай — нареди твърдо той — стисна ръката й и добави с по-мек глас: — Ще се видим навън. Всичко ще се оправи.

Тя понечи да го прегърне, но нещо в погледа му я спря. Наоколо имаше много зрители и Кадески не искаше някой да усети, че нещо не е на ред.

— Върви бавно — заръча. — Не спирай да се усмихваш. Преди всичко ние сме артисти, не забравяй.

Кейтрин кимна и отиде първо при техника по осветлението, после при диригента. Накрая зае позиция до главния вход.

Кадески оправи вратовръзката и закопча сакото си. Погледна оркестъра и кимна. Отекна думкане на барабани.

„Време е за представление“ — помисли си той.

С широка усмивка излезе в средата на арената. Публиката утихна. Той спря в самия център на манежа и барабаните заглъхнаха. Два ярки прожектора се насочиха към него. Макар че осветителят действаше по негова заръка, той затаи дъх, помисли, че яркият блясък би могъл да е от бомбата.

Ала усмивката не слизаше от лицето му. Вдигна микрофона и заговори със спокоен, приятен, властен глас:

— Добър ден, дами и господа, добре дошли в „Сирк фантастик“. За днес сме ви приготвили едно удивително представление. И за начало ще ви помоля за извинение. Страхувам се, че ще се наложи да ви създадем малко неудобство, но ви уверявам, че усилието си струва. Подготвили сме специален номер извън купола. Отново моля за извинение… Опитахме се да вкараме хотел „Плаза“ вътре, но ръководството му не се съгласи. Клиентите им нямало да са особено доволни.

Замълча, докато отшумят смеховете.

— Ще ви помоля да запазите билетите си и да излезете навън, в парка.

Тълпата зашумя, недоумяваше какво може да е това представление.

Той се усмихна и продължи:

— Разположете се удобно навън. Ако от мястото си виждате сградите на Южен Сентрал Парк, значи ще имате идеална видимост за номера.

Сред публиката зазвучаха смях и възбудени обсъждания. Какво бяха подготвили? Дали щяха да представят акробатически номера между небостъргачите?

— И така, първо задните редове, моля. Използвайте най-близките изходи.

Лампите светнаха. Той видя Кейтрин, застанала на изхода — усмихваше се и подканваше зрителите да излизат по-бързо. „Моля те — помисли си той, — излизай. Бягай!“

Зрителите разговаряха възбудено — той виждаше само силуетите им на светлината на прожекторите. Споглеждаха се и се чудеха кого да пуснат да мине първи, към кой изход да се насочат. Хващаха за ръчичките децата си, взимаха чантичките, пликчетата си с пуканки, проверяваха дали пазят билетите.

Кадески следеше изтеглянето им с усмивка. В също време обаче си мислеше:

Чикаго, Илинойс, декември 1903 година. На едно матине при знаменития номер на Еди Фой в Ирокезкия театър един от прожекторите се запалва и огънят бързо се разпространява от сцената към предните редове. Две хиляди зрители се втурват към изходите, задръстват ги и пожарникарите не успяват да влязат. Повече от 600 души загиват в ужасни мъки.

Хартфорд, Кънектикът, юли 1944 година. Пак матине. В цирка на братята Ринглинг, Барнъм и Бейли, точно когато знаменитата фамилия Уоленда започвала известния си акробатически номер, в единия край на купола възниква малък пожар и скоро обхваща цялото шапито, което е промазано с катран и парафин. За броени минути 167 души са обгорени, задушени или смачкани.

Чикаго, Хартфорд и още много градове. Хиляди загинали при пожари в театри и циркове. Какво щеше да стане тук? С това ли щеше да се запомни „Сирк фантастик“, неговият цирк?

Публиката се изтегляше спокойно. За да не се създаде паника обаче, излизането ставаше прекалено бавно. Вътре все още имаше твърде много хора. А някои оставаха по местата си — очевидно предпочитаха да не се разкарват, макар че щяха да пропуснат представлението на открито. Когато повече зрители излязат, трябваше да им каже какво наистина става.

Кога щеше да избухне бомбата? Вероятно не веднага. Уиър нямаше да пропусне да изчака и най-закъснелите зрители да заемат местата си — за да причини повече смърт. Часът беше 14:10. Може би я беше нагласил за кръгъл час: 14.15 или 14.30.

И къде беше?

Кадески нямаше представа къде трябва да се постави такава бомба, за да причини повече поражения.

Той погледна към тълпата на изхода и забеляза силуета на Кейтрин, която му даваше знак да излиза.

Той обаче смяташе да остане. Щеше да направи всичко възможно, за да евакуира зрителите, дори ако се наложи, да ги изведе за ръце, да ги изрита… дори около него да се сипят горящи отломки. Щеше да ги спаси, до последния човек.

Кадески се усмихна широко, поклати глава и отново вдигна микрофона, за да увери публиката, че навън ги чака незабравимо преживяване. Изведнъж прозвуча силна музика. Той погледна към мястото на оркестъра. Музикантите бяха излезли — точно както беше наредил, — но диригентът седеше на компютъра и беше пуснал някакъв запис. Погледите им се срещнаха и Кадески кимна одобрително. Диригентът, цирков служител от старата школа, увеличи звука. Мелодията беше „Звезди и ивици завинаги“.

* * *

Амелия Сакс си проправи път сред тълпата и изтича на манежа. В цирка звучеше силен марш, Едуард Кадески държеше микрофон и ентусиазирано подканваше всички да излязат, за да видят блестящия номер навън — вероятно за да избегне паниката.

Добра идея, помисли си тя.

Сакс беше първият полицай, който влизаше. Воят на приближаващи сирени й подсказваше, че скоро ще има и други. Тя обаче не искаше да чака никого, щеше да започне търсенето веднага. Огледа се, опита се да прецени най-подходящите места за залагане на запалителна бомба. За да вземе повече жертви, убиецът вероятно я беше сложил до някой леснозапалим материал близо до изхода.

Устройството (или устройствата) сигурно беше голямо. За разлика от динамита и пластичните експлозиви запалителните бомби са обемисти. Можеха да бъдат скрити под някой контейнер или в голям кашон. Или във варел. Тя забеляза една пластмасова кофа за боклук — вероятно побираше около сто и петдесет литра. Намираше се до самия главен вход и покрай нея бавно минаваха десетки хора. Под купола имаше двайсетина подобни кофи, идеални скривалища за запалителни бомби.

Тя изтича до най-близката. Не се боеше, че капакът може да е свързан с детонатор — месинговите стружки ги бяха довели до заключението, че престъпникът ще използва часовников механизъм. Извади фенерче и надникна в смрадливата кофа. Беше почти наполовина пълна с хартии, пликчета от пуканки и пластмасови чашки и дъното не се виждаше. Сакс леко помести кофата — беше твърде лека, за да съдържа дори три литра бензин.

Огледа се пак. Все още стотици хора бавно се изнизваха към вратите.

И й оставаха още десетки пластмасови кофи за проверяване. Тя се насочи към следващата.

Изведнъж спря и присви очи. Под седалките близо до един от изходите имаше голям предмет, покрит с черно платно. Тя веднага си спомни за номера на Уиър, когато се беше скрил под парче плат. Каквото и да имаше под това платно, то оставаше на практика невидимо, а можеше да крие десетки литри бензин.

На двайсетина крачки от него се беше събрала голяма тълпа.

Навън воят на сирени се усили, сетне започна да заглъхва — колите явно вече спираха около цирка. Под купола започнаха да влизат полицаи и пожарникари. Тя показа значката си на най-близкия:

— Сапьорите дойдоха ли?

— Ще са тук след пет минути.

Тя кимна и му заръча да проверят кофите до една. Сетне се насочи към покрития с платно сандък.

И тогава се случи най-лошото.

Не експлозията. Паниката избухна като бомба.

Сакс не разбра какво я причини — вероятно полицейските коли навън и появата на пожарникарите. Сетне чу силно изплющяване. Този звук й беше познат от вчера — идваше от голямото знаме с образа на Арлекин. Зрителите на изхода обаче явно си помислиха, че са изстрели, и се втурнаха навътре, затърсиха други пътища за изтегляне. Зазвучаха тревожни гласове.

Настъпи суматоха.

С викове хората се втурнаха към изходите. Сакс бе повалена от ужасената тълпа. Удари главата си в рамото на мъжа пред нея, почувства замайване. Крясъците се усилиха, чуха се викове за бомби, за терористи.

— Не се блъскайте! — изкрещя тя, но никой не я чу.

Вече нищо не можеше да спре тълпата. Стотиците хора сякаш се бяха превърнали в едно същество. Някои опитаха да се измъкнат, но бяха повлечени в отчаяния бяг към светлината на изхода.

Сакс освободи ръцете си, притиснати между телата на две момчета с издължени от страх лица. Отново удари главата си и неволно погледна към пода. Забеляза парче разкъсана плът. Притаи дъх при мисълта, че може да е трупът на стъпкано дете, но се успокои — беше спукан балон. По земята се търкаляха бебешка бутилка с мляко, парче зелен плат, пуканки, маска на Арлекин, разбит под тежестта на десетки крака дискмен. Ако някой паднеше, щеше да загуби живота си за секунди. Самата Сакс не успяваше да запази равновесие. Струваше й се, че всеки момент ще се стовари на пътеката.

Сетне краката й се отлепиха от земята и тя се озова притисната между две запотени тела — едър мъж с окървавена фланелка, който носеше хлипащо момченце над главата си, и някаква жена с вид, сякаш е пред припадък. Крясъците се усилваха и увеличаваха паниката. Стана невъобразимо горещо и Сакс почти не можеше да диша. Натискът върху гърдите й заплашваше да спре сърцето й. Клаустрофобията я обгърна и тя се почувства, сякаш пропадаше в черна дупка.

„Когато се движиш, не могат да те хванат…“

Тя обаче не се движеше. Беше притисната от задушаващата маса на тежки, мокри тела, които вече дори не приличаха на човешки същества, а на купчина плът и пот, хаос от сплетени крайници.

„Не, само това не! Нека да има някакво движение! Да освободя поне едната си ръка. Да си поема поне глътка въздух.“

Стори й се, че вижда кръв. Стори й се, че вижда разкъсана плът.

Може би беше от нея.

Амелия Сакс почувства, че й прилошава — не толкова от болка или неспособност да диша, а от паника.

„Не! Не падай. Не падай!“

Не можеше да диша. Нито глътка кислород не влизаше в дробовете й. Изведнъж видя нечие коляно на сантиметри от лицето си. Бузата й се удари в него и тя остана притисната така. Надуши миризмата на мръсни панталони, видя износена обувка.

„Само да не падна.“

Сетне си даде сметка, че може би вече е паднала.