Джефри Дивър
Невидимия (49)

49.

Джералд Марлоу, мъж с гъста, неестествено тъмна коса, оглавяваше патрулния отдел на Нюйоркското полицейско управление. Предпазливото му поведение се дължеше на двайсетгодишна кариера като патрулиращ полицай и още петнайсет години на по-рискованата ръководна длъжност.

В понеделник сутринта Амелия Сакс стоеше мирно пред него, с разкъсвани от артритни болки колене. Намираха се в ъгловия кабинет на Марлоу в Голямата сграда на Полис Плаза 1 в Манхатън.

Марлоу вдигна поглед от документите, които четеше, към безупречно изгладената й тъмносиня униформа.

— О, седнете, полицай. Извинявайте. Седнете… Значи вие сте дъщерята на Хърман Сакс.

Тя седна. Забеляза кратко колебание между последните две изречения. Дали пропуснатото обръщение беше „момиче“?

— Тъй вярно.

— Бях на погребението.

— Спомням си.

— Хубаво беше.

„Като всяко погребение.“

Без да сваля поглед от нея, Марлоу продължи:

— Добре, полицай. Ето какво е положението. Леко сте загазили.

Това я сащиса.

— Моля, сър?

— В събота сте правили оглед на местопрестъпление край река Харлем. Някаква кола паднала във водата.

Маздата на Фокусника — след като бе разбила колибата на Карлос.

— Да.

— Арестували сте един човек.

— О, това ли? Не беше точно арест. Този човек мина през лентата и започна да се рови наоколо. Наредих да го изведат и задържат.

— Задържане, арестуване, все същото. Мисълта ми е, че той е останал известно време с белезници.

— Да, трябваше да го отстраня. Пречеше на огледа.

Сакс се поуспокои. Тъпанарят се беше оплакал. Всеки ден се случваше. Никой не се занимаваше с подобни глупости.

— Е, този човек е Виктор Рамос.

— Да, мисля, че ми спомена.

— „Конгресмен“ Виктор Рамос.

Сакс впи нокти в дланите си.

Капитанът отвори последния брой на „Ню Йорк дейли нюз“.

— Я да видим, я да видим. А, ето.

Той вдигна вестника, за да й покаже едно голяма снимка на споменатия конгресмен с белезници. Заглавието гласеше: КРАТКА ПОЧИВКА ЗА ВИКТОР.

— Казали сте на полицаите да го отведат за кратка почивка, така ли е?

— Ама той…

— Вярно ли е?

— Мисля, че да, сър.

— Твърдял е, че търси оцелели.

— Оцелели ли? — избухна в смях тя. — Това беше една талашитена колиба, която се бе съборила, когато колата на престъпника прелитала край нея. Част от стената бе паднала и…

— Не се разгорещявайте толкова, полицай.

— … и мисля, че една торба с празни бутилки се беше скъсала. Това бе единствената щета. Отрядът за бързо реагиране претърси бараката и аз я запечатах. Единствените живи същества вътре са били въшките.

— Аха — измърмори Марлоу, посмутен от избухването й. — Той твърди, че просто искал да се увери, че обитателите са добре.

Тя не се сдържа да не отбележи с рязка ирония:

— Собствениците на дома излязоха без чужда помощ. Нямаше пострадали. Макар че, доколкото разбрах, по-късно единият получил натъртване на бузата, когато оказал съпротива при ареста.

— Арест ли?

— Опитал се да открадне светкавицата на един репортер, след като уринирал върху него.

— О, майко мила…

— Бяха живи и здрави — продължи тя, — друсани до козирката и пълни боклуци. За тези граждани ли се е загрижил Рамос?

Изражението на капитана, едновременно предпазливо и съчувствено, отново стана безпристрастно, типично за висш бюрократ.

— Знаете ли със сигурност, че Рамос е унищожил улики, които биха подпомогнали залавянето на престъпника?

— Дали е унищожил, или не, няма никакво значение, сър. В случая е важна процедурата.

Тя се постара да се овладее, да говори по-спокойно. Все пак Марлоу беше големият началник.

— В момента се опитвам да установя фактите, полицай Сакс. Имате ли доказателства, че са унищожени улики?

Тя въздъхна:

— Не.

— Значи присъствието му на местопрестъплението е било без значение за разследването.

— Аз…

— Било е без значение, нали?

— Тъй вярно. — Тя се изкашля и добави: — Преследвахме убиец на полицай, сър. Това няма ли никакво значение?

— За мен и за много хора има. Но за Рамос — не.

Тя кимна:

— Добре. Какви последствия очаквате, сър?

— Там е имало телевизионни екипи, полицай. Гледахте ли новините онази вечер?

„Не — помисли си тя. — Бях прекалено заета с издирването на опасен убиец.“ Отговори само:

— Не, сър.

— Е, арестуването на Рамос бе подробно отразено.

— Значи единствената му цел е била да го снимат как рискува живота си в търсене на оцелели… Интересно дали скоро няма да се кандидатира?

Дори потвърждаването на такова заключение може да доведе до ранно пенсиониране. Или до лишаване от пенсия. Затова Марлоу не отговори.

— Какво, по…?

— Внимавайте — сряза я Марлоу и стисна устни. — Съжалявам, полицай. Престарали сте се. Рамос е проверил за вас. Научил е за изпита за сержант. Пуснал е връзки. Скъсали са ви.

— Моля?

— Скъсали са ви. Той е разговарял с изпитната комисия.

— Имам третата най-висока оценка в историята на отдела, нали?

— Да, въз основа на тестовете и устните изпити. Но трябваше да вземете и практическия.

— Аз се справих отлично на него.

— Предварителните резултати бяха добри, но в крайния доклад сте скъсана.

— Невъзможно… Какво е станало?

— Един от изпитващите е отказал да ви пусне.

— Отказал е да ме пусне? Ама аз…

Гласът й заглъхна и тя си представи наперения полицай с пушката, който беше излязъл иззад контейнера. Онзи, на когото бе натрила носа.

„Бум, бум…“

Капитанът вдигна един лист и зачете:

— Пише, че не показвате нужното уважение към по-висшестоящите. И сте проявили липса на уважение към равните по чин, водеща до ситуация, застрашаваща живота.

— Значи Рамос е издирил някого, който ми има зъб, и му е продиктувал тези редове. Съжалявам, капитане, но приличат ли ви това на изразни средства на един патрулиращ полицай? „Ситуация, застрашаваща живота“? Хайде бе!

„О, само това няма да преглътна.“

Но почувства, че той не е свършил.

— Какво още, сър? Има още нещо, нали?

— Да, полицай. Има. Положението е по-сериозно.

„Я да чуем колко по-сериозно.“

— Рамос иска временно отстраняване от служба.

— Това са глупости!

— Иска разследване.

— Отмъстителен…

Сакс си спести думата „задник“, защото Марлоу вдигна вежди, напомняйки, че именно такова поведение я е забъркало в тази каша.

Той добави:

— Трябва да ви кажа, че той е достатъчно луд, за да… С една дума — настоява за отстраняване без заплащане.

Това наказание е за полицаи, извършили престъпление.

— Защо?

Марлоу не отговори.

Не се налагаше, разбира се. Сакс знаеше — за да постигне целта си, Рамос трябваше да докаже, че жената, която го е унижила, нарушава системно правилника.

Освен това той беше един отмъстителен задник.

— Какви са основанията?

— Неподчинение, липса на професионализъм.

— Не мога да загубя значката си, сър — прошепна тя, като се стараеше да не издава отчаянието си.

— За резултата от изпита не мога да направя нищо, Амелия. Това е в ръцете на изпитната комисия и вече е решено. Срещу отстраняването обаче ще се боря с всички средства. Но не мога да обещая нищо. Рамос има връзки. В целия град.

Тя вдигна ръка и разчеса кожата под косата си, докато не я заболя. Усети кръв по пръстите си.

— Може ли да кажа нещо неофициално, сър?

Марлоу се отпусна на стола си:

— За Бога, полицай Сакс, разбира се. Знам, че ви е тежко. Кажете какво искате. И се отпуснете. Тук не сме в армията.

Тя прочисти гърлото си и рече:

— Ако се опита да издейства временно отстраняване, ще се обадя в ДПА. Ще вдигна много шум. Ще използвам всички средства.

Наистина щеше да го направи. Макар да знаеше, че полицаите, които търсят правата си чрез Доброволната полицейска асоциация, се смятат неофициално за черни овце. Много от тях постоянно срещат спънки в кариерата, дори да се представят отлично в службата.

— Разбрах, полицай — отвърна Марлоу, без да отмества поглед от лицето й.

Идваше юмручно време.

Така казваше баща й за полицейската служба.

„Ейми, трябва да разбереш. Понякога е напечено, понякога от усилията ти има полза, понякога се отегчаваш. А понякога, не много често, слава Богу, едва юмручно време. Лице в лице. Оказваш се сам и отникъде не идва помощ. И не само срещу престъпниците. Понякога трябва да се изправиш срещу шефа си. Понякога срещу неговите шефове. Или срещу колегите си. Ако ще ставаш полицай, готви се да се справяш сама. Рано или късно ще ти се случи.“

— Е, засега продължавате да изпълнявате задълженията си.

— Да, сър. Кога ще бъде известно?

— След ден-два.

Тя стана и се насочи към вратата. Сетне спря и се обърна:

— Сър?

Марлоу вдигна поглед, сякаш беше изненадан, че тя е още там.

— Рамос бе на мястото на престъпление. Дори да беше кметът или самият президент, пак щях да постъпя така.

— Затова баща ви може да се гордее с вас, полицай. Вие сте достойна негова дъщеря. — Марлоу вдигна слушалката. — Да се надяваме, че нещата ще се уредят.