Джефри Дивър
Невидимия (15)

15.

Хиподрумът бе остатък от миналото.

Амелия Сакс усети силна миризма на обор и погледна през сводестия вход към вътрешността на старата дървена постройка. Видя коне и ездачи с черни бричове, червено-черни якета и каски за езда.

Във и около фоайето стояха шестима униформени полицаи от близкия Двайсети участък. В парка имаше още момчета под командването на Лон Селито.

Сакс и Бел влязоха в главната кантора и детективът показа значката си на жената зад гишето. Тя погледна тревожно полицаите отвън.

— Какъв е проблемът? — попита.

— Госпожо, използвате ли „Так пюр“ за смазване на седлата и кожените сбруи?

Тя погледна помощника си — мъжът кимна.

— Да, използваме. Много — отвърна жената.

— Открихме следи от тази мазнина и от конски изпражнения при разследването на убийство. Има опасност следващата жертва да е някой от служителите или клиентите ви.

— О, не! Кой?

— Точно това не знаем, за съжаление. Не сме сигурни и как изглежда престъпникът. Знаем само, че е среден на ръст. Около петдесетте. Може би има брада и кестенява коса, но не сме сигурни. Пръстите на лявата му ръка вероятно са деформирани. Искаме да разпитате служителите си и някои от редовните клиенти дали не са видели човек, отговарящ на това описание. Или друг подозрителен субект.

— Разбира се — отвърна колебливо жената. — Ще направим каквото можем.

Бел извика неколцина униформени полицаи и излезе на постланата с талаш арена.

— Ще претърсим — викна на Сакс.

Тя кимна и погледна през прозореца. Кара седеше в колата на Селито до шевролета на полицайката. Сакс изрично й бе наредила да остане там.

„Триковете на Робер-Худен били по-добри от тези на марабутите. Но май замалко да го убият.“

„Не се тревожи. Аз няма да позволя да се случи на теб.“

Сакс погледна часовника си — 14:00. Свърза се с Райм.

— Сакс — прозвуча гласът му в слушалките, — хората на Лон не са видели нищо подозрително в парка. Нещо ново при теб?

— Управителката разпитва служителите и клиентите на хиподрума. Роланд и хората му претърсват конюшните.

Жената вече бе събрала група служители. Лицата им бяха намръщени и загрижени. Едно момиче, с кръгло лице и червена коса, изведнъж закри устата си с длан. Закима енергично.

— Чакай, Райм. Май излезе нещо.

Управителката кимна на Сакс да се приближи.

— Не знам дали е важно — заговори момичето, — но трябва да съобщя нещо.

— Как се казваш?

— Трейси — отвърна тя плахо. — Грижа се за конете.

— Какво има?

— Ами… става дума за една ездачка, която идва всяка събота. Черил Марстън.

— Попитай я дали идва по едно и също време — викна Райм в ухото на Сакс.

Тя предаде въпроса.

— О, да, все по същото време — отвърна момичето. — Направо цепи секундата. Идва от около година.

— Хората с редовни навици са по-лесни мишени — обади се отново Райм. — Кажи й да продължава.

— И какво искаше да ни съобщиш, Трейси?

— Преди половин час май се върна от езда. Когато ми предаде Дон Жуан, това е любимият й кон, ме помоли да го заведа на ветеринар, защото някаква птица се блъснала в муцуната му. И така, докато го преглеждахме, тя заразправя за мъжа, който се появил и успокоил Дони. Разказа как според него на коня му нямало нищо… и колко бил интересен, и как била много възбудена, защото я поканил на кафе, и може би бил истински конеукротител. Видях го, докато я чакаше. И си помислих: „Какво му има на ръката?“, защото той някак си я криеше. И изглеждаше, сякаш има само три пръста.

— Той е! — обяви Сакс. — Къде отидоха?

Момичето посочи към сградите около парка:

— Мисля, че натам.

— Да го опише — нареди Райм.

Момичето обясни, че мъжът имал брада и странни вежди:

— Сякаш бяха сраснали.

„При преобразяването най-важни са веждите. Ако се променят, лицето се променя с шейсет процента.“

— Какво носи? — попита Сакс.

— Леко яке, маратонки и анцуг.

— Какъв цвят?

— Якето и панталоните са тъмни. Сини или черни. Не видях ризата му.

Бел се върна от огледа и мрачно докладва:

— Нищо.

— Имаме следа. — Сакс бързо обясни за ездачката и брадатия, сетне се обърна към момичето: — И си сигурна, че тя не познаваше мъжа?

— Да. С госпожица Марстън сме си говорили много. Тя не обичаше случайните срещи. Нямаше доверие на мъжете. Бившият й съпруг я измамил при развода и й отмъкнал яхтата. Все още не може да го преживее.

* * *

„Най-добрите илюзионисти, приятели мои, планират представленията си така, че да държат публиката винаги в напрежение.“

„В третото действие за днес първо видяхме една животинска илюзия с коня чудо Дончо Кончо в Сентрал Парк. След това показахме фокус с ръце и малко ментализъм.“

„Сега е време за един номер с измъкване.“

„Ще видим може би най-известния трик на Хари Худини. В този създаден лично от него фокус той бил вързан, увесен за краката и потопен в стъклен аквариум с вода. Имал само няколко минути да се извърти, да освободи глезените си и да се измъкне от съда, за да не се удави.“

„Аквариумът, разбира се, бил «предварително подготвен». Решетките, които на пръв поглед пазели стъклото от счупване, всъщност му служели за опора на ръцете, за да може да се извърти и да достигне краката си. Веригите на глезените и капакът имали скрити лостчета за автоматично отваряне.“

„Излишно е да казвам, че в нашето представление не се използват подобни улеснения. Нашата изпълнителка трябва да се справи сама. И всичко това — само за ваше забавление.“

„А сега — знаменитият «Аквариум» на господин Худини.“

* * *

Вече без брада и по памучни панталони и бяла риза, Малерик стегна веригите около тялото на Черил Марстън. Първо окова краката, сетне гърдите и ръцете й.

Спря и пак се огледа, но храстите ги закриваха от булеварда и реката. Наоколо нямаше жива душа.

Намираха се до една пълна с вода дупка край реката, която някога вероятно бе изпълнявала функцията на пристан за лодки. Купища строителни и битови отпадъци отдавна я бяха отделили от Хъдсън и я бяха превърнали в смрадливо, застояло езеро, около три метра в диаметър. От едната му страна имаше изгнил кей с ръждясал кран, използван някога за вдигане на лодките. Малерик закачи въжето за крана и се зае да го връзва за веригите около краката на Черил.

Специалистите по измъкването обожават веригите. Те изглеждат впечатляващо, придават вълнуващ садистичен ефект на номера и имат по-страховит вид от въжетата. И са тежки — най-подходящото средство за задържане на вързания изпълнител под водата.

— Не, не, неее — прошепна замаяната жена.

Той я погали по косата и огледа веригите. Прости и здрави. Худини е писал: „Колкото и внушително да изглеждат на публиката, от тях е по-лесно да се освободиш.“

Така беше, Малерик го знаеше от личен опит. Освобождаването от дебели въжета и вериги, омотани около тялото на илюзиониста, е невероятно лесно. Колкото по-малко и по-прости са средствата за връзване, толкова по-трудно се измъкваш от тях. Както в случая.

— Неее — прошепна немощно тя. — Боли. Моля ви!… Какво сте…?

Малерик залепи устата й с тиксо. Сетне дръпна единия край на въжето, което вдигна краката на стенещата адвокатка и бавно я повлече към мътната вода.

В този прекрасен пролетен следобед в централния двор на Уестсайдския колеж между 79-а и 80-а улица се организираше панаир на художествените занаяти. Тълпата беше толкова гъста, че на практика бе невъзможно да забележиш убиеца и жертвата сред навалицата.

* * *

В този прекрасен пролетен следобед близките ресторанти и кафенета бяха претъпкани. А в момента в някое от тези заведения Фокусника може би убеждаваше Черил Марстън да се качи в колата му или да го покани в апартамента си.

В този прекрасен пролетен следобед кръстосаният от петдесетина тесни и тъмни улички квартал представляваше идеално място за убийство.

Сакс, Бел и Кара тичаха по улиците, надничаха между павилионите, в ресторантите, в тъмните входове. Навсякъде, където се сетеха. Не откриваха нищо.

Неочаквано късметът им проработи.

Двамата полицаи и Кара влязоха в кафене „Ели“ на Ривърсайд Драйв и заоглеждаха тълпата. Сакс хвана Бел за ръката и кимна към касата. До гишето бяха оставени черна шапка за езда и износен кожен камшик. Сакс изтича при управителя, мургав мъж с черти на арабин.

— Тези неща не са ли на една жена?

— Да, забрави ги преди десет минути. Тя…

— С някакъв мъж ли беше?

— Да.

— Брадат и по анцуг?

— Да. Забравиха шапката и камшика на земята до масата.

— Знаете ли къде отидоха? — намеси се Бел.

— Какво става. Да няма…?

— Къде? — настоя Сакс.

— Ами чух да й казва, че ще я заведе да види някаква лодка. Но се надявам да я е завел у дома.

— Защо?

— Ами… жената изглеждаше болна. Предполагам, че затова си забрави нещата.

— Болна ли?

— Не можеше да се държи изправена, ако ме разбирате. Имаше вид на пияна, но пиха само кафе. И когато дойдоха, тя си беше съвсем на ред.

— Дрогирал я е — измърмори Сакс.

— Дрогирал ли? — изненада се управителят. — Какво става тука, бе?

— На коя маса седяха? — попита Сакс.

Той посочи една маса, където четири жени ядяха шумно и бъбреха на висок глас.

— Извинете — каза им Сакс и направи бърз оглед наоколо.

Не видя ясни следи около масата.

— Да тръгваме — обърна се към Бел.

— Ако е искал да й показва лодки, вероятно са тръгнали към Хъдсън.

Сакс кимна към масата, където бяха седели Фокусника и Черил, обърна се към управителя:

— Това е място на престъпление, не искам да се чисти наоколо. И ги преместете на друга маса — добави, като посочи четирите ококорени жени, които бяха млъкнали от удивление.