Джефри Дивър
Невидимия (45)

45.

„Вече сме на финала на нашето представление, почитаема публика.“

„Време е за най-зрелищния ни и противоречив номер. Една вариация на «Горящото огледало».“

„В представлението ни този уикенд видяхте номера, създадени от знаменити илюзионисти като Хари Худини, П. Т. Слъбит и Х. Търстън. Ала дори те не са се престрашавали да покажат «Горящото огледало».“

„Нашият изпълнител е попаднал в самия ад, заобиколен е от пламъци, които го приближават неумолимо — и единственото му спасение е една тясна вратичка, преградена от огнена завеса.“

„Ала тази вратичка, разбира се, може да не е никакъв изход.“

„Може би тя е само илюзия.“

„Аз ви предупредих, почитаема публика, че най-скорошният опит за пресъздаване на този номер завърши трагично.“

„Знам, защото лично бях там.“

„Затова, моля ви, за ваше собствено добро, огледайте се за миг и се замислете какво бихте сторили, ако стане такова нещастие…“

„Но не, твърде късно е за това. Може би единственото, което ви остава сега, е просто да се молите.“

* * *

Малерик се беше върнал в Сентрал Парк и стоеше под едно дърво на петдесетина метра от сияйния бял купол на цирка.

Отново носеше брада, анцуг и поло с висока яка. Изпод шапката му от десеткилометровия маратон на Манхатън се подаваха кичури руса коса. Фалшиви петна от пот по дрехите му свидетелстваха за сегашното му превъплъщение — в ролята на нисш служител в голяма финансова компания, излязъл за вечерния си крос. Беше спрял да си поеме дъх и гледаше разсеяно към цирка.

Изглеждаше съвършено естествено.

Беше необикновено спокоен. Това му припомни онзи момент непосредствено след пожара в Охайо, когато още не си беше дал сметка за пълните последствия от нещастието. Докато всяка логика говореше, че би трябвало да крещи, той стоеше неподвижно. В един вид емоционална кома. Сега се чувстваше по същия начин, слушаше музиката — басовите тонове се усилваха допълнително от брезента на шатрата. Чуваха се приглушени ръкопляскания, смях, удивени възгласи.

През изпълнителската си кариера той рядко бе имал сценична треска. Когато знаеш номера си, когато си се упражнявал достатъчно, от какво има да се притесняваш? Сега обаче се чувстваше нервен. Всичко бе толкова добре планирано, та той беше сигурен, че представлението ще мине според плана. Огледа купола в последните няколко минути на съществуването му и видя два силуета точно пред големия товарен вход, през който беше вкарал линейката. Мъж и млада жена. Разговаряха, доближили глави заради силната музика.

Да! Мъжът беше Кадески. Малерик се опасяваше, че директорът няма да дойде за взрива. Жената бе онази, която беше видял у Линкълн Райм. Момичето с късата коса.

„Аз съм илюзионистка…“

„Така само си мислиш“ — рече си подигравателно Малерик.

Кадески посочи към входа и двамата влязоха. Малерик изчисли, че не би трябвало да са на повече от десетина крачки от линейката.

Погледна часовника си. Почти беше време.

„А сега, приятели, почитаема публика…“

Точно в девет часа входът на купола избълва огнен език. След миг пламъците плъзнаха по брезента, поглъщайки пейки, публика, декори. Музиката секна рязко и се смени с писъци — тъмни кълба дим заизлизаха от върха на купола.

Той се наведе напред, хипнотизиран от гледката.

Димът се сгъсти, писъците се усилиха.

Малерик с мъка се сдържа да не се усмихне неестествено и отправи мълчалива молитва. Той не вярваше в никое божество — отправи благодарността си към духа на Хари Худини, неговия идол и светец за всички илюзионисти.

Наоколо зазвучаха възгласи на уплаха и викове, минувачите около него се втурнаха да помагат. Малерик изчака още малко, но знаеше, че паркът скоро ще се изпълни с полицаи. Със загрижен вид той извади мобилния си телефон и си даде вид, че се обажда в пожарната. Така се оттегли към улицата. Все пак не се сдържа да не погледне за последен път. Обърна се и се взря в големите знамена пред купола, полузакрити от дима. На едното от тях Арлекин протягаше напред разтворените си длани.

„Гледайте, почитаема публика, в ръцете ми няма нищо.“

Само че също като фокусник Арлекин държеше нещо — нещо скрито между пръстите му.

И единствено Малерик знаеше какво е то.

Коварният Арлекин криеше смърт.