Джефри Дивър
Невидимия (34)

34.

Сцената не беше нещо особено.

След оттеглянето си от активната илюзионна практика преди десет години Дейвид Балзак бе преустроил задната част на „Дим и огледала“ в малък театър. Нямаше лиценз за увеселително заведение, затова не можеше да събира входна такса, но въпреки това разлепваше афиши и даваше представления — всяка неделя следобед и четвъртък вечер, — за да могат учениците му да изпитат какво е да играеш пред публика.

А какво чувство беше!

Кара знаеше, че разликата между упражненията вкъщи и представленията пред публика е от небето до земята. Когато застанеш пред хората, с теб се случва нещо странно. Невъзможни номера, които при репетициите постоянно си обърквал, преминават гладко благодарение на мистериозното влияние на адреналина, който взема ръцете ти под своя власт и заявява: „Този път няма да се провалиш.“

За сметка на това можеш да прецакаш някой второстепенен номер, като френския фокус с изпускане на монета, който си смятал за толкова прост, че не си си дал труда да се подготвиш, в случай че го объркаш.

Голяма черна завеса разделяше театъра от магазина. Тя се поклащаше от време на време, когато някой отвореше вратата от другата страна.

Сега, малко преди 16 часа в неделя, зрителите влизаха и заемаха местата си — сядаха първо на задните редове (в представленията на илюзионисти никой не иска да седи най-отпред — човек не знае кога ще го повикат като „доброволец“).

Кара стоеше зад завесата на сцената и гледаше залата. Черните стени бяха олющени и надраскани, разкривените дъбови дъски бяха покрити с десетки парченца тиксо от изпълнителите, маркирали движенията си по време на репетиция. За завеса, отделяща стаичката на изпълнителите от сцената, служеше опърпан виненочервен шал. Самата сцена беше малка — три на четири метра.

И все пак това си беше сцена и когато застанеше под прожектора, Кара се чувстваше, сякаш е в самия „Карнеги хол“.

В представленията си повечето илюзионисти изпълняват поредица от фокуси, водещи постепенно към вълнуващ финал. За Кара обаче този подход беше като заря — всеки фойерверк е повече или по-малко впечатляващ, но като цяло се получава усещане за незавършеност, защото в експлозиите няма връзка или ясна цел. Според нея представлението трябваше да разказва нещо, всеки трик да бъде като продължение на предишния и някои от тях да се повтарят на финала. Надяваше се, че така публиката ще остане удовлетворена и ще запази възбудата от зрелището по-дълго.

Театърът продължаваше да се пълни. Тя се чудеше дали ще има много хора, макар че за нея нямаше особено значение. Харесваше един разказ за Робер-Худен, който една вечер заварил само трима души в залата. Той направил такова представление, сякаш театърът бил пълен, но с една разлика — след това поканил тримата си зрители на вечеря у дома.

Кара беше уверена в себе си — господин Балзак я караше да се упражнява усилено дори за тези малки представления. Затова сега, минути преди да излезе на сцената, тя не мислеше за триковете си, а гледаше публиката, за да свикне с нея. Смяташе, че това е най-правилният начин. Имаше много причини за тревога: тежкото състояние на майка й, паричните й проблеми, бавният й напредък в очите на господин Балзак, мъжът, който я беше изоставил преди три седмици с обещанието, че пак ще я потърси.

Фокусите на „Изчезнатото гадже“, „Изпарените пари“ и „Повредената майка“ обаче не можеха да й влияят тук.

Не и на сцената.

Сега за нея беше важно само едно определено изражение по лицата на зрителите. Кара го виждаше много ясно: лека усмивка, блясък на удивление в очите, леко смръщени вежди, които сякаш задаваха вечния въпрос: „Как го прави?“ При добро представление срещаше много лица с такова изражение. При неуспешно — съвсем малко.

Във фокусите има установени жестове, известни като „взимане и оставяне“. Илюзионистът създава впечатление, че превръща един предмет в друг, като просто го взима и оставя следващия на негово място, но публиката вижда как едно нещо се трансформира в друго. Точно това правеше Кара. Взимаше тъгата, скуката и гнева на публиката и на тяхно място оставяше радост, възбуда, спокойствие. Превръщаше зрителите в щастливи хора.

Време беше. Тя отново надникна зад завесата.

За нейна изненада повечето места бяха заети. В хубави дни като днешния посещението обикновено не беше голямо. Джейнин от старческия дом бе тук — огромното й тяло за миг закри входа. С нея бяха още няколко болногледачки от „Стайвсънд манър“. Имаше и неколцина приятели на Кара от списанието и блока й.

Сетне, точно в 16 часа, черната завеса се разтвори и в залата влезе още един зрител — когото тя за нищо на света не очакваше да види на представлението си.

* * *

— Достъпно е за инвалиди — отбеляза сухо Линкълн Райм, като влезе с инвалидната си количка между редовете. — Няма да ги съдим.

Преди час, за изненада на Сакс и Том, той предложи да отидат с микробуса (снабден с рампа за инвалидни колички) в магазина и да видят представлението на Кара, като завърши:

— Въпреки че е жалко да похабяваме такъв прекрасен пролетен следобед на затворено.

Когато двамата го изгледаха в почуда (дори преди нещастния случай той никога не беше прекарвал хубавите пролетни следобеди сред природата), той добави:

— Шегувам се. Том, подготви, моля те, микробуса.

— „Моля те“, и таз хубава! — измърмори болногледачът.

Сега Райм огледа залата и забеляза едра чернокожа жена, която го гледаше. Тя бавно се изправи и се приближи, седна до Сакс, ръкува се с нея и кимна на Райм за поздрав. Попита дали те са полицаите, на които е помагала Кара. Той отвърна утвърдително и тримата се запознаха.

Името й беше Джейнин и работеше като болногледачка в старческия приют, където бе настанена майката на Кара.

Райм я изгледа накриво при този израз и тя се поправи:

— О. Така ли се изразих? Исках да кажа „дом за настаняване на граждани в напреднала възраст“.

— Аз съм възпитаник на ЦВТТ.

Жената поклати глава:

— Не съм чувала за него.

— Център за възстановяване от тежки травми — преведе Том.

— Аз го наричах „Изрод-хотел“ — обясни Райм.

— Но на него му доставя удоволствие да е циничен — добави болногледачът.

— Работила съм в отделение за травми на гръбначния стълб. Най-много ни харесваха пациентите, които се държат провокативно. Кротките и веселите ни плашеха.

„Защото — помисли си Райм — те карат приятелите си да им сипят сто милиграма секонал в чашата или, ако могат да движат ръцете си, развъртат кранчето за газта.“

— На четвъртия ли прешлен имате травма? — попита Джейнин.

— Да.

— И сте свалили дихателния апарат. Браво.

— Майката на Кара тук ли е? — поинтересува се Сакс и се огледа.

Джейнин смръщи вежди:

— Ами… не.

— Тя не идва ли да я гледа?

— Майка й не е много запозната със заниманията на Кара — отговори предпазливо негърката.

— Кара ми каза, че е болна — отбеляза Райм. — Състоянието й по-добро ли е сега?

— Да, малко по-добро.

Тук има някаква тайна, досети се Райм, но тонът на сестрата ясно даваше да се разбере, че няма намерение да обсъжда състоянието на пациентите си с непознати.

Лампите изгаснаха и публиката утихна.

На сцената се качи белокос мъж. Въпреки възрастта и признаците за нелишен от пороци живот (нос на пияница и покафеняла от цигарен дим брада) погледът му беше остър, Стойката — изправена, и той стоеше пред публиката със самочувствието на артист. Застана до единствения декор на сцената — дървена имитация на древноримска колона. Обстановката беше скромна, но старецът носеше хубав костюм в съгласие с неписаното правило, че когато е пред публика, човек винаги трябва да е на ниво.

Това явно беше прословутият наставник на Кара, Дейвид Балзак. Той не се представи, но огледа продължително публиката и спря поглед върху Линкълн Райм по-дълго, отколкото върху когото и да било друг. Нищо обаче не подсказваше какво си мисли.

— Днес, дами и господа — заговори той, — имам удоволствието да ви представя една от най-обещаващите си ученички. Обучавам Кара вече повече от година. Тя ще ви покаже някои от най-тайнствените номера в историята на нашата професия, част от които са мои, а други — лично нейни. Не се изненадвайте — добави, като погледна право към Райм, сякаш говореше на него — и не се плашете от нищо, което ще видите днес. И така, дами и господа… представям ви… Кара.

Райм реши да наблюдава представлението от гледната точка на учен. Щеше да се опита да разгадае метода на триковете й. Все пак Кара имаше известна преднина в тази игра на котка и мишка, в която дори не подозираше, че участва.

Младата жена излезе на сцената. Носеше прилепнало по тялото черно трико, изрязано във формата на полумесец на гърдите, и блестящ, прозрачен воал. Кара беше привлекателна, но този бляскав костюм я правеше дори съблазнителна. Тя се движеше като танцьорка, пъргаво и плавно. Последва дълга пауза, през която илюзионистката оглеждаше публиката си, сякаш изучаваше лицето на всеки от присъстващите. Започна да се усеща напрежение.

Накрая тя заговори:

— Промяна… Промяна… Колко вълнуваща е тя. Алхимията… превръщане на оловото в злато…

Показа една сребърна монета. Стисна я за миг в юмрук и когато отново разтвори длан, държеше златна монета. Кара я хвърли във въздуха и тя се превърна в дъжд от златисти конфети.

Последваха аплодисменти и весели възгласи.

— Промяна… Нощта… — Осветлението угасна за миг, но скоро отново светна. — … преминава в ден.

Кара бе облечена с подобно трико, само че златисто, със звезда, изрязана на гърдите. Райм се засмя на това бързо преобразяване.

— Животът… — В ръката й се появи червена роза. — … се сменя със смърт… — Тя обгърна цветето с длан и когато я разтвори, то беше пожълтяло и изсъхнало. — … а тя отново става живот.

Увехналото растение някак си се смени с букет свежи цветя. Тя го хвърли към една радостна жена сред публиката. Райм чу изненадан шепот:

— Истински са!

Кара отпусна ръце край тялото си и погледна сериозно зрителите.

— Има една книга — заговори тържествено. — Една книга, написана преди хиляди години от римлянина Овидий. Тази книга се нарича „Метаморфози“. Метаморфози, както когато гъсеницата се превръща в…

Тя отвори ръка и от нея изхвърча пеперуда.

Райм беше учил четири години латински. Спомняше си с каква мъка бе сричал произведението на Овидий. Какво бе намислила Кара? Да чете лекция по антична литература пред публика от домакини и деца, които се интересуват само от електронни игри? (Макар че прилепналият по тялото й костюм без съмнение привличаше вниманието на всяко по-голямо момче в залата.)

Тя продължи:

— „Метаморфози“… Това е една книга за промяната. За това — как хората се превръщат в други хора, в животни, дървета и неодушевени предмети. Някои от разказите на Овидий са трагични, но всичките имат едно общо нещо. — Тя замълча за миг и добави с по-висок глас: — Магията!

И изчезна с ярък блясък в облак дим.

През следващите четирийсет минути Кара омагьосваше публиката със серия от илюзии, основани на различните поеми в книгата. Райм съвсем се отказа да следи движенията й. Разказът й го заплени напълно. Ала дори да не се беше поддал на чара й и да следеше най-внимателно ръцете й, той пак нямаше да разкрие метода на нито един от триковете й. След бурни аплодисменти и един бис, през който тя бързо се преобрази в слабичка възрастна жена и отново придоби истинския си вид, Кара напусна сцената. Появи се след пет минути по дънки и бяла блуза и слезе сред публиката, за да поздрави приятелите си.

Друг продавач от магазина беше сложил масичка с вино, кафе, безалкохолни и бисквити.

— Няма ли уиски? — попита Райм.

— Съжалявам, не — отвърна брадатият младеж.

Сакс взе чаша вино и кимна на Кара, която се присъедини към тях.

— Хей, това е чудесно — възкликна младата жена. — Не ви очаквах.

— Какво да кажа? — отвърна на свой ред Сакс. — Беше фантастично.

— Отлично представление — похвали я Райм, като гледаше към масичката с напитките. — Том, дали няма да се намери някакво уиски тук?

Том се обърна към Кара:

— Не можеш да му угодиш. — Взе две чаши вино, пъхна в едната сламка и я постави пред работодателя си. — Или това, или нищо, Линкълн.

Райм отпи глътка и отбеляза:

— Последният номер с преобразяването ми хареса. Не го очаквах. Дори се разтревожих да не се превърнеш в пеперуда накрая.

— И правилно. Нали помниш, от мен можеш да очакваш неочакваното.

— Кара — намеси се Сакс, — защо не опиташ в „Сирк фантастик“?

Илюзионистката се засмя, но не отговори.

— Не, наистина. Представлението ти беше отлично — настоя полицайката.

— Всяко нещо с времето си — замислено отвърна момичето. — Няма закъде да бързам.

— Хайде да хапнем яйца на очи — предложи Том. — Няма да са, както аз ги правя, но умирам от глад. Джейнин, идваш ли с нас?

Едрата жена отговори, че ще й бъде много приятно, и предложи едно ресторантче наблизо.

Кара обаче отказа с оправданието, че трябвало да поработи още и да упражни някои от фокусите, които не била изпълнила много добре по време на представлението.

— Стига, момиче — намръщи се сестрата. — Каква ти работа?

— Само за един-два часа. Приятелят на господин Балзак ще дава представление тази вечер и той ще затвори магазина рано, за да отиде да гледа.

Сетне илюзионистката прегърна Сакс и й каза довиждане. Размениха си телефонните номера и си обещаха скоро да се видят. Райм отново й благодари:

— Без теб нямаше да го хванем.

— Ще идваме да те гледаме в Лас Вегас — обеща й Том.

Райм подкара количката си към рампата пред магазина. Случайно погледна встрани и забеляза, че Балзак го наблюдава от една задна врата. Илюзионистът се обърна бързо към Кара. Изведнъж в негово присъствие тя се промени коренно — сви се и придоби плах вид.

Метаморфози, каза си Райм, докато гледаше как Балзак бавно затваря вратата, за да скрие тайнствения си свят от чужди очи.