Джефри Дивър
Невидимия (16)

16.

Тя видя плачещия си съпруг.

Плачеше от съжаление, че „трябва да сложи край на този брак“.

На този брак.

Като „хвърли този боклук“.

Или „изгони това куче“.

„Това беше нашият проклет брак! Не някакъв отпадък.“

Рой обаче не беше на това мнение. Той предпочиташе онова кюфте вместо нея.

Нова струйка топла, лигава вода проникна в носа й.

„Въздух, въздух… искам въздух!“

Черил Марстън видя баща си и майка си на Коледа, беше преди дяла вечност. С лукави изражения те извадиха колелото, което Дядо Коледа й бе донесъл от Северния полюс.

„Виж, миличка. Дядо Коледа ти е донесъл розова каска да си пазиш главичката…“

„Аааа…“

С кашляне и останала без глътка въздух, стегната с веригите, Черил се издигна от мътната мазна вода на мръсното блато. Завъртя се бавно на въжето, с което бе обесена надолу с главата на металния кран.

Пулсът кънтеше в ушите й.

„Стига, стига, стига!“ — понечи да извика.

Какво ставаше? Спомняше си бегло как Дончо Кончо се беше изправил на задните си крака, как някой й помогна да го успокои, мил човек — после кафенето, разговора, нещо за лодки, сетне замайването, глупавото кискане.

Накрая веригите. Ужасната вода.

А сега и този мъж, наблюдаващ със задоволство как тя умира.

Как можеше да се отнася с нея по такъв начин? Човек, който толкова обича конете, да е така жесток към една жена. „Какво правиш? Това съм аз! Ние знаем всичко един за друг. И двамата сме разведени, нямаме деца, обичаме конете, котките, яхтите… Ние сме сродни души!“ Тя продължи да се върти бавно и той вече не виждаше умолителния й поглед — пред очите й постепенно се появиха далечните небостъргачи на Ню Джърси, на няколко километра от другата страна на река Хъдсън.

Продължи да се върти и пред погледа й отново се появиха люляковите храсти. И той. Погледна я, кимна и отново я спусна с въжето в отвратителното блато.

Черил се изви отчаяно, сякаш водата я изгаряше. Тежестта й обаче — тежестта на веригите — я потопи. Тя задържа дъха си и се сгърчи, разтърси глава, напразно опита да се измъкне от железните окови. Отвори очи под зеленикавата вода, в която се стрелкаха водни насекоми.

Съпругът й отново се появи, отново заобяснява защо разводът бил най-доброто, което можело да й се случи. Рой вдигна поглед, избърса крокодилските си сълзи. Така щяло да й бъде по-добре. Я, ето един подарък за нея. Той отвори вратата и зад нея се показа чисто ново колело. С извито кормило, с помощни колелца отзад и каска — розова, — за да пази главичката й.

Черил се отказа.

„Ти печелиш. Вземи проклетата яхта, вземи си проклетата любовница. Само ме остави на мира, моля те.“

Сетне вдиша през носа си и остави милостивата смърт да проникне в дробовете й.

* * *

— Там! — изкрещя Амелия Сакс.

Двамата с Бел се затичаха към гъстите храсти на брега на Хъдсън. До изгнилия кей стоеше някакъв мъж. Районът беше обрасъл, покрит с отпадъци и вонеше на застояла вода.

Мъжът носеше памучни панталони и бяла риза и държеше единия край на въжето, закачено на нисък, ръждясал кран. Другият край беше потопен във водата.

— Хей, ти! — изкрещя Бел.

Косата му беше кестенява, но дрехите бяха различни. И нямаше брада. Веждите му не изглеждаха толкова рунтави. Сакс не можеше да види дали пръстите на лявата му ръка са сраснали.

Всъщност какво значение имаше?

Фокусника можеше да е мъж, можеше да е жена.

Фокусника можеше да е невидим.

Когато се приближиха, той ги погледна с видимо облекчение.

— Насам! — изкрещя. — Помогнете ми! Насам! Във водата има жена!

Бел и Сакс оставиха Кара на пътеката и се втурнаха през храстите към застоялата локва.

— Не му се доверявай — извика Сакс на Бел.

— Разбрах, Амелия.

Мъжът задърпа по-силно въжето. От водата се показаха крака с тъмни панталони, после тялото на безжизнена жена. Беше увита с вериги. „О, горката! — помисли си Сакс. — Потопил я е надолу с главата! Дано е жива.“

Бързо се приближиха, Бел вече викаше подкрепления и линейка по радиостанцията. Няколко души бяха спрели на надлеза и ги наблюдаваха разтревожено.

— Помогнете ми! Не мога да я изтегля сам! — извика задъхано мъжът. — Онзи човек я беше вързал и я потопи във водата. Опита се да я убие!

Сакс извади пистолета си и го насочи към мъжа.

— Хей, какво правите? — попита уплашено той. — Аз я спасих! — Кимна към мобилния телефон на колана си. — Аз повиках полицията.

Тя още не виждаше лявата му ръка — беше скрита под дясната.

— Не пускайте въжето, господине — нареди тя. — Дръжте ръцете си така, че да ги виждам.

— Не съм направил нищо!

Той изхриптя. Може би не от усилие, а от астма.

Като се стараеше да не пречи на видимостта на Сакс, Бел хвана крана и го завъртя към тинестия бряг. Достигна жената и я придърпа към себе си — мъжът отпусна постепенно въжето, докато полицаят я остави да легне на земята. Тя беше напълно неподвижна. Детективът свали тиксото от устата й, откачи веригите и се зае да й прави изкуствено дишане.

Сакс извика към десетината души, събрали се наоколо:

— Стойте настрана. Има ли сред вас лекар?

Никой не се обади. Тя погледна жертвата и забеляза, че помръдва… Да! Бяха дошли навреме. Сетне се огледа и видя парче блестящ тъмносин плат. Забеляза ципа и част от ръкав. Можеше да е анцугът му.

Мъжът проследи погледа й.

Това някаква реакция ли беше? Леко примигване? Не можеше да е сигурна.

— Господине — каза тя със строг глас, — докато всичко се изясни, ще трябва да ви сложа белезници. Вдигнете ръцете…

Изведнъж прозвуча тревожен мъжки глас:

— Хей! Глей надясно! Оня с анцуга ще стреля!

Зяпачите се разкрещяха и залегнаха. Сакс приклекна, извъртя се надясно, присви очи.

— Роланд, внимавай!

Бел залегна до жената и се обърна в същата посока, в която и Сакс — вдигна оръжието си.

Там обаче нямаше човек с анцуг. Но може би…

„О, не — помисли си. — Не!“

Ядосана сама на себе си, тя осъзна какво е станало. Гласът идваше от същия мъж. Вентрилоквизъм.

Бързо се обърна. В този момент в ръката на заподозрения блесна ярка светлина и я заслепи.

— Амелия! — извика Бел. — Не виждам нищо! Къде е?

— Не ви…

Откъм мястото на Фокусника прозвучаха няколко гърмежа. Случайните минувачи се разбягаха уплашени. С присвити очи Сакс и Бел затърсиха престъпника, но когато зрението им се възстанови, него вече го нямаше. Тя стоеше, насочила пистолет към облак лек дим от бомбички.

Погледна на изток и видя Фокусника от другата страна на улицата. Той побягна, но зърна една полицейска кола със запалени светлини и включена сирена. Втурна се нагоре по широкото стълбище на близкия колеж и изчезна в тълпата на панаира, като игла в копа сено.