Джефри Дивър
Невидимия (43)

43.

— Случаите сменят цвета си.

Чарлс Грейди седеше прегърбен на един оранжев пластмасов стол в чакалнята на спешното отделение и гледаше втренчено зеления линолеум, изтъркан от краката на хиляди отчаяни хора.

— Криминалните случаи имам предвид.

Роланд Бел седеше до него. Огромното тяло на Луис закриваше близката врата. На входа на оживения коридор стоеше друг член на Отряда за бързо реагиране, Греъм Уилсън, хубав мъж с остър поглед, който забелязваше скрити оръжия, сякаш имаше рентгенови очи.

Съпругата на Грейди и други двама полицаи бяха придружили Криси в самото спешно отделение.

— Навремето имах един преподавател — продължи Грейди. — Беше прокурор, после съдия. Веднъж ни каза, че през цялата си практика не е виждал нито един черно-бял случай. Всичките били с различни разцветки на сивото. Имало много тъмносиво или много светлосиво. Но всичките били сиви.

Бел погледна по коридора към импровизираната чакалня, оградена от дежурната сестра за наранените скейтбордисти и велосипедисти. Както бе наредил, тази част на болницата беше разчистена.

— Когато обаче лично си замесен в случая, той променя цвета си. Става черно-бял. Независимо дали си обвинител, или защитник, сивото изчезва. Твоята страна става само бяла, а другата — сто процента черна. Добро и зло. Преподавателят ми казваше, че трябва да се пазим от това. Трябва да си напомняме, че случаите всъщност са сиви.

Бел забеляза един санитар. Младият латиноамериканец изглеждаше безопасен, но детективът кимна на Уилсън и той спря служителя и провери служебния му пропуск.

Криси беше в операционната вече петнайсет минути. Защо никой не излизаше да каже поне какво е състоянието й?

Грейди продължи:

— Обаче знаеш ли, Роланд? През всички тези месеци, откакто разкрихме заговора в Кантон фолс, аз виждам случая „Констабъл“ в черно и бяло. Нито веднъж не съм помислил, че може да е сив. Преследвах го с всички средства. — Прокурорът се засмя мрачно — погледна към коридора и усмивката му помръкна. — Къде, по дяволите, е този лекар?

Отново сведе глава.

— Но може би, ако го бях видял в сиво, може би, ако не го бях преследвал толкова ожесточено, ако бях допуснал повече компромиси, той нямаше да наеме Уиър. Можеше да не…

Той кимна към мястото, където беше изпратил дъщеря си. Задави се и заплака тихо.

— Мисля, че преподавателят ти не е бил прав, Чарлс — каза Бел. — Поне за случаите с такива като Констабъл. Хора, които вършат подобни неща… човек не може да бъде „сив“ с тях.

Грейди избърса лицето си.

— Твоите момчета, Роланд. Били ли са някога в болница?

Само когато бяха отишли да видят майка си малко преди смъртта й, помисли си Бел, но не го каза.

— Няколко пъти. Все за дребни неща: натъртвания и ожулвания от бейзбола.

— В такива случаи си мислиш, че полудяваш — отбеляза Грейди и отново погледна към празния коридор. — Направо си мислиш, че полудяваш.

След няколко минути в коридора настъпи раздвижване. Един лекар със зелена престилка забеляза Грейди и бавно се приближи. По лицето му не се четеше нищо.

— Чарлс — рече Бел.

Въпреки че седеше с наведена глава, прокурорът вече бе забелязал лекаря.

— Черно и бяло — прошепна. — Боже мили.

Изправи се, за да посрещне медика.

* * *

Линкълн Райм гледаше през прозореца към вечерното небе. Телефонът иззвъня.

— Команда, вдигни телефона.

Щрак.

— Да?

— Линкълн. Роланд е.

Мел Купър се обърна със сериозно изражение. Двамата знаеха, че Бел е в болницата с Кристин Грейди и родителите й.

— Как е?

— Добре.

Купър затвори очи за миг, сякаш благодареше мислено на Бога. Райм си отдъхна.

— Няма ли отрова?

— Не. Било е обикновено шоколадче. Няма и молекула отрова.

— Значи и това е за отвличане на вниманието.

— Така изглежда.

— Но какво, по дяволите, означава? — попита тихо Райм, повече себе си, отколкото Бел.

— Готов съм да се обзаложа, че Уиър отново иска да насочи вниманието ни към Грейди — отвърна детективът. — Това означава, че ще опита нещо друго, за да измъкне Констабъл. Все още е някъде в съда.

— Тръгвате ли към тайната квартира?

— Да. С цялото семейство. Ще останат там, докато хванем убиеца.

„Докато? Защо не ако?“

Връзката прекъсна. Райм се извъртя с количката си и се приближи до таблицата с уликите.

„Ръката е по-бърза от окото.“

„Само че не е.“

Какво бе замислил майсторът илюзионист Ерик Уиър?

Райм почувства болезнено напрежение в мускулите на врата си. Погледна през прозореца и се замисли над загадката, пред която бяха изправени.

Хобс Уентуърт, снайперистът, беше мъртъв и Грейди и семейството му бяха в безопасност. Констабъл очевидно бе очаквал да го измъкнат от стаята за разпити, но Уиър не беше направил опит да го освободи. Изглеждаше, че плановете на Фокусника са се провалили.

Райм обаче не можеше да приеме този очевиден извод. С мнимото отравяне на Кристин Грейди убиецът беше отклонил вниманието им от съдебната сграда и Райм прие предположението на Бел, че Уиър ще направи нов опит да освободи Констабъл. Или целта му бе друга — може би се канеше да убие Констабъл, за да не му даде възможност да свидетелства.

Тревогата го измъчваше. Райм отдавна се беше примирил, че никога няма да залови пряко някой престъпник. За сметка на това обаче умът му действаше безотказно. Седнал неподвижно в инвалидната количка или легнал, той бе в състояние да предвиди ходовете на преследваните.

Само в случая с Ерик Уиър — Фокусника, това не му се удаваше. Този човек бе посветил цялата си душа на измамата.

Райм се замисли дали няма друг начин да достигне до отговорите на неразрешимите въпроси в това разследване.

Сакс, Селито и Отрядът за бързо реагиране претърсваха сградите на ареста и съда. Кара беше в цирка и разпитваше Кадески. Том се опитваше да намери Китинг и Лосър, бившите асистенти на престъпника, за да провери дали Уиър не се е свързал с тях отново и дали няма да си спомнят някоя важна подробност. Специален екип претърсваше сградата, където се беше самоубил Хобс Уентуърт, а лабораториите във Вашингтон още анализираха изкуствената кръв.

Какво можеше да стори Райм, за да предвиди следващите ходове на Уиър?

Само едно.

Той реши да опита нещо, което не беше правил от години.

Лично да извърши един оглед. Това претърсване започна от входа на градския арест и го преведе през лабиринт от коридори, озарени от зеленикава луминесцентна светлина — покрай ъгли, очукани с годините от безброй колички с инструменти и провизии, през килери и складове в опит да долови стъпките на Ерик Уиър — и да прочете мислите му.

Тази разходка, разбира се, той предприе със затворени очи, само в мислите си. Въпреки това тя му се стори най-уместният способ за преследване на „изчезнатия“ човек.

* * *

Светофарът светна зелено и Малерик потегли.

Мислеше за Андрю Констабъл, фокусник в собствената си област, както се беше изразил Джеди Барнс. Като менталист Констабъл можел за секунди да прецени човек и да възприеме поведение, с което да го предразположи. Да повдигне духа му с хумор, мъдрост, разбиране. Да заеме разумна, съчувствена позиция.

Да го прати за зелен хайвер.

Наивници не липсваха. Човек би си помислил, че никой няма да се хване на глупостите на групировки като Патриотичния съюз. Но както бе казал великият импресарио П. Т. Барнъм, всяка минута на земята се ражда по един малоумник.

Докато караше по вечерните улици, Малерик си мислеше развеселено за удивлението, което Констабъл сигурно изпитваше в момента. Част от плана за бягството изискваше Констабъл да зашемети адвоката си. Преди няколко седмици в ресторантчето в Бедфорд Джънкшън Джеди Барнс бе отбелязал:

— Е, господин Уиър, Рот е евреин. Андрю с удоволствие ще му причини болка.

— Това не ме интересува — отговори Уиър. — Ако иска, да го убие. Това няма да се отрази на плана ми. Просто искам да се погрижи за него. Да го извади от строя.

Сега си представяше растящата паника в сърцето на Констабъл, застанал до изстиващото тяло на Рот в очакване Уиър да се появи и да го освободи — което, разбира се, нямаше да стане.

Вратата на стаята щеше да се отвори и десетина надзиратели щяха да извлекат затворника и да го върнат в килията. Процесът щеше да протече по план и Андрю Констабъл, Барнс, Уентуърт и всичките останали селяци от бандата им изобщо нямаше да разберат как са ги използвали.

Докато чакаше на поредния светофар, той се почуди как ли върви разсредоточаването. „Отровеното момиченце“ — мелодраматичен и леко изтъркан номер, но Уиър знаеше от личен опит, че публиката най-лесно се хваща на очевидното. Това, разбира се, не бе най-майсторското разсредоточаване в света, защото не беше сигурно, че полицията ще намери спринцовката в хотелската стая. Не можеше да е сигурен, че момиченцето или кой да е друг ще изяде шоколадчето. Райм и хората му обаче бяха толкова способни, че най-вероятно щяха да намерят подхвърлената улика и веднага да си направят ужасяващото заключение. Сетне щяха да открият, че в шоколадчето не е имало никаква отрова.

Какво щяха да си помислят тогава?

Че има друго отровно шоколадче?

Или че това е поредното разсредоточаване, отклоняващо вниманието им от градския арест, където Малерик можеше наистина да планира бягството на Констабъл?

Накратко, полицията щеше да изпадне в пълно объркване, без ни най-малка представа какво се случва.

„Е, това, което се случва през последните два дни, почитаема публика, е върховно представление със съвършена комбинация от физическо и психологическо разсредоточаване.“

Физическо — с насочването на вниманието на полицията към апартамента на Грейди и градския арест.

Психологическо — с пренасочването на подозренията от истинския мотив на Малерик към правдоподобната цел, която Линкълн Райм гордо си мислеше, че е отгатнал: убийството на Грейди и бягството на Андрю Констабъл. Щом започнат да мислят в тази посока, полицаите изобщо нямаше да заподозрат истинския план на Уиър.

А той нямаше абсолютно нищо общо със случая „Констабъл“. Всички илюзионистки атаки над първите три жертви, които олицетворяваха циркови професии, обувката с кучешките косми, споменаването на пожара в Охайо и връзката със „Сирк фантастик“… всичко убеждаваше преследвачите му, че целта му не може да е отмъщение срещу Кадески, защото това, както бе казал самият Линкълн Райм, беше прекалено очевидно. Трябваше да има някаква друга цел.

Ала той нямаше.

Сега, облечен като санитар от Бърза помощ, той вкара бавно линейката през товарния вход на шатрата, в която се помещаваше световноизвестният „Сирк фантастик“.

Спря под трибуните, слезе и заключи колата. След опасността от бомба през деня присъствието на линейката изглеждаше съвсем нормално — абсолютно естествено, както би се изразил един илюзионист.

„Ето, почитаема публика, това е вашият илюзионист, макар че вие още не го виждате.“

„Той е Изчезнатият човек, стои пред вас, но е невидим.“

Никой не обърна внимание на микробуса, който не беше никаква линейка, а пълна имитация. Уиър беше купил колата преди няколко месеца и я бе преустроил. Беше заменил медицинското оборудване с десетина пластмасови бидона, съдържащи два тона бензин и свързани с прост детонатор, който скоро щеше да избухне и да залее сцената, купола и повече от 2000 зрители със смъртоносна горяща течност.

Между тях бе и Едуард Кадески.

„Спомняте ли си, господин Райм, за разговора ни при представянето на «Овъгленият човек»? Думите ми не бяха празни приказки. Кадески и «Сирк фантастик» съсипаха живота и отнеха любовта ми. Сега аз ще го унищожа. Отмъщението е главната ми цел.“

Без никой да му обърне внимание, илюзионистът излезе с небрежна походка в парка. Смяташе да се преоблече и да се върне с нова дегизировка като един от зрителите, за да може да се наслаждава отблизо на представлението.