Джефри Дивър
Невидимия (21)

21.

Сега е тук, в следващия момент го няма.

Невъзможно бе червеното топче да се прехвърли от протегнатата ръка на Кара зад ухото й.

Но точно така стана.

След като го взе и го хвърли във въздуха, не беше възможно да изчезне и да се появи отново в свивката на левия й лакът.

Точно така обаче се случи.

„Как го прави?“ — питаше се Линкълн Райм.

Намираха се в лабораторията на долния етаж и чакаха Амелия Сакс и Роланд Бел. Мел Купър подреждаше уликите, а от уредбата звучеше джазова музика.

Кара стоеше пред прозореца, облечена с една от черните фланелки на Сакс от гардероба на горния етаж. В момента Том переше блузата й.

— Откъде ги взе? — попита Райм и кимна към топчетата.

Не беше забелязал да ги вади нито от чантичката, нито от джоба си.

Тя му обясни с усмивка, че ги е „материализирала“.

— Къде живееш? — поинтересува се той.

— Във Вилидж.

Обзеха го спомени.

— Преди да се разделим с жена ми, повечето ни приятели живееха там. И в Сохо — каза бавно.

— Не ходя много на север от Двайсет и трета.

Той се засмя:

— По мое време Четиринайсета беше началото на демилитаризираната зона.

— Май нашата страна надделя — пошегува се тя.

Топчето изчезна и пак се появи, премести се от едната ръка в другата, сетне се запремята във въздуха.

— Откъде този акцент? — поинтересува се той.

— Имам ли акцент?

— Да го наречем интонация… звучене.

— Вероятно от Илинойс. От Средния Запад.

— Аз също съм от Илинойс.

— Не съм стъпвала там от осемнайсетгодишна. Учих в Бронксвил.

— „Сара Лоурънс“, театрално майсторство? — опита се да отгатне Райм.

— Английска филология.

— И тук ти хареса и реши да останеш.

— Ами… хареса ми да живея в големия град. След смъртта на татко майка ми се премести наблизо.

Майка й е вдовица… Като майката на Сакс, помисли си Райм. Почуди се дали Кара има същия проблем с майка си като Амелия. В последните години бе постигнато известно примирие, но в детството на Сакс майка й била сприхава, непредвидима, нервна. Роуз не можеше да разбере защо съпругът й не се стреми да се издигне по-високо от обикновен полицай и защо дъщеря й не желае да поеме към блестяща кариера. Това естествено съюзяваше баща и дъщеря и допълнително влошаваше нещата. Сакс му беше разказвала, че в лоши дни двамата се криели в гаража, където намирали един познат свят — света на машините, подчиняващ се на обикновените физически закони. Двигателите, окачванията и предавките не изпадаха в нервни кризи, не четяха поучителни проповеди и никога не обвиняваха човека за провалите му.

Райм се беше срещал с Роуз Сакс няколко пъти и я намираше очарователна, бъбрива, малко странна и горда с дъщеря си. Знаеше обаче, че отношенията между родители и деца постоянно се променят.

— И как е животът, когато майка ти е наблизо? — попита скептично Райм.

— Звучи, все едно имаш постоянна телефонна връзка с ада, а? Обаче не е така. Страхотна жена е моята майчица. Тя е… ами, какво да ти кажа, майка. Всичките имат нещо общо. Не можеш да ги промениш.

— Къде живее?

— В един старчески дом, в Горен Ийстсайд.

— Много ли е болна?

— Нищо сериозно. Добре е. — Кара разсеяно прокара топчетата по пръстите си и ги скри в дланта си. — Веднага щом се оправи, ще отидем в Англия, само двете. Лондон, Стратфорд, Котсуърлд. Навремето ходих там с родителите си. Това е най-прекрасната ми ваканция. Този път ще карам в лявото платно и ще пия топла бира. Преди не ми позволиха. Бях на тринайсет. Ти ходил ли си там?

— Да. Работил съм със Скотланд ярд. Изнасял съм и лекции. Не съм ходил от… от известно време.

— Илюзионизмът винаги е бил по-популярен в Англия, отколкото тук. Там има толкова много места, пазещи духа на историята. Искам да покажа на мама Египетския музей в Лондон. Той е нещо като световен център на магията и илюзионизма. Ще бъде нещо като поклонническо пътуване.

Той погледна към вратата. Том не се виждаше.

— Ще ми направиш ли една услуга?

— Разбира се.

— Трябва да взема едно лекарство.

Кара погледна няколкото шишенца с хапчета до стената.

— Не, там, върху библиотеката.

— А, ясно. Коя?

— Най-крайната. „Макалън“, осемнайсетгодишно. И колкото по-тихо го сипваш, толкова по-добре — добави шепнешком той.

— О, аз съм най-подходящият човек. Робер-Худен казвал, че за да станеш добър илюзионист, трябва да притежаваш три качества: сръчност, сръчност и пак сръчност.

След секунди в чашата му вече имаше порядъчно количество уиски — тя наистина го наля безшумно и почти незабележимо. Дори да стоеше до тях, Том нямаше да види. Тя сложи сламка в чашата и я закрепи на подставката на инвалидната количка.

— Сипи си и ти — покани я Райм.

Кара поклати глава и махна към кафеварката.

— Аз се тровя с това.

Райм смукна глътка уиски. Изви главата си назад и изгарящата течност бавно се стече в гърлото му. Не спираше да наблюдава Кара в ръцете. Отпи втора глътка.

— Харесва ми.

— Какво? — попита тя.

— Тази идея за илюзионизма.

„Не ставай сантиментален — рече си. — Винаги когато се напиеш, ставаш сантиментален.“ Тази самопреценка обаче не му попречи да продължи да пие и да добави:

— Понякога наистина е тежко.

Сведе жален поглед към неподвижното си тяло. Веднага съжали за тези думи — и за жеста си — и понечи да смени темата. Кара обаче не изрази никакво съчувствие.

— Знаеш ли — започна, — понякога не съм сигурна дали действителността съществува.

Райм смръщи вежди.

— Не преминава ли голяма част от живота ни в илюзия? — продължи тя.

— В какъв смисъл?

— Ами… всичко минало е спомен, нали?

— Така е.

— А бъдещето е във въображението ни. И двете са илюзорни: спомените нямат значение, а бъдещето е непредвидимо. Единственото реално нещо е сегашният момент — а той постоянно преминава от въображение в спомен. Виждаш ли? По-голямата част от живота е илюзия.

Райм се усмихна. Като логик и учен много му се искаше да направи на пух и прах теорията й. Ала не можеше. Тя имаше право. Самият Райм прекарваше голяма част от времето си в спомени за миналото, за времето преди нещастието. И мислеше много за бъдещето си. Често си фантазираше как би могло да бъде, ако се подложи на операцията, на която все не се решаваше. Щеше ли да е в състояние отново да ходи? Поне да движи ръката си? Как би се отразило това на връзката му със Сакс?

Професията също беше една илюзия: когато работеше по някое разследване, той винаги се обръщаше към обширните си познания за уликите, към спомените си за минали престъпления.

„Всичко минало е спомен, а бъдещето е във въображението ни…“

— След като разчупихме леда — добави тя, докато слагаше захар в кафето си, — искам да ти призная нещо.

Той отпи нова глътка.

— Да?

— Когато те видях за пръв път, си помислих…

„О, да — спомни си той… — Онзи поглед. Вечно обърнат на друга страна. И Онази усмивка. Единственото по-лошо нещо са неловките извинения за Онзи поглед и Онази усмивка.“

Тя се поколеба, сетне продължи:

— Помислих си какъв удивителен илюзионист си.

— Аз ли? — изненада се Райм.

Тя кимна:

— Ти си играеш с възприятията и реалността. Когато човек те погледне и види, че си сакат… Така ли се казва?

— Евфемизмът е „инвалид“. Аз лично предпочитам „прецакан“.

Кара се засмя и продължи:

— Хората виждат, че не можеш да се движиш. И вероятно си мислят, че имаш и психологически проблеми, че си умствено изостанал. Така ли е?

Вярно беше. Непознатите често му говореха по-бавно и по-високо, обясняваха му очевидни неща с прости думи. (За ужас на Том понякога Райм започваше да мърмори нечленоразделно или да втренчва в тях неадекватен поглед и те се оттегляха ужасени.)

— Зрителите си създават предварително мнение за теб и не могат да предположат, че именно ти стоиш зад илюзиите, които виждат. Някои започват да бърборят за здравословното ти състояние. Други избягват да те гледат. Точно тогава можеш да ги преметнеш… Както и да е, когато те видях за пръв път, ти беше в количката и си личеше, че си страдал много. А аз не проявих никакво съчувствие, не те попитах как се чувстваш, дори не казах „Съжалявам“. Просто си мислех, че сигурно си дяволски добър изпълнител. Беше доста коравосърдечно от моя страна и ми се струва, че те обидих.

Това му достави огромно удоволствие и той я увери:

— Повярвай ми, изобщо не обичам да ми съчувстват или да ме третират като малко дете. Предпочитам коравосърдечността.

— Така ли?

— Да.

Тя вдигна чашата си:

— Да пием за великия илюзионист, Неподвижния маг.

— Фокусите с ръце не ми се удават много — отбеляза той.

— Както казва господин Балзак, по-важен е сръчният ум.

В този момент външната врата се отвори и гласовете на Сакс и Селито отекнаха в коридора. Райм вдигна вежди и се наведе към сламката в чашата си.

— Гледай сега — прошепна. — Този номер се нарича „Изчезване на уличаващите доказателства“.

* * *

— Първо, приемаме ли, че е мъртъв? — попита Лон Селито. — Че си прави компания с рибите?

Сакс и Райм се спогледаха.

— Не — казаха едновременно.

— Знаете колко коварни са тези води — продължи дебелият детектив. — Истинска адска яма. Много деца, които се осмелят да плуват в тях, изчезват безследно.

— Донеси ми трупа му и ще повярвам — рече Райм.

Поне имаше нещо окуражително — минаваше 16:00 часа. От нападението над последната жертва бяха изтекли повече от два часа, а още нямаха сигнал за убийство или изчезване. След като замалко не го бяха заловили и след падането в реката убиецът вероятно беше станал по-предпазлив. Може би сега, когато знаеше, че полицията е по следите му, той щеше да прекрати атаките си поне за кратко и така щеше да даде възможност на Райм и екипа му да разкрият скривалището му.

— Нещо ново за Лари Бърк? — попита Райм.

Селито поклати глава:

— Изпратили сме десетки хора да го търсят. Много доброволци, полицаи и пожарникари, които не са на смяна. При жена му и децата му отиде свещеник. Кметът е обещал награда… Но трябва да кажа, че положението не изглежда добре. Подозирам, че е в багажника на онази кола на дъното на реката.

— Още ли не са я извадили?

— Още не са я намерили. Водата е черна като катран, а течението може да я е отнесло на километър, преди да потъне на дъното.

— Значи приемаме, че оръжието и радиостанцията на Бърк са у убиеца — изтъкна Райм. — Лон, трябва да сменим честотата, за да не ни подслушва.

— Дадено.

Детективът се обади в централата и нареди предаванията по случая с Фокусника да се прехвърлят на специална честота.

— Да се заемем с уликите. Какво имаме, Сакс?

— В гръцкия ресторант — нищо. Наредих на собственика да запази местопрестъплението, но той май не ме е разбрал. Или не е искал да ме разбере. Когато се върнахме, масата и подът бяха измити.

— Ами езерото?

— Там намерих някои неща. Той ни заслепи и запали няколко бомбички. Отначало си помислихме, че стреля по нас.

Купър погледна обгорените остатъци:

— Като предишните. Не могат да се конкретизират.

— Добре — въздъхна Райм. — Какво друго?

— Вериги. Два броя.

Убиецът беше стегнал с тях краката и ръцете на Черил Марстън и ги бе заключил със закопчалки като на кучешки нашийник. Купър и Райм ги разгледаха внимателно. На никоя от тях не се виждаше име на производителя. Същото бе положението и с въжетата и тиксото. Сакът, който убиецът беше взел от колата, нямаше марка и бе произведен в Китай. С достатъчно хора понякога имаше възможност да се намери източникът на даден предмет, като се проверят магазинчетата за евтини стоки и уличните сергии. В случая обаче това бе невъзможно.

Купър изтръска сака над една порцеланова паничка. Отвътре изпадна малко бял прах. Техникът го анализира и установи, че това е флунитразепам.

— Наркотикът на изнасилваните — обясни Сакс на Кара.

Имаше също миниатюрни люспи от някаква леплива, прозрачна материя. По ципа и дръжките беше полепнало от същото вещество.

— Не ми е познато — призна Купър.

Кара обаче погледна частиците и каза:

— Леплив парафин. Използваме го за временно залепване на различни предмети. Може би е залепил отворената капсула с наркотика за дланта си. Когато се е пресегнал над кафето й, прахът е паднал в чашата.

— Откъде се взима този парафин? — попита Райм. — Нека да отгатна — може да се намери във всеки магазин за илюзионисти по света — завърши подигравателно.

— За съжаление да — отвърна Кара.

В сака имаше още метални стружки и кръгла черна люспа — сякаш изпаднала от дъното на шишенце със засъхнала боя.

След разглеждане под микроскоп се установи, че металът вероятно е месинг. По стружките имаше сходни следи. Линкълн Райм обаче нямаше представа от какво са, затова нареди:

— Изпрати ги на приятелите ни в Бюрото.

Купър снима увеличените стружки и изпрати снимките по имейла във Вашингтон. Черната люспа се оказа не боя, а засъхнало мастило. Нямаше обаче база данни, по която да установят произхода му.

— Какво е това? — попита Райм и посочи едно пликче, съдържащо някакъв тъмносин плат.

— Тук имаме късмет — обяви Сакс. — Това е якето, което е носил, когато се е срещнал с Марстън. Не успя да го вземе, когато избяга.

— Може ли да се конкретизира? — попита Райм с надеждата да има някакви инициали или етикет.

— Не — отвърна Купър, след като огледа дрехата. — Всички етикети са отрязани.

— Обаче намерихме някои неща в джобовете — отбеляза Сакс.

Първият предмет беше журналистически пропуск на името на репортер от една от големите кабелни телевизии — Стенли Сафърстийн от Си Ти Ен. На снимката се виждаше слаб кестеняв мъж с брада. Селито се обади в телевизията и разговаря с началника на охраната. Оказа се, че Сафърстийн е един от дългогодишните им репортери. Пропускът му бил откраднат предната седмица — на една пресконференция. Райм заключи, че Фокусника е откраднал именно тази карта, защото репортерът приличаше на него: около петдесетте, със слабо лице и тъмна коса.

Началникът на охраната обясни, че откраднатият пропуск вече е невалиден, „но крадецът още може да проникне с него в някоя сграда, защото пазачите и полицията не се заглеждат много-много.“

След края на разговора Райм нареди на Купър:

— Провери Стенли Сафърстийн в компютърната система на полицията.

— Добре, но защо?

— Просто така.

Както можеше да се очаква, резултатът бе отрицателен. Райм не вярваше репортерът да има връзка с Фокусника, но в този случай всичко бе възможно.

В якето имаше и сива пластмасова карта от хотелска стая. Това вече зарадва Райм. Макар че името на хотела не беше изписано (имаше само картинка на ключ и стрелка, показваща в коя посока да се вкара в ключалката), тази информация, както и номерът на стаята, вероятно можеха да се свалят от магнитната лента.

Купър намери името на производителя, изписано с малки букви отзад: „Ей Пи Си, Екрън, Охайо“. След като проведе търсене в базата данни на американските фирми, той установи, че става дума за крупен производител на електронни карти за самоличност и пропуски.

След няколко минути вече говореха със самия директор на Ей Пи Си — енергичен бизнесмен, който не виждаше проблем да работи в събота или да вдига сам телефона си. Райм му обясни какво е положението, описа картата и попита на колко хотела в Ню Йорк са продадени такива.

— О, това е Модел-42. Най-популярният. Правим ги за големите системи за заключване. „Илко“, „Сафлок“, „Теса“, „Винг“, „Сарджънт“ и много други.

— Сещате ли се нещо, което да стесни кръга на търсенето?

— Боя се, че трябва да се свържете с всеки хотел поотделно и да попитате кои използват сиви карти Модел-42. Предполагам, че тази информация я има някъде във фирмата, но не знам къде. Ще се опитам да намеря директора на отдел „Пласмент“ и помощника му. Но за това ще са нужни ден-два.

— Олеле — възкликна Сакс.

„Да, олеле.“

След като затвори, Райм реши, че не може да чака фирмата. Каза на Селито да изпрати картата на Бединг и Сол и да ги накара да обиколят всички хотели в Манхатън и да разберат кой използва проклетите популярни Модел-42. Нареди също пропускът и хотелската карта да бъдат проверени за отпечатъци — но такива нямаше. Откриха само размазани следи от каучукови накрайници.

В якето имаше и още нещо: разписка от ресторант на име „Ривърсайд ин“ в Бедфорд Джънкшън, Ню Йорк. От сметката ставаше ясно, че в събота, 3 април, на маса 12 са обядвали четирима души — това бе преди три седмици. Поръчали пуйка, пай с месо, пържола и специалитета на деня. Никой не беше пил алкохол.

Сакс поклати глава:

— Къде, по дяволите, е този Бедфорд Джънкшън?

— Предполагам, някъде в щата — отвърна Мел Купър.

— На разписката има телефонен номер — отбеляза Бел. — Да им се обадим. Ще попитаме очарователната сервитьорка дали има редовни клиенти, които… — Той се взря в бележката. — … обядват на маса дванайсет. Или поне дали си спомня кой е ял тези манджи. Надали ще излезе нещо, но кой знае?

— Какъв е номерът? — попита детективът.

Бел го продиктува.

Наистина не излезе нищо, точно както бе очаквал Райм. Управителят и сервитьорката нямаха представа кои може да са били клиентите.

— Било истинско гъмжило — обяви Селито и завъртя очи. — Цитирам сервитьорката.

— Не ми харесва — сподели Сакс.

— Кое?

— Защо му е да обядва с други трима души?

— Имаш право — съгласи се Бел. — Как смяташ, просто с приятели ли е бил, или има съучастници?

— Не мисля — отвърна Селито. — Серийните убийци почти винаги действат сами.

Кара не се съгласи:

— Той е илюзионист, не забравяйте. Те често използват услугите на други хора. „Доброволци“ от публиката. Хора, които работят за илюзиониста, но зрителите не го знаят. Асистенти. За едно добро представление е нужен цял екип.

„Проклятие — помисли си Райм, — един престъпник ни стигаше. Ако има и помощници, ще е сто пъти по-опасен.“

— Запиши го, Том — заповяда той. — И да видим уликите от уличката, в която го е арестувал Бърк.

Първият предмет бяха белезниците на полицая.

— Освободил се е за секунди. Трябва да е имал ключ — отбеляза Сакс.

За ужас на полицаите повечето белезници могат да се отварят с ключета, които се намират в много оръжейни магазини и струват няколко долара.

Райм се приближи до масичката и огледа внимателно белезниците.

— Обърни ги… Вдигни ги… Може да е имал ключ, но виждам пресни драскотини по ключалката. Сигурно е използвал тел.

— Ама Бърк го е претърсил — изтъкна Сакс. — Откъде ще вземе тази тел?

— Може да е била скрита навсякъде. В косата, в устата му.

— В устата ли? — замисли се Райм. — Облъчи ги с АИС, Мел.

Купър си сложи предпазни очила и насочи алтернативния източник на светлина към белезниците.

— Да — обяви, — има малки петна около ключалката.

Райм обясни на Кара, че това означава следи от телесни течности, най-вероятно слюнка.

— Худини го е правил често. Понякога карал някой от зрителите да провери устата му и да установи, че е празна. После, точно преди да се измъкне, жена му го целувала — обяснявал, че било за късмет, а тя просто му предавала ключа.

— Да, но ръцете му са били вързани зад гърба — отбеляза Селито. — Как е успял да ги достигне с уста?

— О — засмя се Кара, — специалистът по измъкването може да извърти ръцете си пред тялото за секунди.

Купър изследва следите от слюнка. В някои случаи по този начин може да се установи кръвната група на заподозрения. При Фокусника обаче това се оказа невъзможно.

Сакс беше намерила миниатюрно назъбено метално парче.

— Да, негово е — обяви Кара. — Това е един от инструментите за измъкване. Трионче от бръснарско ножче. Вероятно с него е прерязал пластмасовите ограничители на краката си.

— И това ли е било в устата му? Не е ли опасно?

— О, много често илюзионистите държат в устата си игли и ножчета. Специално се обучаваме да не се порежем.

Сред микроуликите от уличката откриха още следи от каучук, грим и масло „Так пюр“.

— Намери ли нещо край реката, Сакс?

— Само следи от гуми в калта. — Тя посочи цифровите снимки на компютърния екран. — Един „съвестен“ гражданин успя да прецака всичко, но оглеждах мястото половин час и съм сигурна, че нашият човек не е скочил от колата и не е оставил никакви улики.

— Какво каза жертвата, онази Марстън? — обърна се Селито към Бел. — Нещо интересно?

Бел предаде накратко показанията й.

Адвокатка, помисли си Райм. Защо нея? Каква, по дяволите, беше зависимостта, според която Фокусника избираше жертвите си? Музикантка, гримьор, адвокатка.

— Разведена е — добави Бел. — Бившият й съпруг е в Калифорния. Разводът не е преминал особено гладко, но не вярвам той да е замесен. Свързах се с лосанджелиската полиция и те установиха, че има алиби за днес. Няма криминално досие.

Черил Марстън беше описала Фокусника като слаб, жилав мъж с брада и белези по врата и гърдите.

— О, и потвърди, че пръстите му са деформирани. Сраснали. Не е споменал адрес или квартал, в който живее. Представил се като Джон.

Никаква полза от тези показания, помисли си Райм.

Бел обясни как престъпникът срещнал Марстън и какво се случило след това. Райм се обърна към Кара:

— Нещо познато?

— Сигурно е хипнотизирал гълъба и го е хвърлил, после е използвал ултразвуково устройство, за да подплаши коня. Когато го е изключил, животното се е успокоило само.

— Какво устройство? Къде могат да се намерят такива?

— Вероятно го е изработил сам. Навремето звероукротителите са използвали електрически ток или пръчки, за да карат лъвовете да реват, когато трябва. Сега обаче природозащитниците не биха допуснали такова нещо.

Бел описа какво се бе случило в кафенето.

— Марстън каза нещо странно. Имала чувството, че той чете мислите й. Знаел твърде много неща за нея.

— Четене на жестовете — обясни Кара. — Казваш нещо и наблюдаваш внимателно реакцията на събеседника си. Така можеш да научиш много. Един опитен менталист може да научи всякакви лични тайни при най-обикновен разговор.

— После, когато притъпил вниманието й, я упоил, завел я при блатото и я окачил надолу с главата.

— Това е вариант на „Аквариум“ — обясни Кара. — Един от най-известните номера на Худини.

— А бягството му при блатото? — попита Райм.

— Отначало не бях сигурна, че е той — заразказва Сакс. — Беше се преобразил. Дрехите му бяха различни и… — Тя погледна Кара.

— … веждите му също. Не виждах пръстите му. Отвлече вниманието ми, като използва вентрилоквизъм. Гледах го в лицето, но не видях да мърда устни.

— Обзалагам се, че е използвал думи, в които няма „б“, „м“, и „п“. Така щеше да видиш движение в устните му — обясни Кара. — Вероятно не е използвал и „в“ и „ф“.

— Права си. Струва ми се, че каза: „Ей, глей надясно, оня с анцуга ще стреля.“ Типичен негърски говор. — Сакс се намръщи.

— Погледнах настрани, по посоката, в която гледаше той, както и всички останали. Когато се обърнах, той ме заслепи. Запали бомбичките и аз помислих, че стреля. Метна ме.

По лицето й се изписа гняв. Амелия Сакс се ядосваше най-много на себе си.

Кара обаче я успокои:

— Не го взимай навътре. Слухът е от онези сетива, които се лъжат най-лесно. Затова добрите илюзионисти не използват звукови номера. Твърде евтини са.

Сакс вдигна рамене и продължи:

— Докато с Роланд се опомним, той се вмъкна на панаира. — Тя отново се намръщи. — И след петнайсет минути вече беше преобразен като рокер. По дяволите, беше там, на две крачки от мен!

Кара се приближи до дъската и взе маркера.

— Значи е добър във фокусите с ръце, в ментализма и вентрилоквизма — заобяснява. — Също в номерата с животни. От второто престъпление знаем, че може да отваря ключалки, но сега научаваме, че умее и да се самоосвобождава. В коя област на илюзионизма не е добър?

Райм облегна глава назад и я загледа. В този момент Том донесе голям плик. Подаде го на Бел:

— За теб е.

— Какво е това? — Детективът отвори плика, кимна бавно и зачете. — О, Линкълн, това е докладът от претърсването в кабинета на Грейди. Искаш ли да хвърлиш едно око?

Том заразлиства страниците. Техниците бяха инвентаризирали всичко в кабинета на секретарката и бяха взели отпечатъци от всички повърхности точно както бе поискал Райм. Той прочете доклада няколко пъти, сетне затвори очи, за да си представи местопрестъплението.

После прегледа резултатите от анализа на намерените влакна. Повечето от белите бяха полиестерни. Някои бяха прикрепени за по-дебело памучно влакно. Повечето бяха замърсени и потъмнели. Черните бяха вълнени.

— Мел, какво мислиш за тези черни влакна?

Купър се приближи и разгледа снимката.

— Фотографът не се е престарал — отбеляза — след малко обяви: — От някакъв плътен, дебел плат са.

— Габардин?

— Не мога да твърдя със сигурност, ако нямам по-добра проба, но най-вероятно да.

Райм стигна до края на страницата и научи, че единственото червено влакно на местопрестъплението е сатенено.

— Така, така — промърмори и затвори очи.

Бел прекъсна размишленията му:

— Чарлс Грейди ще присъства на някакво обществено събитие тази вечер. Ще ми се да проверя охраната, преди да тръгнат. Да им кажа ли за доклада?

— Чакай малко, Роланд. Искам да проверя още нещо.

— Дадено.

Райм се обърна към Купър:

— Какво разбираш от платове и дрехи, Мел?

— Не много, но ако мога да те цитирам, Линкълн, „важното е не да разбираш от нещо, а да знаеш къде да намериш информация за него“. А за това определено имам представа.

ФОКУСНИКА

Местопрестъпление: Консерваторията

Описание на извършителя: кестенява коса, изкуствена брада, без особени белези, около петдесетте, среден на ръст, нормално телосложение. Безименният пръст и кутрето на лявата ръка са сраснали. Бързо се е преобразил като стар, плешив чистач.

Липсва ясен мотив.

Жертва. Светлана Расникова.

— Студентка в консерваторията.

— Сред роднините, приятелите и състудентите се търсят вероятни заподозрени.

— Нямала приятел, нямала врагове. Изнасяла представления на детски забави.

Платка с високоговорител.

— Изпратена в лабораторията на ФБР.

— Цифрово аудиоустройство, вероятно съдържало запис на гласа на извършителя. Всички данни са унищожени.

— Устройството е изработено от престъпника.

Използвал е стари железни белезници, за да върже жертвата.

— Белезниците са марка „Дарби“. Много стари, английски. Да се направи справка в Музея на Худини в Ню Орлиънс.

Счупил е часовника на жертвата точно в 8:00 часа.

Памучни конци, с които е вързал столовете. Обикновени. Не подлежат на конкретизиране.

Бомбичка за симулиране на изстрел. Унищожена.

— Не подлежи на конкретизиране.

Фитил. Обикновен.

— Не подлежи на конкретизиране.

Първите полицаи докладват за силен блясък. Не са открити следи от веществото.

— Използвал е памук или хартия за светкавици.

— Не подлежи на конкретизиране.

Обувки: „Еко“, 45-и номер.

Копринени нишки, сиви, обработени за придаване на матов оттенък.

— От костюма на чистач.

Извършителят вероятно носи кафява перука.

Червен американски орех и лишей пармелия консперса, вероятно от Сентрал Парк.

Почва, наситена с необичайна неорганична мазнина. Изпратена за анализ във ФБР.

— „Так пюр“, използва се за смазване на седла и конски сбруи.

Черна коприна, 1,2 х 1,8 м. Използвана за камуфлаж. Не подлежи на конкретизиране.

— Илюзионистите я използват често.

Каучукови накрайници за пръстите.

Следи от каучук, боброво масло, грим.

Следи от алгинат.

— Използва се за моделируем каучуков „пълнеж“.

Оръжие на убийството: бяло копринено въже с черна сърцевина.

— Въжето се използва за фокуси с промяна на цвета. Не подлежи на конкретизиране.

Необичаен възел.

— Изпратен във ФБР и Военноморския музей — още няма информация.

— Възелът е от номерата на Худини. Невъзможен за развързване.

Използвал симпатично мастило, за да заличи името си от книгата за посетители.

Местопрестъпление: Ийст Вилидж

Жертва: Тони Калвърт.

— Театрален гримьор.

— Не е известно да е имал врагове.

— Няма известна връзка с предишната жертва.

Мотив — неизвестен.

Причина за смъртта:

— Травма от тъп предмет на черепа и разрязване с трион след смъртта.

Престъпникът се е измъкнал, преобразен като седемдесетгодишна жена. Кварталът е претърсен за изхвърления костюм и други улики.

— Нищо не е намерено.

Часовникът е счупен точно в 12:00.

— Вероятна зависимост. Следващата жертва може би ще бъде нападната в 16:00.

Убиецът се е крил зад огледало. Не подлежи на конкретизиране. Отпечатъци — изпратени във ФБР. Няма съвпадения.

Използвал е коте играчка за примамване на жертвата. Не подлежи на конкретизиране.

Още неорганична мазнина. Изпратена за анализ във ФБР.

— „Так пюр“, използва се за смазване на седла и конски сбруи.

Още каучук и грим.

Още алгинат.

Обувките „Еко“ са оставени.

Кучешки косми по обувките, от три различни породи. Следи от екскременти.

— Екскрементите са конски.

Местопрестъпления, свързани с опита за убийство край река Хъдсън

Жертва: Черил Марстън.

— Адвокатка.

— Разведена, но съпругът е извън подозрение.

Няма мотив.

Престъпникът се представил като „Джон“. Има белези на шията и гърдите. Пръстите му са деформирани.

Престъпникът се преобразил от гладко избръснат бизнесмен с памучни панталони и риза в рокер с дънкова риза с емблемата на „Харли“.

Колата му е потънала в река Харлем, предполага се, че престъпникът е избягал.

Тиксо за запушване на устата, не подлежи на конкретизиране.

Бомбички, подобни на предишните. Не подлежат на конкретизиране.

Въже, обикновено, не подлежи на конкретизиране.

Вериги и закопчалки, обикновени, не подлежат на конкретизиране.

Още следи от грим, каучук и „Так пюр“.

Сак, китайски, не подлежи на конкретизиране. Съдържание:

— Следи от упойващото вещество флунитразепам.

— Леплив парафин, не подлежи на конкретизиране.

— Месингови (?) стружки. Изпратени за анализ във ФБР.

— Мастило, черно.

Тъмносиньо яке, без инициали и етикети. Съдържание:

— Журналистическа карта от Си Ти Ен на името на Стенли Сафърстийн. (Репортерът не е заподозрян, няма полицейско досие.)

— Електронен ключ за хотелска стая на Ей Пи Си, Екрън, Охайо. Модел-42, отпечатъци липсват.

Директорът на фирмата проверява в картотеката.

Детективи Бединг и Сол проверяват хотелите.

— Касова бележка от „Ривърсайд ин“, Бедфорд Джънкшън, Ню Йорк. Четирима души обядвали на маса 12 в събота преди две седмици. Пуйка, пай с месо, пържола, специалитет на деня. Безалкохолни. Персоналът не знае кои са клиентите. (Съучастници?)

Уличката, където е бил арестуван Фокусника.

— Отворил е белезниците.

— Слюнка (ключ, скрит в устата).

— Кръвната група не може да се определи.

— Трионче от бръснарско ножче за прерязване на ограничителите.

Брегът на река Харлем.

— Няма улики, само следи от гуми в калта.

Профил като илюзионист

Извършителят би могъл да използва разсредоточаване, за да измами жертвите и полицията.

— Физическо разсредоточаване (за разсейване).

— Психологическо разсредоточаване (за отклоняване на подозренията).

Бягството му от консерваторията е подобно на трика „Изчезнатият човек“. Твърде обичаен.

Извършителят е опитен илюзионист.

Опитен в триковете с ръце.

Владее добре преобразяването. Използва костюми за бързо преобличане от найлон или коприна, покритие за темето, накрайници за пръстите и други каучукови приспособления. Може да е на всякаква възраст, от всякакъв пол или раса.

Убийството на Калвърт напомня трика „Разрязаната жена“.

Опитен в отварянето на ключалки с тел.

Умее да се самоосвобождава.

Владее фокуси с животни.

Използва ментализъм, за да измъкне информация от жертвата.

Използвал фокус с ръце, за да я упои.

Опитал се да убие жертвата с „Аквариума“ на Худини.

Вентрилоквизъм („говори с корема си“).