Джефри Дивър
Невидимия (50)

50.

Том пусна Лон Селито в коридора, където Линкълн Райм, седнал в яркочервената си инвалидна количка, мърмореше на работниците, оправящи щетите от пожара в спалнята му на горния етаж.

На път към кухнята болногледачът изсумтя:

— Остави ги на мира, Линкълн. Какво разбираш от ремонти?

— Въпросът е принципен — тросна се паралитикът. — Това е моята спалня, а те са крайно непохватни.

— Винаги е такъв, когато приключи някой случай — обясни Том на Селито. — Нямаш ли някой въоръжен грабеж или убийство да го усмириш?

— Не се нуждая от усмиряване — сопна се Райм, когато болногледачът излезе. — Искам само хората да внимават със стените ми.

— Здравей, Линк — поздрави го Селито. — Трябва да поговорим.

Тонът и погледът на детектива не убягнаха от вниманието на Райм. Работеха заедно от години и той лесно разчиташе изражението на Селито, особено когато беше разтревожен. Какво ли имаше сега?

— Току-що ми се обади началникът на патрулния отдел. Става дума за Амелия.

На Райм му се стори, че сърцето му започва да бие по-учестено. Разбира се, не можеше да го почувства, макар че все пак усещаше ускоряването на пулса във врата и слепоочията си.

Какво бе станало с нея? Престрелка, катастрофа…

— Казвай, Лон.

— Скъсали са я на изпита за сержанти.

— Какво?

— Да.

Моментното облекчение на Райм се смени със съчувствие към Сакс. Детективът продължи:

— Още неофициално, но разбрах.

— Откъде?

— По веригата. Едно птиченце ми каза. Сакс е звезда. Когато стане нещо такова, веднага се разчува.

— Нали имала отлична оценка?

— Въпреки отличната оценка.

Райм влезе с количката си в лабораторията. Детективът, чиито дрехи днес бяха особено намачкани, го последва.

Обяснението беше просто. Сакс накарала някакъв човек да напусне мястото на огледа и когато не се подчинил, наредила да го арестуват.

— За лош късмет се оказало, че това е Виктор Рамос.

— Конгресменът.

Линкълн Райм не се интересуваше от интригите във властта, но знаеше за Рамос — този политик наскоро се беше сетил за испаноезичните си сънародници в Харлем и смяташе да ги използва като трамплин към по-важен пост в Олбъни или Вашингтон.

— Имат ли право да я скъсат?

— Хайде, Линк, имат право да правят каквото си искат. Дори се говори за временно отстраняване.

— Тя може да се бори. Трябва да се бори.

— Нали знаеш какво става с ченгетата, които потърсят адвокатска помощ? Дори да спечели, има голяма вероятност да я пратят в Източен Ню Йорк. По дяволите, дори по-лошо. Могат да я изпратят на административна длъжност в Източен Ню Йорк.

— Мамка им! — изсъска Райм.

Селито закрачи из стаята, като внимаваше да не настъпва множеството кабели, загледа се в дъската с материалите по разследването на Фокусника, сетне се тръшна на един стол, който изскърца под тежестта му. Опипа дебелия си корем — делото „фокусника“ бе провалило диетата му.

— Има още нещо — добави съзаклятнически.

— Да?

— Ами, познавам един човек. Онзи, дето прочисти Осемнайсети.

— Когато наркотиците изчезваха от хранилището за веществени доказателства? Преди няколко години?

— Да. Същият. Той има сериозни връзки в Голямата сграда. Главният комисар ще се вслуша в мнението му. А той ми е задължен. — Селито махна към дъската: — И, мамка му, гледай какво постигнахме. Заловихме един дяволски опасен негодник. Нека му се обадя. Ще пусна в действие някои връзки.

Райм също заоглежда дъската, апаратурата, масичките, книгите — всичко, предназначено за анализиране на веществените доказателства, събирани от Сакс през последните няколко години.

— Не знам — отвърна той.

— Какъв е проблемът?

— Ако стане сержант по този начин, няма да е нейно постижение.

— Нали знаеш какво означава това повишение за нея, Линк?

Да, знаеше.

— Виж, ние просто ще играем по правилата на Рамос. Ако иска да нанася удари под кръста, и ние ще направим същото. Дори може да го изритаме по кокалчетата. — Селито явно хареса този израз. — Амелия никога няма да разбере. Ще кажа на моя човек да се погрижи да не се разчуе. Той ги умее тези неща.

„Нали знаеш какво означава това повишение за нея…“

— Е, какво мислиш? — подкани го детективът.

Райм запази мълчание, сякаш търсеше отговора в изключените апарати или в зеленината на Сентрал Парк, която се виждаше през прозореца му.

* * *

Прахта от ремонта бе почистена и всички следи от пожара бяха „изчезнати“, както се изрази Том. В къщата още миришеше на дим, но той напомняше на Райм само за хубаво отлежало уиски и не го притесняваше.

Беше полунощ. Райм лежеше в специалното си водно легло и гледаше през прозореца. Отвън се чу пърхане от криле. В зависимост от светлината и поведението им соколите можеха да изглеждат по-малки или по-големи. Тази нощ изглеждаха по-едри, отколкото денем. Накокошинени, заплашителни — шумът от цирка никак не им харесваше.

Е, на Райм също не му харесваше. Той тъкмо бе задрямал, но се събуди от гръмки ръкопляскания.

— Трябва да го забранят — изръмжа той на Сакс, легнала до него.

— Мога да прострелям генератора им — отвърна тя с ясен глас.

Явно изобщо не беше заспивала. Бе положила глава на възглавницата до него и той усещаше гъделичкането на косата й върху врата си. Знаеше, че е допряла гърдите и краката си до неговите. Само от наблюдение, разбира се, защото не можеше да почувства допира. Въпреки това близостта й му доставяше удоволствие.

Сакс се придържаше стриктно към правилото на Райм, че когато извършва огледи на местопрестъпления, човек не бива да използва дезодоранти и парфюми. Когато не работеше обаче, кожата й излъчваше приятна миризма — вероятно смес от жасмин, гардения и моторно масло.

Бяха сами. Том бе на кино с някакъв свой приятел и те прекараха вечерта в слушане на музика и с порядъчни количества черен хайвер, солени бисквити и хубаво „Мое“ въпреки трудностите при пиене на шампанско със сламка. Сега Райм си мислеше за музиката — за това, как една чисто механична система от тонове може да те погълне толкова пълно. Тя го омагьосваше. Колкото повече си мислеше на тази тема, толкова повече се убеждаваше, че в това няма нищо мистично. Музиката бе дълбоко вкоренена в неговия свят — свят на науката, логиката и математиката.

Как се пишеха такива мелодии? Ако днешните му упражнения постигнат ефект… щеше ли да е в състояние да натиска клавишите на пиано? Докато размишляваше, той забеляза, че Сакс гледа втренчено тавана.

— Чу ли за изпита ми? — попита тя.

Той се поколеба, сетне отвърна:

— Да.

Досега избягваше да засяга темата. Когато бъде готова да го обсъжда, Сакс сама щеше да заговори. Дотогава темата сякаш не съществуваше.

— Знаеш ли какво е станало? — продължи тя.

— Не всички подробности. Предполагам, че случаят може да се причисли към вечните противоречия между корумпираните политици и отрудените съвестни полицейски служители. Нещо подобно ли е?

— До голяма степен — засмя се тя.

— И аз съм го изпитал, Сакс.

Музиката откъм цирка се усили, възбуждаше различни емоции. Райм някак си чувстваше, че би трябвало да го дразни, но не можеше да не се наслади на темпото й.

— Лон каза ли ти, че смята да използва връзките си? Да се свърже с някакъв свой човек в кметството?

„Амелия никога няма да разбере. Ще кажа на моя човек да се погрижи да не се разчуе…“

— Каза ми, да — засмя се Райм. — Нали го знаеш Лон.

Музиката секна, чуха се ръкопляскалия, сетне — по-слабият глас на конферансието.

— Можел да оправи всичко — добави тя. — Да прецака Рамос.

— Вероятно. Той има добри връзки.

— И ти какво му каза? — попита Сакс.

— Ти как мислиш?

— Ако знаех, нямаше да те питам.

— Не се съгласих. Казах му да не го прави.

— Така ли?

— Да. Казах му, че ти би предпочела да се издигнеш със собствени сили или изобщо да не получиш повишение.

— По дяволите — измърмори тя.

Той я погледна, разтревожен, че може да не е преценил правилно.

— Бясна съм на Лон, че дори си го е помислил.

— Направил го е с добро намерение.

Стори му се, че тя го прегръща по-силно.

— Онова, което си му казал, Райм, означава за мен повече от всичко останало.

— Знам.

— Нещата ще загрубеят. Рамос иска временно отстраняване. Дванайсет месеца без заплата. Не знам какво ще правя.

— Ще работиш като консултант. С мен.

— Цивилни нямат право да извършват огледи, Райм. Ще трябва да бездействам. Ще полудея.

„Когато се движиш, не могат да те хванат…“

— Ще се справиш.

— Обичам те — прошепна тя.

Той вдиша аромата й и я увери, че също я обича.

— Ох, прекалено е светло. — Тя погледна към сиянието от цирка. — Къде са щорите?

— Изгоряха, не помниш ли?

— Мислех, че Том е купил нови.

— Започна да ги слага, но много се суетеше. С цялото това мерене и така нататък. Изгоних го и му казах да ги сложи после.

Сакс стана, взе един чаршаф и го окачи на прозореца. Върна се и се сви до Райм. Скоро заспа.

Той обаче остана буден. Докато слушаше музиката и далечния глас на водещия, в главата му се зародиха няколко идеи и прогониха съня. Скоро беше съвсем разсънен, потънал в мисли.

И нищо чудно — мислеше за цирка.

* * *

Късно на следващата сутрин Том влезе в спалнята и установи, че Райм има гостенка.

Джейнин Уилямс седеше на един от новите столове до леглото. Том я поздрави и двамата се ръкуваха.

Болногледачът, който тъкмо се връщаше от пазар, явно беше изненадан от посещението. Благодарение на компютърната система в дома си Райм, разбира се, бе напълно способен да повика когото си поиска и да пусне гостите си да влязат.

— Не се прави на удивен — сопна му се криминологът. — И преди съм канил посетители, нали?

— Нямам такива спомени.

— Може би е по-добре да те уволня и да назнача Джейнин на твое място.

— Защо не назначиш и нея, и мен? Като сме двама, по-леко ще приемаме обидите ти. — Том се обърна с усмивка към медицинската сестра: — Разбира се, не бих ти причинил такова нещо.

— Справяла съм се и с по-тежки случаи.

— Кафе или чай?

— Извинявай — обади се Райм. — Ама къде са ми маниерите? Вече трябваше да съм сложил чайника.

— Едно кафе, ако обичаш — рече Джейнин.

— За мен уиски — поръча си Райм — когато Том погледна с престорен ужас часовника, добави: — Съвсем малко, за лекарство.

— Кафе за всички — отсече болногледачът и излезе.

Райм и Джейнин заговориха за гръбначномозъчни травми и изтощителната терапия с физически упражнения и електрическа стимулация. Сетне, нетърпелив както винаги, паралитикът реши, че достатъчно е любезничил, и понижи глас:

— Има един проблем. Нещо ме тревожи. Мисля, че ти можеш да помогнеш. Надявам се.

Тя го погледна предпазливо:

— Може би.

— Би ли затворила вратата?

Едрата жена стана и затвори. Върна се и отново седна на стола.

— От колко време познаваш Кара? — попита той.

— Кара ли? Отпреди малко повече от година. Откакто майка й постъпи в „Стайвсънд“.

— Това е скъпа клиника, нали?

— Много. Безбожни цени. Но във всички клиники като тази е приблизително едно и също.

— Майка й има ли застраховка?

— Само обичайната здравна осигуровка. Кара плаща по-голямата част от таксата със свои пари. Доколкото може. Сега се е разплатила, но през повечето време изостава от сроковете.

Райм кимна бавно:

— Още един въпрос. Помисли добре, преди да отговориш. И искам да си съвсем искрена.

— Е — отговори сестрата, като сведе несигурно поглед към прясно лакирания под, — ще се постарая.

* * *

Следобед Роланд Бел дойде у Райм. На фона на едно вълнуващо джазово изпълнение на пиано двамата обсъдиха веществените доказателства по случая „Андрю Констабъл“.

Чарлс Грейди и самият щатски прокурор бяха решили да отложат делото, за да включат някои допълнителни обвинения — опит за убийство на адвоката му, заговор за убийство и убийство. Процесът нямаше да е лек — връзката на Констабъл с Барнс и Патриотичния съюз бе трудна за доказване, — но ако някой можеше да пъхне обвиняемия зад решетките, това беше Чарлс Грейди. Освен това той щеше да поиска смъртно наказание за Артър Лосър за убийството на полицай Лари Бърк, чието тяло бе открито в един заден вход в Горен Уестсайд. В момента Лон Селито присъстваше на тържественото погребение на убития в Куинс.

Амелия Сакс влезе, изглеждаше изтощена след целодневните разговори с адвокатите от Доброволната полицейска асоциация. Трябваше да се е върнала преди часове. По изражението й Райм се досети, че срещата не е минала добре.

Той имаше някои новини за нея — за срещата с Джейнин и случилото се след това. Беше се опитал да се свърже с нея по-рано, но не успя. Сега нямаше време да й разказва, защото се появи още един гостенин.

Том покани Едуард Кадески в стаята.

— Господин Райм — поздрави новодошлият и кимна.

Беше забравил името на Сакс и затова кимна мълчаливо и на нея. Стисна ръката на Роланд Бел.

— Получих съобщението ви. Имало още нещо по случая, така ли?

Райм кимна:

— Тази сутрин поразучих някои неща и намерих отговорите на още няколко загадки.

— Какви загадки? — попита Сакс.

— Загадки, за които не съм предполагал, че съществуват. Неизвестни загадки.

Тя се намръщи. Директорът на цирка попита тревожно:

— Асистентът на Уиър… Лосър. Да не е избягал?

— Не, не. Още е в ареста.

Отвън отново се позвъни. Том отиде да отвори и след малко в стаята влезе Кара. Огледа се, прокара пръсти през късата си коса.

— Здравейте — примигна, изненадана от присъствието на Кадески.

— Някой ще пие ли нещо? — попита Том.

— Може би, ако ни оставиш за минутка, Том. Моля те.

Болногледачът забеляза напрежението в гласа на работодателя си, кимна и излезе. Райм се обърна към Кара:

— Благодаря, че се отби. Трябва да уточня още няколко неща по случая.

— Няма проблем.

„Загадки…“

— Искам да изясня някои подробности за нощта, когато Фокусника вкара линейката в цирка — обясни Райм.

Младата жена кимна:

— Ще се радвам да помогна.

— Представлението трябваше да започне в осем часа, нали? — обърна се Райм към Кадески.

— Да.

— Когато Лосър е вкарал линейката, вие още не сте се били върнали от интервюто, така ли?

— Точно така.

Райм се обърна към Кара:

— Ти обаче си била там.

— Да. Видях, когато линейката влизаше. Тогава не ми направи впечатление.

— Къде точно я спря Лосър?

— Под трибуните. Е, не точно под тях, но наблизо.

— Не под скъпите места? — обърна се Райм към Кадески.

— Не.

— Значи е било близо до основния противопожарен изход, откъдето хората биха излезли при евакуация.

— Да.

— Линкълн, накъде биеш? — поинтересува се Бел.

— Натам, че Лосър е спрял линейката така, че да причини максимален брой жертви, но в същото време да даде възможност на някои хора от ложите да се измъкнат. Защо ще го прави?

— Не знам — отвърна директорът. — Вероятно е сметнал, че това е най-доброто място, имам предвид най-добро от негова гледна точка. Най-лошо за нас.

— Може би. Но той със сигурност не е искал да се навърта наоколо. Там постоянно имаше полицаи. Затова не би трябвало да има представа за разположението на местата.

— Така е.

— Добре, но не е ли възможно някой вътрешен човек да му е казал, че там е най-подходящото място?

— Вътрешен ли? — намръщи се Кадески. — Да не намеквате, че някой му е помагал? Не, никой от моите хора не би го сторил.

— Райм, накъде биеш? — попита Сакс.

— Аз те помолих да отидеш и да намериш господин Кадески, нали, Кара? — не й обърна внимание той. — Към колко часа беше?

— Около седем и петнайсет.

— И ти беше в района на ложите, така ли? — Тя кимна и Райм продължи: — Близо до изхода?

Младата жена се огледа, започна да кърши нервно ръце.

— Ами да, предполагам, че да. — Погледна Сакс: — Защо ми задава тези въпроси? Какво става?

Райм отговори:

— Питам те, защото си спомних нещо, което ти ни каза, Кара. За хората, които участват в представлението на илюзиониста. Има асистенти, лица, за които се знае, че работят за главния изпълнител. Има доброволци от публиката. Но има и още един вид лица. Сътрудници, които работят за илюзиониста, но публиката не знае за това. Представят се за „случайни“ доброволци.

— Да — потвърди Кадески, — много илюзионисти използват такива сътрудници.

— И ти си била такава през цялото време, нали, Кара? — изстреля Райм.

— Как така? — не скри удивлението си Бел.

Младата жена изтръпна, поклати енергично глава.

— Тя работи за Лосър от самото начало — обяви Райм.

— Не! — не повярва Кадески. — Тя?

Райм продължи:

— Има постоянна нужда от пари и Лосър й е платил петдесет хиляди, за да му помага. Балзак също е в играта.

— Кара? — прошепна Сакс. — Не. Не мога да повярвам. Тя не би го направила!

— Нима? А ти какво знаеш за нея? Знаеш ли изобщо истинското й име например?

— Аз… — Сакс погледна объркано младата жена, сетне прошепна: — Не. Не ми го е казвала.

Обляна в сълзи, Кара само клатеше глава. Накрая заговори:

— Амелия, толкова съжалявам… Но вие не разбирате… Господин Балзак и Уиър са били приятели. Давали са заедно представления и той бе сломен от смъртта на Уиър. Лосър му разказа какво е намислил и господин Балзак ме принуди да му помогна. Но нямах никаква представа, че възнамеряват да наранят някого, повярвайте ми. Господин Балзак твърдеше, че било само изнудване, за да си разчистят сметките с господин Кадески. Когато научих, че Лосър избива хора, вече беше твърде късно. Заплаши, че ако не му помогна, ще ме издаде на полицията. Че ще гния в затвора до края на живота си. Заедно с господин Балзак… — Тя избърса лицето си. — Не бих му причинила такова нещо.

— На учителя си — добави мрачно Райм.

Младата жена се опита да се шмугне между Сакс и Кадески.

— Роланд! — изкрещя Райм.

Бел скочи и я сграбчи. Двамата паднаха на пода. Тя беше силна, но Бел успя да й сложи белезници. Той се изправи задъхан, приближи се отново до Райм и извади радиостанцията си. Повика кола от женския арест.

Сетне, отвратен, прибра радиостанцията и се зае да чете правата на Кара.

Райм въздъхна:

— Опитах се да те предупредя, Сакс, но не можах да се свържа. Иска ми се да не беше вярно. Обаче така стоят нещата. Двамата с Балзак са били съучастници на Лосър. Заблуждавали са ни, сякаш сме тяхна публика.