Джефри Дивър
Невидимия (26)

26.

Един бдителен полицай, може би привлечен от странен шум или от незаключена врата, се вмъкна в една задна уличка в Уестсайд. След секунди от същото място се появи друг мъж, с леко кафяво поло, тесни дънки и спортна шапка.

След като излезе от ролята на полицай Лари Бърк, Малерик закрачи целеустремено по Бродуей. Ако се загледаше в лицето му, случайният минувач би го сметнал за застаряващ ерген, тръгнал към някой бар, за да си начеше самочувствието… и други работи.

Той спря пред едно заведение и надникна вътре. Реши, че това е добро скривалище, където да изчака известно време, преди да се върне при Линкълн Райм и да провери какви поражения е причинил пожарът.

Седна на бара близо до кухнята и си поръча „Спрайт“ и сандвич с пуешко. Огледа се. Игрални автомати, стар джубокс. Помещението беше задимено и миришеше на пот, дезодорант и дезинфектант. Пийнали клиенти се кискаха глупаво или водеха безсмислени разговори на висок глас. Всичко това го пренесе в младостта му в един град на пясъчните кули.

Лас Вегас е като огледало, обградено от ярки лампи. Можеш да се взираш в него с часове, но ще видиш само собствените си недъзи, суетата си, жалките си провали. Извън ярко осветения Стрип Булевард градът е прашен и неприветлив, пълен с фургони, разнебитени бараки, мизерни търговски комплекси, заложни къщи, продаващи венчални халки, сака и протези на ръце — всичко, за което могат да се вземат няколко долара.

Наоколо се простира прашната, безкрайна, сива пустиня.

В този свят бе роден Малерик.

Баща му беше крупие, майка му — камериерка (докато постоянно увеличаващото й се тегло не я принуди да стане касиерка). Двамата бяха представители на армията черноработници, презирани както от собствениците на казина, така и от клиентите. Живееха сред поток от пари, които само преминаваха през ръцете им, за да отидат в нечий чужд джоб.

Както много деца от Вегас, оставени да се оправят сами, тъй като родителите им нямат време за тях — и изобщо като всички изоставени деца по света. — Малерик си намери място, което му даваше утеха.

Това място за него беше Стрип Булевард.

„Вече обясних, почитаема публика, за разсредоточаването — как илюзионистът отвлича вниманието ви от метода на фокуса с движение, ярки цветове, светлина, изненада, шум. Е, разсредоточаването е нещо повече от обикновена техника на илюзионизма, тя е част от самия живот. Ние постоянно търсим блясъка и бягаме от скуката, рутината, семейните скандали, от горещината на пустинята, от надути хлапета, които ти се подиграват, защото си хилав и срамежлив, и те пребиват от бой…“

Стрип беше неговото скривалище.

И най-вече магазините за илюзионисти. А такива имаше много — Вегас е известен като столица на илюзионизма. Момчето намираше на тези места нещо повече от разнообразни джунджурии. В тях често се провеждаха представления за любители, а начинаещите илюзионисти издаваха различни номера и разказваха клюки.

Точно там момчето научи нещо важно за себе си. Можеше да е хилав, свит и бавен, но беше изключително сръчен. Продавачите в тези магазини (които обикновено бяха или неуспели, или пенсионирани илюзионисти) му показваха различни трикове и той бързо ги усвояваше. Един от тях веднъж вдигна вежди и каза:

— Ти си роден за престидигитонист.

Момчето смръщи чело, не беше чувало тази дума.

— Един френски илюзионист я е измислил през деветнайсети век — обясни продавачът. — „Престо“ означава бързо. „Дигит“ — пръст. Бързопръстник. Човек, който владее фокусите с ръце.

Значи той може би не беше толкова бездарен, може би не беше достоен само за присмех.

Всеки ден след училище момчето отиваше в любимия си магазин и научаваше някой номер. Вкъщи се упражняваше непрекъснато. От време на време един собственик на магазин го наемаше за демонстрации пред клиентите.

Той още помнеше първото си представление. От този ден Младият Худини (първият му артистичен псевдоним) излизаше пред публиката при всяка възможност. Какво удоволствие му доставяше да впечатли зрителите, да ги развесели, да ги излъже. И да ги изплаши. Той обичаше да ги плаши.

Накрая го разкриха — майка му. Бе забелязала, че момчето почти не се свърта у дома, и един ден претърси стаята му.

— Откъде са тези пари? — попита заплашително, когато той се прибра вечерта.

— От „Абра-кадабра“.

— Откъде?

— От магазина. До „Тропикана“. Нали ти разправях за…

— Да не си стъпил повече на Стрип!

— Мамо, това е просто един магазин. Магазин за илюзионисти.

— Къде беше? Да пиеш ли? Дай да ти помириша дъха.

— Не съм пил, мамо — изплака той, отвратен от дебеланата с развлечения пеньоар, чийто собствен дъх вонеше отвратително.

— Ако те хванат в някое казино, ще си загубя работата. Баща ти също.

— Бях в магазина. Давам представления. Понякога хората ми оставят бакшиш.

— Това е прекалено много за бакшиш. Дори като камериерка не съм получава толкова.

— Аз съм способен.

— Аз също… Представления ли? Какви представления?

— Фокуси — отвърна той смутен — беше й казал преди няколко седмици. — Виж.

Той й показа един номер с карти.

— Това беше добре — кимна одобрително тя. — Но ти ме излъга, затова парите остават у мен.

— Не съм те лъгал!

— Не си ми казал с какво се занимаваш. Това е все едно да излъжеш.

— Мамо, парите са си мои!

— Който лъже, плаща.

Тя с усилие напъха банкнотите в джобчето на дънките си, опънати до пръсване от корема й. Сетне промърмори:

— Добре, ще ти върна тази десетачка, ако ми кажеш нещо.

— Какво?

— Дали си виждал баща си с Тифани Лоум.

— Нея познавам…

— Познаваш я. Не се прави на ударен. Това е сервитьорката от „Сандс“, която идва на вечеря със съпруга си преди два месеца. С онази жълтата блуза.

— Аз…

— Виждал ли си ги? Как излязоха с колата в пустинята вчера.

— Не съм ги видял.

Тя се взря внимателно в лицето му и реши, че казва истината.

— Ако ги видиш, веднага да ми кажеш.

С тези думи майка му се запъти към запотените си спагети пред телевизора.

— Дай ми парите, мамо!

— Млъквай, пречиш ми да гледам.

Един ден, докато даваше малко представление в „Абра-кадабра“, в магазина влезе строен, намръщен мъж. Всички фокусници и продавачи се умълчаха. Той бе утвърден илюзионист, работил с Блакстоун, Крескин и Удивителния Ранди, и сега правеше самостоятелно шоу в „Тропикана“. Беше известен със сприхавия си характер и със зловещите си номера.

След представлението той махна на момчето да се приближи и кимна към написаната на ръка реклама до сцената.

— Ти ли наричаш себе си Младия Худини?

— Да.

— Мислиш ли, че си достоен за това име?

— Не знам. Просто ми хареса.

— Покажи още няколко номера — подкани го илюзионистът и кимна към една покрита с кадифе масичка.

Момчето започна, нервно под погледа на светилото.

Илюзионистът кимна одобрително. Останалите присъстващи останаха удивени от този „щедър“ комплимент.

— Искаш ли да ти дам един урок?

Момчето кимна.

— Дай ми монетите.

Момчето протегна ръка, за да му ги даде. Илюзионистът я погледна и се намръщи:

— Къде са?

Дланта на момчето беше празна. Илюзионистът се изсмя рязко на удивеното му изражение. Той вече ги бе взел. Момчето ахна от почуда, не беше почувствало нищо.

— Хвани сега тази…

Момчето погледна във въздуха, но си помисли: „Стисни юмрук! Той ще ти върне монетите. Накарай го да се смути пред колегите си илюзионисти. Хвани ръката му.“

Изведнъж, без да поглежда надолу, илюзионистът прошепна:

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш?

Момчето примигна изненадано:

— Аз…

— Помисли добре.

Илюзионистът сведе поглед към ръката му.

Младият Худини погледна дланта си, готова да стисне ръката на великия илюзионист. С ужас забеляза, че той все пак е оставил нещо там — но не монети, а пет бръснарски ножчета. Ако беше стиснал юмрук, както планираше, щеше да се нуждае от десетина шева.

— Дай да ти видя ръцете — подкани го илюзионистът и ножчетата моментално изчезнаха.

Младият Худини вдигна ръце и мъжът ги докосна с пръсти. На момчето му се стори, че през тях премина електрически ток.

— Ръцете ти са като на велик илюзионист — прошепна мъжът така, че само то да го чуе. — Имаш талант и аз знам как да те науча на жестокост. Нямаш обаче нужната фантазия. Все още.

В ръката му пак се появи бръснарско ножче. С него мъжът преряза лист хартия, от който потече кръв. Той смачка листа и пак го разгъна. От кръвта нямаше и следа. Подаде го на момчето. На листа имаше адрес, написан с червено мастило.

— Ела при мен — прошепна илюзионистът, наведен толкова близо, че устните му погъделичкаха ухото на Младия Худини. — Имаш много да учиш. А аз имам много, на което да те науча.

Момчето запази адреса, но все не събираше кураж да отиде при илюзиониста. Сетне, на петнайсетия му рожден ден, майка му промени завинаги живота му, като вдигна страшен скандал и хвърли чиния със спагети по съпруга си — наскоро беше получила сведения за връзката му с въпросната госпожа Лоум.

Момчето реши, че вече му е писнало. На следващия ден отиде при илюзиониста и той се съгласи да му стане учител. Моментът беше изключително подходящ. След два дни илюзионистът започваше голямо турне из Съединените щати. Имаше нужда от асистент. Младият Худини взе тайните си спестявания и постъпи също като знаменития си съименник — избяга от къщи, за да работи като илюзионист. Между тях обаче имаше една основна разлика. За разлика от Хари Худини, който бе предприел тази стъпка, за да може да изхранва бедното си семейство, и скоро се беше върнал при родителите си, младият Малерик повече не видя своите.

— Здрасти, как си?

Леко прегракналият глас на жената прогони спомените. Тя явно бе от постоянно работещите в бара. Беше около петдесетте, макар че неуспешно се опитваше да създаде илюзия, че е на четирийсет. Можеше да подмами клиенти само благодарение на оскъдната светлина. Тя седна на съседния стол и се наклони към него така, че да му даде възможност да погледне в деколтето й.

— Моля?

— Попитах как си. Май не съм те виждала тук.

— Само минавам.

— О. Ще дадеш ли огънче?

Ако се съди по надутия й тон, явно смяташе, че му оказва голяма чест, като му позволява да й запали цигарата.

— О, разбира се.

Той й подаде запалката. Тя хвана ръката му с кокалестите си пръсти и я приближи към устата си.

— Благодаря.

Проститутката изпусна струйка дим към тавана. Когато погледна пак Малерик, той беше оставил пари на бара и ставаше. Тя се намръщи.

— Трябва да вървя — обясни той с усмивка. — А, ето, задръж това.

Подаде й малка метална запалка. Тя я взе и лицето й се изкриви. Беше собствената й запалка, която той бе измъкнал от чантичката й, когато се беше навела към него. Малерик прошепна хладно:

— Реших, че нямаш нужда от нея.

Остави я сама на бара, с грим, размазан от две големи сълзи. Малерик реши, че от всички жестоки фокуси този уикенд — кръвта, разрязаната плът, огъня — този му е доставил най-голямо удоволствие.

* * *

Амелия Сакс чу сирените, когато бяха на две преки от дома на Райм.

През ума й минаха от онези мисли, които обикновено ни спохождат, когато чуем воя на някоя кола на Бърза помощ — че звукът идва от дома ни или от жилището на наши близки.

Разбира се, че не идваше от къщата на Райм, помисли си тя.

Твърде голямо съвпадение би било.

Мигащите сини и червени светлини обаче се виждаха точно от неговия район.

„Хайде, момиче — рече си тя, — само си въобразяваш. Прекалено си изнервена от образа на зловещия Арлекин от знамето на цирка, от ужасните убийства на Фокусника. Обхваща те параноя.“

„Зловещо…“

„Стига!“

Тя прехвърли плика с ухаещата на чесън кубинска храна от едната си ръка в другата и заедно с Кара продължиха да крачат по оживения тротоар и да разговарят за родители, работа, цирк. И за мъже.

„Бум, бум…“

Младата жена отпиваше от двойното си кубинско кафе, към което се беше пристрастила от първата глътка. То не само бе два пъти по-евтино от онова в „Старбъкс“, ами и два пъти по-силно.

— Не съм сигурна, че сметката ми е вярна, но мисля, че това го прави точно четири пъти по-добро — обобщи тя. — Казвам ти, обожавам такива открития. Малките неща правят човека щастлив, не мислиш ли?

Сакс обаче вече не следеше разговора. Покрай тях прехвърча друга линейка. Сакс отправи мълчалива молитва към небето колата да подмине дома на Райм.

Линейката обаче спря точно пред къщата му.

— Не — прошепна тя.

— Какво има? — попита Кара. — Катастрофа?

С разтуптяно сърце Сакс пусна пликовете с храна на земята и се затича към сградата.

— О, Линкълн…

Кара се втурна след нея, поля се с горещо кафе и хвърли чашата. Не изоставаше от полицайката.

— Какво става?

Щом зави зад ъгъла, Сакс видя шест пожарни коли и линейки.

Отначало си бе помислила, че Райм е получил пристъп на дисрефлексия, но сега ясно виждаше, че е имало пожар. Погледна към втория етаж и ужасено затаи дъх. От спалнята на Райм излизаше дим.

„За Бога, не!“

Сакс се провря под полицейската лента и се приближи до групичката пожарникари на входа. Изкачи първите стъпала и болката от артрита секна. Нахълта през входната врата и едва не се хлъзна на мраморния под. Коридорът на долния етаж бе изпълнен с лек дим, но лабораторията изглеждаше непокътната.

Двама пожарникари слизаха бавно по стълбите. Лицата им бяха мрачни.

— Линкълн! — изкрещя тя и се втурна нагоре.

— Не, Амелия! — изненада я грубият глас на Селито.

Тя се обърна. Паниката я заля като вълна. Помисли, че той иска да я спре, за да не види обгорения труп. Ако Фокусника й беше отнел Линкълн, щеше да го убие със собствените си ръце!

— Лон!

Той й даде знак да слезе и я прегърна.

— Не е горе, Амелия.

— Да не…

— Не, не, добре е. Добре е. Том го свали в стаята за гости.

— Слава Богу — възкликна Кара.

Тя огледа удивено пожарникарите, слизащи от горния етаж — едри мъже и жени, които изглеждаха още по-огромни в обемистите си униформи.

Том, мрачен, се присъедини към тях в дъното на коридора.

— Добре е, Амелия — обяви той. — Няма изгаряния, вдишал е малко повече дим. Кръвното му е високо, но взе лекарства. Ще се оправи.

— Какво е станало?

— Фокусника — измърмори Селито. — Убил е Лари Бърк. Откраднал е униформата му. Така е влязъл. Промъкнал се в стаята на Райм. Запалил огън около леглото. Ние бяхме долу и не сме усетили нищо. Някой видял дима от улицата и се обадил в пожарната. От централата ме предупредиха. С Том и Мел почти го изгасихме, докато дойдат пожарникарите.

— Не вярвам да сте го хванали, Фокусника имам предвид.

Селито се засмя мрачно:

— А ти как мислиш? Изчезнал е. Като призрак.

* * *

След нещастния случай, от който бе останал парализиран, Райм почти се беше отказал от мисълта, че ще може сам да се движи, и бе насочил усилията си към една по-реална цел.

Отново да започне да диша самостоятелно.

Пациентите с пълна парализа като него (със счупен врат при четвъртия шиен прешлен) трудно го постигат. Нервите, контролиращи основния дихателен мускул, диафрагмата, може да са увредени, а може и да не са. При Райм дишането изглеждаше нарушено и отначало се наложи да го сложат на дихателен апарат с тръба, имплантирана в гърдите. Той мразеше устройството, механичното му хриптене и странното чувство, че не е в състояние да си поеме дъх, когато би трябвало да може. (Апаратът имаше лошия навик да спира.)

Сетне обаче белите му дробове заработиха от само себе си и той вече не се нуждаеше от омразното устройство. Лекарите твърдяха, че това подобрение се дължи на посттравматичното стабилизиране на организма. Райм обаче знаеше истината. Той го беше постигнал сам. Със силата на волята си. Самостоятелното поемане на дъх бе едно от най-важните постижения в живота му. Сега се занимаваше усилено с упражнения, които трябваше да увеличат чувствителността на кожата по цялото му тяло и дори да му позволят да движи крайниците си. Каквото и да постигнеше обаче, то не би могло да се сравнява с чувството, когато го освободиха от дихателния апарат.

Легнал в малката стая за гости, той си спомняше дима, излизащ от горящите предмети в спалнята му. Най-много го ужасяваше не мисълта, че ще изгори жив, а че димът ще блокира белите му дробове и ще го лиши от единствената малка победа, която беше извоювал срещу недъга си. Сякаш Фокусника бе избрал най-уязвимото му място.

Когато Том, Селито и Купър нахълтаха в стаята, първата му мисъл не беше за пожарогасителя, който носеха двамата полицаи, а за кислородния апарат в ръцете на болногледача. „Спаси дробовете ми!“

Том притисна кислородната маска на лицето му и той жадно вдиша живителния газ. Свалиха го на долния етаж. Санитарите от Бърза помощ, а после и личният му лекар го прегледаха, превързаха малкото му изгаряния и потърсиха внимателно порязвания от бръснарски ножчета (такива нямаше, както и никаква следа от самите ножчета). Специалистът по травми на гръбначния стълб обяви, че белите му дробове са добре, но Том трябваше да го мести по-често, за да се прочистят. Едва тогава Райм започна да се успокоява. Все още обаче беше твърде разтревожен. Убиецът бе сторил нещо много по-жестоко от причиняването на физически наранявания. Нападението беше напомнило на Райм колко крехък е животът му и колко несигурно — бъдещето му.

Той мразеше тази ужасна безпомощност и уязвимост.

— Линкълн!

Сакс влезе, седна на старото му легло и го прегърна силно. Той допря глава до косата й. Откакто я познаваше, беше виждал сълзи в очите й само два пъти.

— Без първи имена — прошепна. — Носи лош късмет, забрави ли? Днес такъв ме споходи достатъчно.

— Добре ли си?

— Да, добре съм — прошепна той, сякаш, ако изговореше тези думи по-високо, магията щеше да се развали и димът отново щеше да изпълни белите му дробове. — Какво стана с птиците?

Молеше се нищо да не се е случило на соколите. Нямаше да има нищо против, ако се преместят на друга сграда, но ако пострадат, щеше много да скърби.

— Том каза, че са добре. Гнездото им е на другия перваз.

Останаха прегърнати за известно време, сетне Том влезе.

— Трябва да те преместя.

Полицайката прегърна Райм още веднъж, после болногледачът се приближи и се зае с упражненията.

— Направи оглед — нареди Райм на Сакс. — Трябва да е оставил нещо. Върза ми някаква кърпичка на врата. И имаше бръснарски ножчета.

Сакс излезе. Том се зае с упражненията за прочистване на белите дробове.

След двайсет минути Сакс се върна. Свали костюма си за огледи, сгъна го внимателно и го прибра в куфарчето му.

— Не намерих много неща — докладва. — Една кърпичка и две следи от обувки. Носи нов чифт „Еко“. Ако е оставил друго, е изгоряло. А, има и бутилка уиски, но предполагам, че е твоя.

— Да, моя е — прошепна Райм.

При обичайни обстоятелства би се пошегувал — за тежкото наказание, което би трябвало да се наложи за разхищение на осемнайсетгодишно малцово уиски. Сега обаче никак не му беше до шеги.

Не очакваше да има много улики. Веществените доказателства дори от най-обикновените пожари са малко и обикновено показват само как е започнал огънят. Все пак той се надяваше да има още.

— Ами тиксото? Том го свали и го пусна на земята.

— Нямаше никакво тиксо. Изгоряло е.

— Виж зад леглото, Фокусника стоеше там. Може да…

— Погледнах.

— Ами потърси отново. Пропуснала си нещо.

— Не — отсече тя.

— Как така не?

— Забрави за уликите. Изгорели са.

— Трябва да направим нещо по този случай.

— Ще направим, Райм. Смятам да разпитам свидетеля.

— Свидетел ли? Никой не ми е казал, че е имало свидетел.

— Имало е.

Тя се приближи до вратата и извика Лон Селито от коридора. Той влезе, подуши сакото си и се намуси:

— Костюм за двеста и четирийсет долара отиде на кино. Мамка му. Какво има, полицай?

— Смятам да разпитам свидетеля, лейтенант. Носиш ли си диктофона?

— Разбира се. — Той й го подаде. — Свидетел ли има?

— Забрави за свидетелите — намеси се Райм. — Знаеш, че не може да се вярва на показанията им. Придържай се към уликите.

— Не, този път ще излезе нещо добро. Аз ще се погрижа.

— Добре, кой, по дяволите, е този свидетел?

— Ти — отвърна Сакс и придърпа един стол към леглото му.