Джефри Дивър
Невидимия (27)

27.

— Аз? Това е смешно.

— Не, не е смешно.

— Забрави. Огледай отново местопрестъплението. Пропуснала си нещо. Прекалено бързо си търсила. Ако беше новобранец…

— Не съм новобранец. Знам как да правя огледа бързо и знам кога да се откажа и да се заема с нещо по-полезно.

Тя огледа малкия касетофон, провери касетата и го включи.

— Разпитът се води от патрулен полицай Амелия Сакс от Нюйоркското полицейско управление, служебна карта номер пет-осем-осем-пет. Разпитвам Линкълн Райм, свидетел на опит за убийство и палеж на адрес Западен Сентрал Парк хиляда двайсет и девет. Днес е събота, седемнайсети април.

Тя остави диктофона на масата до Райм, който погледна апаратчето, сякаш беше змия.

— И така — започна тя. — Описание.

— Казах на Лон…

— Кажи на мен.

Той ядосано впери поглед в тавана.

— Среден на ръст, мъж, между петдесет и петдесет и пет годишен, с полицейска униформа. Този път без брада. Голям белег на шията и гърдите.

— Ризата му разкопчана ли беше? Видя ли гърдите му?

— Извинете — рече той с нескрит сарказъм. — Белегът е в основата на шията му и вероятно продължава и върху гърдите. Кутрето и безименният пръст на лявата му ръка са сраснали. Има… изглежда, че има кафяви очи.

— Добре, Райм. Досега цветът на очите му не ни бе известен.

— И може още да не ни е известен, ако носи цветни контактни лещи — сопна се той с усещането, че е спечелил точка в своя полза — сетне добави, като гледаше Том: — Може би ще си спомня по-добре, ако получа нещо за опресняване на паметта.

— За опресняване на паметта?

— Предполагам, че си прибрал останалото от бутилката с „Макалън“.

— По-късно — отсече Сакс. — Да запазим трезв ум.

— Ама…

Тя зачегърта главата си с нокът и продължи:

— Сега би ли разказал какво стана? Какво говореше той?

— Не си спомням много. Повечето бяха несвързани глупости. И не бях в настроение да го слушам.

— На теб може да ти е звучало несвързано, но съм сигурна, че има нещо полезно.

— Сакс — започна саркастично той, — не мислиш ли, че може да съм бил малко уплашен или объркан? Може би малко разсеян.

Тя докосна ръката му:

— Знам, че нямаш доверие на свидетелите, но понякога те виждат важни неща… Аз съм специалист в тази област, Райм. Ще те преведа през това също както ти ме превеждаш през местопрестъпленията. Ще намерим нещо важно.

Тя се изправи, приближи се до вратата и извика:

— Кара.

Да, той нямаше доверие на свидетелите, дори на тези, които са имали добра видимост и не са били засегнати от действието. Всеки, който е участвал в самото престъпление, бил той извършител или жертва, беше напълно ненадежден. Дори сега, когато мислеше целенасочено за посещението на убиеца, Райм си спомняше само разбъркана последователност от случки: Фокусника, застанал зад него, надвесен над леглото, преди да запали огъня. Миризмата на уиски, лекият дим. Дори не знаеше кое след кое следва.

Паметта според Кара беше само илюзия.

След малко младата жена влезе и попита:

— Добре ли си, Линкълн?

— Да — измърмори той.

Сакс обясни, че иска и Кара да присъства. Тя можеше да обърне внимание на нещо, което те не са забелязали. Полицайката отново седна до Райм.

— Да се върнем на инцидента, Райм. Разкажи ни какво стана. Най-общо.

Той се подвоуми, погледна диктофона. Сетне започна да описва събитията, както си ги спомняше. Как Фокусника се беше появил, как бе признал, че е откраднал униформата на полицая и го е убил, какво беше казал за трупа.

„Времето е топло…“

— Държеше се, сякаш стоеше пред публиката и даваше представление, а аз му бях асистент — обясни Райм — странното бръщолевене на престъпника отново прозвуча в съзнанието му и той добави: — А, спомних си нещо. Той има астма. Или поне звучеше задъхано. С мъка си поемаше дъх, шепнеше.

— Добре — похвали го Сакс. — Бях забравила, че край езерото, когато спасихме Марстън, също звучеше така. Какво друго каза?

Райм погледна тъмния таван на малката стая за гости и поклати глава:

— Това е. Заплашваше или да ме изгори, или да ме нареже… Между другото намери ли бръснарските ножчета?

— Не.

— Ето, това е. За това говоря, за уликите. Сигурен съм, че хвърли ножчето в панталона на пижамата ми. Лекарите не го откриха. Трябва да е паднало. Виждаш ли, ето такива неща трябва да търсиш.

— Може изобщо да не е паднало в панталоните ти — намеси се Кара. — Номерът ми е познат. Ножчето е останало в ръката му.

„Може би в момента бавно се кастрираш…“

— Е, имам предвид, че човек не е склонен да слуша много внимателно някого, когато го измъчват.

— Хайде, Райм, представи си пак как се случи. Рано вечерта е. Ние с Кара сме излезли за вечеря. Ти гледаш уликите. Том те качва горе. Ти си уморен, нали?

— Не — отсече Райм, — не бях уморен. Но той въпреки това ме качи горе.

— Представи си, че изобщо не си доволен от това.

— Не, не бях.

— Значи си горе в стаята.

Той си представи лампите, птиците, Том, който затваря вратата.

— Тихо е… — започна Сакс.

— Не, никак не е тихо. Отсреща има цял цирк. Както и да е, нагласих будилника…

— За колко часа?

— Не знам. Какво значение има?

— Една подробност може да ни наведе на две други.

Той се намръщи презрително:

— Това къде го прочете? В някое ръководство за самоусъвършенстване?

Тя се усмихна:

— Измислих си го. Но звучи добре, не смяташ ли? Можеш да го използваш в новото издание на книгата си.

— Не пиша книги за свидетели. Пиша книги за веществените доказателства.

Този остроумен отговор го накара да се почувства победител.

— И така, как разбра, че е там? Чу ли нещо?

— Не, почувствах течение. Отначало помислих, че е от климатичната инсталация. Обаче беше той. Дишаше във врата и до бузата ми.

— Защо?

— За да ме уплаши, предполагам. Между другото, оказа се ефективно. — Райм затвори очи — спомените започнаха да се връщат. — Опитах се да телефонирам на Лон, но той… — Погледна Кара. — Той ме хвана. Заплаши да ме убие… не, да ме ослепи, ако викам. Помислих си, че наистина ще го направи. Но… много странно, той изглеждаше впечатлен. Похвали ме за разсредоточаването…

— Как е влязъл?

— С полицая, който донесе уликите от нападението над Грейди.

— По дяволите — изръмжа Селито. — Отсега нататък ще проверяваме документите на всеки, който влезе. На всеки.

— Говорил е за разсредоточаване — продължи Сакс. — Похвалил те е. Какво друго каза?

— Не знам — измърмори Райм. — Нищо.

— Съвсем нищо ли? — прошепна тя.

— Не! Знам! — тросна се Райм.

Ядосан беше на Сакс, задето го измъчваше така. Задето не му позволяваше да пийне глътка уиски, което да му помогне да забрави ужаса.

Повече гняв обаче изпитваше към себе си, защото я разочароваше в очакванията й. Тя обаче трябваше да разбере колко му е било тежко — под заплахата от пламъците, от дима, застрашаващ скъпоценните му дробове…

„Чакай. Дим…“

— Огън — заяви Линкълн Райм.

— Какъв огън?

— Мисля, че за него говореше най-много. Сякаш му беше фиксидея. Спомена за някакъв номер. „Горящото огледало“, точно така. По цялата сцена гори огън, доколкото си спомням. Илюзионистът трябва да се измъкне от тях. Превръща се в дявол. Или някой друг се превръща в дявол.

Райм и Сакс погледнаха Кара. Момичето кимна:

— Чувала съм за него. Изисква много подготовка и е доста опасен. Повечето собственици на зали за представления не разрешават да се показва.

— Той продължи да говори за огъня. Че бил единственото, което не можеш да имитираш на сцената. Че когато види огън, публиката тайничко се надява илюзионистът да изгори. После… спомних си още нещо. Той…

— Продължавай, Райм.

— Не ме прекъсвай — тросна се той. — Нали споменах, че се държеше, сякаш дава представление? Звучеше, като бълнува. Гледаше стената и говореше на някого. Все повтаряше „Моя не знам каква си публика“. Не си спомням как точно я наричаше.

— Играл е пред въображаема публика?

— Именно. Чакай… Мисля, че „уважаема“. Така се обръщаше: „Моя уважаема публика“.

Сакс се намръщи. Обърна се към Кара, която вдигна рамене:

— Ние винаги говорим на публиката. В миналото илюзионистите използвали изрази като „многоуважаема публика“ или „уважаеми дами и господа“. Но това вече звучи префърцунено. Сега се използва много по-фамилиарен език.

— Да продължаваме.

— Не знам, Сакс. Изчерпах се. Всичко ми се губи.

— Обзалагам се, че можеш да ни кажеш още. Сигурно има нещо като онова съдбовно веществено доказателство, което води до разплитането на целия случай, но човек трябва да мисли по различен начин, за да го открие. — Сакс се наведе по-близо до него. — Представи си, че сме в спалнята ти. Къде стои той?

— При краката ми, с лице към мен. От лявата ми страна, по-близо до вратата.

— В каква поза?

— Поза ли? Не знам.

— Опитай се да си спомниш.

— С лице към мен. Постоянно движи ръцете си. Сякаш изнася реч.

Сакс се изправи и вдигна ръце.

— Така ли?

— По-близо.

Тя се приближи.

— Така.

Позата й наистина го накара да си спомни нещо.

— Още нещо… Той говореше за жертвите. Каза, че не е имал нищо лично към тях.

— Нищо лично.

— Убил ги е… да, сега си спомням. Убил ги е заради онова, което олицетворяват.

Сакс кимна, водеше си бележки в допълнение към записа.

— Онова, което олицетворяват — замисли се на глас. — Какво ли означава?

— Нямам представа. Музикантка, адвокатка, гримьор. На различна възраст, от различен пол, с различни професии, местоживеене, без връзка помежду си. Какво могат да олицетворяват? Представители са на средната класа, градски жители, добре образовани. Може би в това се крие ключът, причината да ги избере. Кой знае?

Сакс се намръщи:

— Нещо не е наред.

— Какво?

— Нещо в спомените ти.

— Е, не беше пресконференция. Не водех стенографка.

— Не, не това имам предвид. — Тя се замисли за минута, сетне кимна. — Ти размишляваш от своя гледна точка. Използваш свои определения. „Градски жители“, „средна класа“. Искам да чуя неговите думи.

— Не ги помня, Сакс. Каза, че нямал нищо лично срещу жертвите, точка.

Тя поклати глава:

— Да, обзалагам се, че не е имал.

— Какво искаш да кажеш?

— Убийците никога не мислят за хората, които убиват, като за „жертви“. Не ги смятат за човешки същества. Поне серийните убийци както Фокусника.

— Това са глупости от полицейската академия, Сакс.

— Не, така е в реалния свят, Райм. Ние знаем, че те са жертви, но престъпникът е решил, че заслужават да умрат, по една или друга причина. Замисли се. Той не използва думата „жертва“, нали?

— Добре де, какво значение има?

— Защото трябва да открием какво олицетворяват. Как ги наричаше?

— Не си спомням.

— Във всеки случай не е казал „жертви“. Сигурна съм. Спомена ли някоя от тях по име? Светлана, Тони… Ами Черил Марстън? Как я наричаше? Блондинката? Адвокатката? Жената с големите цици? Сигурна съм, че не е казал „градската жителка“.

Райм затвори очи, опита се да се пренесе в онази обстановка. Накрая поклати глава:

— Не си спом… — И в този момент думата сама изникна в съзнанието му. — Ездачката.

— Какво?

— Права беше. Не използва думата „жертва“. Нарече я „ездачката“.

— Чудесно! — възкликна Сакс.

Райм почувства, че го изпълва безпричинна гордост.

— Ами другите?

— Не, само нея спомена — отвърна убедено криминологът.

— Значи мисли за жертвите като за хора, които се занимават с определени неща — намеси се Селито. — Не е задължително да е професията им.

— Именно — потвърди Райм. — Свирене. Гримиране. Яздене.

— Добре, но накъде ни води това? — попита Селито.

И както й беше втълпявал Райм по отношение на веществените доказателства, Сакс отговори:

— Още не знаем. Но това ни приближава до разгадаването на начина му на мислене. — Погледна бележките си и продължи: — Добре, направил няколко фокуса с ножчетата за бръснене, споменал за „Горящото огледало“, говорил на въображаема публика. Огънят му е фиксидея. Убил е един гримьор, една музикантка и една ездачка заради онова, което олицетворяват. Можеш ли да се сетиш за още нещо?

Райм отново затвори очи. Опита се да събере мислите си.

Ала все виждаше ножчетата, пламъците, надушваше дима.

— Не — отвърна и отново я погледна. — Мисля, че това е всичко.

— Добре, Райм.

Тонът й му беше познат.

Защото той често го използваше.

Означаваше, че тя не беше свършила.

Сакс погледна бележките си.

— Знаеш ли, ти постоянно цитираш Локар.

Райм кимна. Локар, френски детектив и криминолог, е формулирал правилото, че между престъпника и жертвата или местопрестъплението винаги се извършва обмен на улики, дори да са съвсем микроскопични.

— Мисля си, че това може да важи и в психологичния смисъл. Също както във физичния.

Райм се изсмя на тази безумна идея. Локар е бил учен — сигурно би се обърнал в гроба, ако научи, че правилото му се прилага за нещо толкова непостоянно като човешката психика.

— Накъде биеш? — попита Райм.

— Не си бил със запушена уста през цялото време, нали?

— Не, само накрая.

— Значи ти също си говорил нещо. Взел си участие в разговора.

— Аз ли?

— Не е ли така? Не му ли каза нещо?

— Разбира се. Но какво от това? Неговите думи са важните.

— Може да е казал нещо в отговор на твоите реплики.

Райм се вгледа внимателно в Сакс. На бузата й имаше малко размазани сажди, над сочната й горна устна блестяха капчици пот. Седеше приведена напред и въпреки спокойния й глас той усещаше напрежението в нея. Може би тя не го осъзнаваше, но сега явно изпитваше същите чувства като него, когато я ръководеше при огледите.

— Помисли си, Райм. Представи си, че си сам с един престъпник. Не е задължително да е Фокусника. Какво би му казал? Какво би искал да знаеш?

Той въздъхна и измърмори насмешливо, но въпросът й все пак го подтикна да си спомни.

— Сега се сещам! Попитах го кой е.

— Добър въпрос. И той какво отговори?

— Каза, че е магьосник… Не, не просто магьосник. — Райм притвори очи и напрегна паметта си. — Да! Каза, че е Северният магьосник.

— Това говори ли ти нещо? — обърна се Сакс към Кара.

— Не.

— Каза, че можел да се измъкне от всичко. Само се боял, че не може да избяга от нас. Е, по-точно от мен. Тревожел се, че ще го спрем. Затова е дошъл. Каза, че трябвало да ме елиминира преди утре следобед. Тогава отново ще започне да убива. Не, чакай. Това е моята интерпретация. Той не спомена какво ще прави.

— Но има логика — каза Селито. — Убиваше през четири часа, после през два. А днес от обяд няма друга жертва. Освен Бърк. Сигурно си е взел почивка и ще започне пак утре.

— Така си помислих и аз, Лон.

— Северният магьосник — измърмори Сакс и погледна бележките си. — Сега…

Райм въздъхна:

— Наистина мисля, че това е всичко, Сакс. Вече съм изчерпан.

Сакс изключи диктофона, извади кърпичка и избърса потта от челото му.

— И аз така мисля — рече. — Исках да кажа, че сега аз имам нужда от нещо за пиене. Как смяташ?

— Само ако ти или Кара ми сипете — отвърна Райм и кимна към Том. — Не му позволявайте да ми брои глътките.

— Ще желаеш ли нещо? — обърна се Том към Кара.

— Сигурно ще иска едно ирландско кафе — отговори вместо нея Райм. — Защо не започнат да продават такова в „Старбъкс“?

Кара отказа алкохола, но поръча силно „Максуел хаус“ или „Фолгърс“.

Селито поиска някаква храна, защото мечтаният му сандвич не беше стигнал до къщата.

Когато болногледачът отиде в кухнята, Сакс подаде на Кара бележките, които си беше водила, и я помоли да запише нещо, което сметне за важно, в профила на илюзиониста на дъската. Младата жена стана и отиде в лабораторията.

— Добре беше — обърна се Селито към Сакс. — Не познавам сержант, който може да проведе толкова качествен разпит.

Тя кимна, личеше си, че е доволна от тази похвала.

След малко Мел Купър се появи на прага — неговото лице също бе изцапано със сажди. Показа един плик:

— Това са всички улики от маздата.

В плика имаше херметичен найлонов плик, съдържащ страница от „Ню Йорк Таймс“. Очевидно бе, че огледът не е правен от Сакс — мокрите веществени доказателства се съхраняват в хартиени пликове или платнени торби, не в найлон, където бързо изгниват.

— Това ли е всичко? — изненада се Райм.

— Засега. Още не са извадили колата. Твърде е опасно.

— Можеш ли да видиш датата на вестника?

Купър погледна.

— Отпреди два дни е.

— Значи е на Фокусника — отбеляза Райм. — Колата е била открадната преди това. На кого му е притрябвало да пази само една страница от вестник? — Въпросът беше реторичен и той не изчака друг да направи предположение. — Защото вътре сигурно има статия, която е важна за него. И следователно важна за нас. Разбира се, възможно е да следи обявите за запознанства, но дори това може да ни послужи. Можеш ли да прочетеш нещо?

— Не. Още не искам да го разгъвам. Прекалено е мокър.

— Добре, изпрати го в лабораторията за изследване на документи. Дори да не успеят да го отговорят, ще прочетат заглавията на инфрачервена светлина.

Купър уреди изпращането на уликата и се обади на главния специалист по документите да започне веднага работа. Сетне отиде в лабораторията, за да прехвърли вестника в подходящ плик.

Том дойде с напитките — и с чиния сандвичи, върху които Селито се нахвърли лакомо.

След малко Кара се върна и с благодарност пое чашата с кафе от болногледача. Започна да си слага захар и се обърна към Сакс:

— Пишех онези неща, които научихме за него, на дъската и изведнъж ми хрумна нещо. Обадих се по телефона. Мисля, че знам истинското му име.

— Чие? — попита Райм, като отпиваше глътка уиски.

— Ами… на Фокусника.

Всички млъкнаха и лекият звън на лъжичката в чашата на Кара остана единственият шум в стаята.