Джефри Дивър
Невидимия (38)

38.

Хобс Уентуърт не излизаше много често от Кантон фолс.

Сега, облечен като чистач и тикащ количка с метли, парцали и „въдицата“ си (полуавтоматична карабина „Колт AR-15“), той размишляваше, че големият град доста се е променил от последното му идване преди двайсетина години.

Явно всичко, което беше чувал за проказата, която бавно разяжда бялата раса, бе съвършено вярно.

Боже всемогъщи, виж само: в Ню Йорк имаше повече жълти, отколкото в Токио! А латиноамериканците бяха като мухи. Да не говорим за арабите — Хобс недоумяваше защо след сриването на Близнаците не са ги изловили и изтрепали. Една жена, увита в чаршафи, тъкмо пресичаше. Той изпита силно желание да я убие, защото сигурно познаваше някого, чиито познати са нападнали страната му.

Индийците и пакистанците също — те трябваше да бъдат изпратени незабавно там, откъдето са дошли, защото, по дяволите, той не разбираше и една думичка от онова, което казваха — да не говорим, че не са и християни.

Хобс беше бесен на правителството, задето бе отворило границите й беше пуснало тези скотове да наводнят родината му и да изтикат достойните люде в изолирани островчета на спокойствието — места като Кантон фолс, — които с всеки изминал ден ставаха все по-малко и по-малко.

Господ обаче бе извикал отмъстителя Хобс Уентуърт и му беше възложил благословената мисия на борец за свобода. Защото Джеди Барнс и приятелите му знаеха, че Хобс има талант и в друга област, освен разказването на библейски истории за деца. Той умееше да убива. И го правеше много, ама много добре. Понякога „въдицата“ му бе дълъг нож, понякога тънко въже, понякога лек пистолет, понякога сглобяем лък. Десетината му мисии през последните няколко години бяха минали безупречно. Един латино в Масачузетс, един ляв политик в Олбъни, една чернилка в Бърлингтън, един доктор детеубиец в Пенсилвания… народът знаеше, че това са „те“.

А сега той щеше да прибави и един прокурор към списъка.

Хобс избута количката през почти празния подземен паркинг на Сентър Стрийт и спря до една врата. Придаде си отегчен вид, досущ като на чистач, на когото предстои да застъпи на смяна. След няколко минути вратата се отвори и от нея излезе жена на средна възраст с куфарче, дънки и бяла блуза. Той й кимна учтиво и тя му се усмихна, но затвори вратата зад себе си. Извини му се и обясни, че не може да го пусне заради засилените мерки за сигурност.

Той я увери, че разбира, и също се усмихна.

След минута вече пъхаше мъртвото й тяло в количката. Взе електронния й пропуск, прекара го през процепа на ключалката и вратата се отвори.

Хобс се качи с асансьора на третия етаж. Още тикаше количката с тялото на жената, покрито с пликове за боклук. Стигна до кабинета, който господин Уиър бе сметнал за най-удобен за целите им. Бе с изглед към улицата и тъй като беше на Статистическия отдел, не бе много вероятно някой служител да има бърза работа в неделя. Вратата беше заключена, но едрият мъж я отвори с един ритник (господин Уиър беше казал, че няма време да го учи да отваря ключалки).

Вътре Хобс извади пушката си, монтира й оптичния мерник и погледна през него към улицата. Мястото беше идеално. Нямаше начин да пропусне.

В интерес на истината обаче той беше малко нервен.

Не го тревожеше самото убийство — това беше лесно. Загрижен бе за измъкването си след това. Той обичаше живота в Кантон фолс, обичаше да разказва библейски истории на децата, обичаше да ловува, да лови риба, да излиза с приятелите си. Дори Синди понякога му доставяше удоволствие, стига да е в подходящо настроение и да си пийне.

В плана на Магьосника Уиър бе предвидено и бягството му.

Когато Грейди се появи, Хобс щеше да изстреля пет куршума един след друг през запечатания прозорец. Първият изстрел щеше да счупи стъклото и куршумът можеше да се отклони, но останалите щяха да бъдат смъртоносни. Сетне Хобс трябваше да отвори вратата на аварийния изход — но не да излиза оттам. Това било, за да отклони вниманието на полицията от истинския му път за бягство. Щеше да се върне в подземния паркинг. Там бе оставил стария си додж на едно място за инвалиди. Трябваше да се вмъкне в багажника му. По някое време, може би още през нощта, но най-вероятно на следващия ден, колата щеше да бъде вдигната и откарана за нарушение на реда на паркинга.

Фирмите, занимаващи се с извозването на неправилно спрени коли, бяха частни и служителите им нямаха право да отварят нито самите автомобили, нито багажниците им. Така колата щеше да бъде изкарана от сградата. Когато реши, че е безопасно, Хобс щеше да излезе и да се върне в Кантон фолс. В багажника имаше достатъчно храна и вода и един буркан, в който да ходи по малка нужда.

Планът беше хитър.

И като благословен отмъстител на Господ Хобс щеше да положи всички усилия, за да го изпълни.

Докато се целеше в случайните минувачи, за да нагласи мерника си, Хобс се замисли, че господин Уиър вероятно е бил дяволски добър фокусник. Почуди се дали след края на всичко това илюзионистът няма да се съгласи да отиде в Кантон фолс и да даде представление за малчуганите.

Във всеки случай, реши той, можеше да измисли някаква история как Исус владеел фокуснически трикове и карал римляните и неверниците да изчезват.

* * *

Потеше се.

Студени струйки се стичаха по гърба и под мишниците на Амелия Сакс.

Страхът я смразяваше.

„Отваряй си очите…“

Тя зави в поредния тъмен коридор на съда с ръка на оръжието.

„… гърбът си опази“

„Бъди сигурен, Райм. Но от кого да го пазя? От петдесетгодишен слаб мъж, който може да има брада или да няма? От възрастна жена с униформа на продавачка в барчето? От работник, нощен пазач, чистач, полицай, лекар, готвач, пожарникар, медицинска сестра? От всеки от десетките хора, които имат основателна причина да бъдат тук в неделя?

Кой, кой, кой?“

Радиостанцията й изпращя. Беше Селито:

— На третия етаж съм, Амелия. Тук няма нищо.

— Аз съм в мазето. Проверих десетина души. Документите им са истински, но той е планирал това със седмици. Кой знае дали не си е направил и фалшиви документи.

— Качвам се на четвъртия.

Прекъснаха и тя продължи да търси. Мина през още няколко коридора. Покрай десетки врати. Всичките бяха заключени.

Такива прости ключалки обаче не означаваха нищо за него. Можеше да ги отвори за секунди и да се скрие в някой тъмен килер или склад. Можеше да се добере до кабинетите на съдиите и да се крие там до понеделник. Можеше да се промъкне през железните врати в подземието и така да си осигури достъп до други сгради в центъра на Манхатън и до метрото.

Тя зави зад поредния ъгъл и навлезе в следващия тъмен коридор. Проверяваше всички врати по пътя си. Една от тях бе отключена.

Ако той се криеше в килера, вероятно вече я беше чул, затова трябваше да действа бързо. Тя изрита вратата, вдигна фенера, готова да отскочи вляво, ако види дуло на оръжие (стрелците, които си служат с дясната ръка, имат склонност да насочват оръжието си вляво, когато са изненадани, така изпращат куршума към дясната ти страна, ако стоиш срещу тях).

От леко приклекналата поза коленете я боляха. Тя освети стаичката. Имаше няколко кашони и шкафчета. Нищо друго. Когато се обръщаше да си тръгне обаче, тя си спомни, че при едно от престъпленията убиецът се беше скрил под парче черен плат. Затова отново внимателно огледа стаята.

Изведнъж почувства леко докосване по врата си.

Дъхът й секна и тя се извъртя рязко — над главата й се поклащаше прашна паяжина.

Върна се в коридора.

Мина покрай още заключени врати. Още задънени улици.

Чу стъпки. Към нея се приближи плешив мъж около шейсетте в униформа на нощен пазач, носеше документ с автентичен вид. Кимна й и отмина. Беше по-висок от Уиър, затова тя го удостои само с кратък поглед.

После обаче си помисли, че сигурно има начин илюзионистът да промени и ръста си.

Бързо се извъртя.

Мъжът беше изчезнал. Пред нея се простираше дълъг празен коридор. Или привидно празен коридор. Тя си спомни парчето плат, под което се беше крил Фокусника, преди да убие Светлана Расникова, огледалото при убийството на Тони Калвърт. Скована от напрежение, Сакс извади пистолета си и тръгна към мястото, където бе изчезнал пазачът — или мнимият пазач.

* * *

Къде?

Къде е Уиър?

Роланд Бел тичаше по Сентър Стрийт и се оглеждаше. Коли, камиони, колички с хотдог, младежи, работещи без почивка в адвокатски кантори или инвеститорски къщи, пияни, хора с кучета, хора с пазарски чанти, десетки нюйоркчани, които сноват по манхатънските улици в слънце и в дъжд, защото просто градът ги тегли навън.

Къде?

За Бел животът бе като престрелка. Беше израснал в района на Олбамарл Саунд в Южна Каролина, където оръжията бяха важни за оцеляването, не просто лъскави украшения, и бе научен да ги уважава. Едно от основните правила при стрелбата беше съсредоточаването. Дори лесни изстрели — по хартиена мишена или по елен — могат да бъдат опасни, ако цялото ти внимание не е съсредоточено в целта.

Е, в живота беше същото.

И Бел знаеше, че каквото и да става в момента в Гробницата, той трябва да се съсредоточи само върху своята задача — да охранява Чарлс Грейди.

Амелия Сакс бе докладвала, че проверява всеки, когото срещне в сградата на съда, независимо от възрастта, ръста и расата (току-що бе догонила и проверила документите на някакъв плешив пазач, който бил много по-висок от Уиър). Беше претърсила мазето на едното крило на постройката и сега започваше другото.

Отрядите на Селито и Бо Хауман още претърсваха горните етажи. Към издирването се беше присъединил не друг, а самият Андрю Констабъл, който проверявал следи, водещи към Уиър, в провинцията. Е, това вече би било уникален случай, замисли се Бел — ако обвиненият в опит за убийство открие истинския убиец.

Бел продължи да оглежда колите наоколо, готов да извади двата си пистолета. Беше стигнал до извода, че е най-логично Грейди да бъде нападнат на улицата, преди да влезе в сградата, откъдето имаше по-малка възможност за бягство. Съмняваше се убийците да са замислили самоубийствена мисия — не се вписваше в профила им. Вероятно щяха да използват момента, след като Грейди слезе от колата си и преди да влезе в сградата на съда. Там щеше да е лесна мишена — на практика нямаше как да се скрие.

Къде е Уиър?

И още по-важно, къде е Грейди?

Съпругата на прокурора бе казала, че е взел личната си кола, не служебната. Бел беше наредил веднага да се започне издирване на волвото, но засега нямаше никакъв резултат.

Той отново огледа улицата, завъртя се. Вдигна очи към сградата от другата страна, нова постройка, приютила няколко държавни служби, с десетки прозорци, гледащи към Сентър Стрийт. Бел бе участвал в кратка акция за спасяване на заложници там и знаеше, че на практика сега би трябвало да е празна. Идеално скривалище за убиеца.

Улицата обаче също беше подходяща, похитителите можеха да стрелят от преминаваща кола.

Къде, къде?

Роланд Бел си спомни времето, когато беше ходил на лов с баща си в Грейт Дизмал Суомп в Южна Вирджиния. Един глиган ги бе нападнал и баща му го рани. Животното изчезна в храсталака. Баща му въздъхна и каза:

— Трябва да го гътнем. Не можем да оставим животното ранено.

— Ама той ни нападна — възрази момчето.

— Виж сега, сине, това е неговият дом. Ние сме натрапници, не той. Това обаче не е важно. Тук не става въпрос за справедливост. Трябва да го намерим, ако ще да го търсим цял ден. Не за да прекратим мъките му, а защото сега той е два пъти по-опасен.

Малкият Роланд огледа гъстите тръстики и храсталаци, простиращи се с километри във всички посоки.

— Ама той може да е навсякъде, татко.

Баща му се засмя мрачно:

— О, не се бой, че няма да го намерим. Той ще ни открие. Дръж пръста си на спусъка, сине. Може да се наложи да стреляш бързо. Готов ли си?

— Да, татко.

Бел огледа за пореден път автомобилите, уличките, близките сгради.

Нищо.

Нито следа от Чарлс Грейди.

Нито следа от Ерик Уиър. Нито следа от съучастниците му. Бел опипа приклада на пистолета си.

„Не се бой, че няма да го намерим. Той ще ни открие…“