Камила Лекберг
Немското дете (104)

Бяха се разбрали да се срещнат на полуострова Ведо. Съществуваше малък риск да ги видят по това време на годината, но ако някой ги зърнеше случайно, бяха просто двама старци, излезли на разходка.

— Представи си само човек да можеше да знае какво предстои — каза Аксел и подритна камъче, което се затъркаля по брега.

През лятото плувците споделяха плажа със стадо крави и беше също тъй вероятно да видиш крава да се разхлажда във водата, както и деца, влезли да поплуват. Но сега крайбрежната ивица бе пуста, а вятърът подхващаше сухи водорасли и ги пращаше да се развяват във въздуха. Без да споменават темата, имаха негласно споразумение да не заговарят за Ерик. Нито за Брита. И двамата не бяха съвсем наясно защо бяха решили да се срещнат. Беше като ухапване от комар, което непременно трябва да бъде почесано. И макар да знаеха, че също като при ухапването от комар това само щеше да влоши нещата, бяха се поддали на изкушението.

— Предполагам, целият смисъл е в това, че никой не знае предварително — отвърна Франс и се загледа към водата. — Ако човек имаше кристално кълбо, в което да види всичко, което ще изпита, докато го има на света, сигурно не би пожелал дори да стане от леглото. Работата е там, че животът трябва да се поема на малки дози. Да се посрещат скърбите и проблемите на порции, които да могат да бъдат преглътнати.

— Понякога човек получава твърде големи парчета от тях — отбеляза Аксел и ритна още едно камъче.

— Сигурно говориш за други хора, не за теб и мен — рече Франс и се обърна да погледне Аксел. — Може да изглеждаме много различни в очите на околните. Но аз и ти сме от една порода. Знаеш го. Никога не капитулираме. Колкото и голяма порция да ни бъде поднесена.

Аксел само кимна. После отново погледна Франс.

— Съжаляваш ли за нещо?

Франс дълго обмисля въпроса. После каза:

— Какво има да съжалявам? Станалото — станало. Всички правим своя избор. Ти направи своя. Аз направих моя. Дали съжалявам за нещо? Не. Какъв смисъл би имало?

Аксел вдигна рамене.

— Предполагам, че съжаленията са част от човешката природа. Какво бихме били без тях?

— Но въпросът е променят ли съжаленията нещо. Същото важи и за работата, която вършиш. Отмъщение. Посвети целия си живот да преследваш престъпници и единствената ти цел беше отмъщение. Нямаше друга цел. И промени ли нещо това? Тъй или иначе, шест милиона души загинаха в концентрационните лагери. Какво се промени от факта, че си открил жена, която е била надзирателка през войната, а останалата част от живота си е прекарала като домакиня в Съединените щати? И ако я затътриш пред трибунал за престъпления, които е извършила преди повече от шейсет години, какво би променило това?

Аксел преглътна с усилие. През повечето време той вярваше в смисъла на работата, която вършеше. Ала Франс го бе уцелил по болното място. Задаваше въпрос, който Аксел неведнъж сам си бе задавал в моменти на слабост.

— Дава покой на семействата на жертвите. И е сигнал, че няма да приемем всичко за нормално човешко поведение.

— Глупости — отсече Франс и пъхна ръце в джобовете си. — Наистина ли си въобразяваш, че така ще подплашиш някого или че изпращаш някакъв сигнал, когато настоящето има толкова по-голяма мощ от миналото? В човешката природа е хората да не виждат последствията от деянията си, нито да си вземат поука от историята. А по отношение на покоя? Ако някой не е намерил покой след шейсет години, не му е писано да го получи. Отговорност на всеки индивид е да направи така, че да живее в мир със себе си, не можеш да очакваш възмездие и да вярваш, че то ще дойде някой ден.

— Това са цинични думи — заяви Аксел и също скри ръце в джобовете на палтото си.

Вятърът ставаше по-студен и той трепереше.

— Само искам да проумееш, че зад всички благородни дела, на които мислиш, че си посветил живота си, има една силно примитивна и фундаментална човешка емоция: желанието за отмъщение. Аз не вярвам в отмъщението. Вярвам, че единственото, което трябва да сторим, е да направим каквото можем, за да променим настоящето.

— И си мислиш, че правиш това ли? — с напрегнат глас попита Аксел.

— С теб сме от различни страни на барикадата, Аксел — сухо отвърна Франс. — Но да, това си мисля, че правя. Променям нещо. Не диря мъст. Не изпитвам съжаления. Гледам напред и действам според убежденията си. Това е съвършено различно от онова, което ти вършиш, и никога няма да сме на едно мнение. Пътищата ни се разделиха още преди шейсет години и никога няма да се съберат.

— Как се обърнаха нещата така? — тихо промълви Аксел и преглътна мъчително.

— Тъкмо това се опитвам да ти кажа. Няма значение как. Така е, и толкоз. Единственото, което можем да сторим, е да се борим, за да оцеляваме, за да променяме каквото можем. Да не поглеждаме назад. Да не затъваме в угризения или предположения как е можело да се развият нещата. — Франс спря и принуди Аксел да го погледне в лицето. — Не можеш да гледаш назад. Стореното е сторено. Миналото е минало. Не може да съществува съжаление.

— Тъкмо в това грешиш, Франс — каза Аксел и сведе глава. — Страшно много грешиш.