Камила Лекберг
Немското дете (27)

— Е, опра ли пешкира, като се прибра вчера?

Карин се засмя, докато буташе Луде в количката му пред себе си. Тя вървеше бързо и Патрик усети как започва да се задъхва от усилието да крачи редом с нея.

— И така може да се каже.

Потръпна, като си спомни как го бяха посрещнали, когато се прибра у дома предния ден. Ерика определено не беше в най-слънчевото си настроение. И до известна степен Патрик разбираше защо. Знаеше, че трябва да се грижи за Мая през деня, така че Ерика да може да работи. В същото време не можеше да се отърве от чувството, че е реагирала с една идея по-остро от необходимото. Той не бе излязъл да се забавлява, беше се нагърбил с домакински задачи. И как би могъл да знае, че Мая няма да спи както обикновено? Но едно от качествата на Ерика бе, че не беше злопаметна, и на сутринта както обикновено Патрик получи целувка, а предният ден изглеждаше забравен. Въпреки това не се осмели да й съобщи, че ще има компания за днешната разходка. Разбира се, накрая ще й каже, просто отлагаше момента. Въпреки че Ерика не беше особено ревнива, разходка с бившата му съпруга не бе тема, която Патрик би подхванал, докато все още не му е напълно простено.

Сякаш прочела мислите му, Карин подхвърли:

— Ерика съгласна ли е с това, че се виждаме? Минаха години, откакто се разделихме, но някои хора са… малко по-чувствителни…

— А, разбира се — каза Патрик, не желаейки да признае малодушието си. — Всичко е наред. За Ерика това не е проблем.

— Супер. Искам да кажа, че е хубаво да имам компания, но не и ако това би ти причинило проблеми у дома.

— Ами Лейф? — попита Патрик, нетърпелив да смени темата.

Наведе се над количката да оправи шапката на Мая, която се беше накривила. Тя не му обърна внимание, напълно вглъбена в общуването с Луде, който седеше в количката до нея.

— Лейф… — Карин изсумтя. — Цяло чудо е, че Луде изобщо разпознава Лейф. Той е вечно по пътищата с групата.

Патрик кимна съчувствено. Новият съпруг на Карин беше певец в дансбандата „Лефес“ и човек можеше лесно да си представи, че е изтощително да си съпруга на член на такава група.

— Няма сериозни проблеми между вас двамата, надявам се.

— Не, ние се виждаме твърде рядко, за да възникнат някакви проблеми — отвърна Карин и се засмя.

Но смехът й прозвуча горчиво и някак кухо. Патрик усети, че това не е цялата истина. Не знаеше какво да каже. Чувстваше се малко странно да обсъжда брачни проблеми с бившата си съпруга. Спаси го звънът на мобилния телефон.

— Патрик Хедстрьом.

— Здравей, обажда се Педерсен. Звъня ти за резултатите от аутопсията на Ерик Франкел. Както обикновено, пратихме по факса доклада, но помислих, че със сигурност ще искаш да чуеш основните неща по телефона.

— Разбира се — отвърна Патрик колебливо, като хвърли поглед към Карин, която забави темпото, за да го изчака. — Само че аз всъщност съм в отпуск по бащинство в момента.

— Така ли? Поздравления! О, предстоят ти прекрасни моменти. Аз стоях вкъщи в продължение на шест месеца с двете ми деца и това е най-хубавото време в живота ми.

Патрик усети как ченето му увисва. Най-малкото от ефикасния, сериозен и дори резервиран съдебен лекар бе очаквал това. Изведнъж си представи Педерсен, облечен с лекарската престилка и седнал в пясъчника, където бавно и педантично, с най-голяма прецизност, прави перфектни пясъчни пайове. Не можа да се овладее и се разсмя, което бе последвано от рязкото „Какво е толкова смешно?“ в отговор.

— Нищо — отговори Патрик и направи знак на Карин, която го гледаше изненадано, че ще й обясни по-късно. — Нали нямаш нищо против да ми дадеш кратко резюме? — Гласът му стана сериозен. — Бях на местопрестъплението завчера и бих искал да съм в час с разследването.

— Разбира се. — Педерсен все още звучеше сърдито. — Всъщност е доста елементарно. Ерик Франкел е бил ударен с тежък предмет по главата. Вероятно от камък. В раната има малки частици, които показват, че камъкът трябва да е бил шуплест. Починал е секунди след като е бил ударен в лявото слепоочие и е получил масивен мозъчен кръвоизлив.

— Имаш ли някаква представа от коя посока е дошъл ударът? Отзад? Или отпред?

— По мое мнение извършителят е стоял точно пред жертвата. И по всяка вероятност е десничар, тъй като е по-естествено човек, който си служи с дясната ръка, да удари от дясната страна. За един левичар би било крайно неудобно.

— А предметът, с който е бил ударен? Предположения за какво може да става дума? — Патрик усети напрежението в собствения си глас.

— Това вече е вашата задача. Тежък предмет от камък. Едва ли обаче е бил с остър ръб, раната изглежда по-скоро като контузия.

— Това ни дава нещо, за което да се хванем.

— Ни? — рече Педерсен саркастично. — Нали каза, че си в отпуск по бащинство?

— Е, да де. — Патрик замълча за секунда, преди да поеме въздух и да продължи: — Предполагам, че ще позвъниш в управлението и ще им съобщиш информацията?

— При тези обстоятелства се налага — каза Педерсен развеселен. — Да хвана бика за рогата и да се обадя на Мелберг, или имаш друго предложение?

— На Мартин — отвърна Патрик инстинктивно и Педерсен се засмя.

— И аз така бях решил, но благодаря за съвета все пак. А ти няма ли да ме питаш кога е умрял Франкел?

— А, да, кога е умрял?

Гласът на Патрик отново прозвуча нетърпеливо. Карин му хвърли още един поглед.

— Невъзможно е да се определи точно. Тялото е стояло на топло прекалено дълго време. Но бих казал приблизително преди два или три месеца. Тоест някъде през юни.

— И не можеш да ми кажеш нищо по-конкретно?

Патрик знаеше отговора на въпроса още преди да го зададе.

— Ние не сме магьосници и не разполагаме с кристални топки. Юни. Това е най-добрият отговор, който можеш да получиш в дадената ситуация. Базирам се отчасти на вида на мухите, отчасти на броя поколения мухи и ларви, които са се развъдили. Като се вземе под внимание и степента на разложение на тялото, мога само да заключа, че е било по някое време през юни. Твоята работа е да посочиш точната дата на смъртта. Или по-точно казано, задачата на колегите ти. — Педерсен отново се разсмя.

Патрик не можеше да си спомни някога да го е чувал да се смее. А сега се бе случило няколко пъти в рамките на един телефонен разговор — и то за сметка на Патрик. Но може би това беше цената да разсмееш Педерсен. Патрик приключи разговора и затвори.

— Работа? — попита Карин с любопитство.

— Да, разследване, което провеждаме в момента.

— Старецът, който е бил намерен мъртъв в понеделник?

— Виждам, че машината за клюки както винаги функционира — каза Патрик.

Карин отново бе ускорила крачка и той трябваше да забърза, за да я настигне.

Една червена кола го задмина. На около стотина метра напред спря, а шофьорът явно се загледа в огледалото за обратно виждане. След това колата даде бързо назад и Патрик изруга наум. Едва сега видя, че това е колата на майка му Кристина.

— Я виж ти, вие двамата заедно на разходка.

Кристина беше спуснала прозореца и гледаше изненадано Патрик и Карин.

— Здравей, Кристина, колко се радвам да те видя! — Карин се наведе към отворения прозорец. — Бях преместена обратно във Фелбака и с Патрик случайно се засякохме. Установихме, че и двамата сме в отпуск и имаме нужда от компания. Имам момченце на име Лудвиг. — Карин посочи към детската количка, Кристина се наведе напред и заиздава гукащи звуци, като видя едногодишното дете.

— Много хубаво! — каза Кристина с тон, от който стомахът на Патрик се стегна на възел. Една мисъл затегна възела още повече. Без да желае да чуе отговора, попита:

— А ти накъде си тръгнала?

— Бях тръгнала към вас. Отдавна не съм минавала. Нося домашни сладки. — Кристина посочи една торба с канелени кифлички и захарни сладки на седалката до нея.

— Ерика работи… — започна сковано Патрик, макар да знаеше, че безсмислено.

Кристина се усмихна с разбиране.

— Много добре. В такъв случай със сигурност ще се зарадва на малка почивка за кафе. Вие също скоро ще се приберете, предполагам? — Тя махна на Мая, която също й махна.

— Да, да, разбира се — рече Патрик и безуспешно се опита да измисли подходящ начин да каже на майка си да не споменава с кого е бил на разходка.

Но мозъкът му беше абсолютно празен и той отчаяно вдигна ръка за довиждане. С буца в гърлото се загледа след майка си, която настъпи газта и потегли към Селвик^[1]. Щеше да му се наложи да дава обяснения.