Камила Лекберг
Немското дете (92)

Навън започваше да притъмнява. Чаршафът на болничното легло прошумоляваше леко при всяко негово помръдване, затова той се стараеше да лежи неподвижно. Предпочиташе абсолютната тишина. Нямаше как да контролира външните шумове — гласове, минаващи хора, тракащи подлоги. Но гледаше вътре да е възможно най-тихо и тази тишина да не бъде смущавана от шумолящи чаршафи.

Херман се загледа през прозореца. Колкото повече се здрачаваше, толкова по-ясно виждаше собствения си образ, отразен в стъклото, и отбеляза пред себе си колко жалка изглеждаше фигурата му в леглото. Дребничък побелял старец с бяла болнична пижама, с оредяла коса и дълбоко врязани бръчки по бузите. Сякаш Брита бе тази, която му бе придавала някакво авторитетно излъчване. Тя го бе изпълвала с достойнство. Тя бе внасяла смисъл в живота му. А сега по негова вина вече я нямаше.

Дъщерите му бяха идвали да го видят днес. Суетиха се около него, прегръщаха го, взираха се в него с разтревожени очи, говореха му със загрижен тон. Ала той нямаше енергията дори да ги погледне. Боеше се, че ще видят вината в очите му. Ще разберат какво е сторил. Какво е причинил.

Дълго бяха пазили тайната. Той и Брита. Бяха я споделяли, укривали, изкупвали. Той поне така си беше мислил. Ала когато тя се разболя и защитата й започна да се руши, в момент на ясно прозрение той си даде сметка, че стремежът към изкупление е безнадежден. Рано или късно времето и съдбата застигаха човека. Невъзможно бе да се скриеш. Невъзможно бе да избягаш. Глупаво бяха вярвали, че е достатъчно да живеят добър живот, да бъдат добри хора. Да обичат децата си и да ги отгледат така, че и те да са способни на свой ред да даряват обич. И накрая бяха убедили сами себе си, че доброто, което са създали, е затъмнило лошото.

Той беше убил Брита. Защо не можеха да го разберат? Знаеше, че ще говорят с него, ще се интересуват за разни неща, ще го разпитват. Защо не можеха просто да приемат ситуацията?

Той беше убил Брита. И сега не му бе останало нищо.