Камила Лекберг
Немското дете (79)

Пер беше този, който отвори, когато Франс позвъни на вратата.

— Дядо — рече Пер и заприлича на кученце, очакващо да го погалят по главата.

— В какво си се замесил? — рязко изрече Франс и влезе вътре.

— Но аз… той… дрънкаше куп глупости. Нима трябваше да слушам и да търпя? — Пер явно беше оскърбен. Мислил си бе, че ако изобщо някой го разбере, това ще е дядо му. — А и е направо нищо, сравнено с онова, което ти си правил — добави предизвикателно той, макар да не се осмели да погледне Франс в очите.

— Тъкмо затова знам какво приказвам!

Франс хвана внука си за раменете и го разтърси, като го принуди да срещне погледа му.

— Да седнем да поговорим и току-виж, съм успял да ти набия малко разум в дебелата глава. Къде е майка ти впрочем?

Франс се огледа за Карина, готов да се сражава за правото си да влезе и да говори с внука си.

— Сигурно си отспива — промърмори Пер и влезе в кухнята. — Вчера, като се прибрахме, започна да пие и продължаваше в същия дух вечерта, когато си легнах. Не съм я чувал от доста часове.

— Ще надникна да я поздравя. А през това време ти приготви кафе — поръча Франс.

— Но аз не знам как се прави… — замрънка Пер.

— Значи ти е време да се научиш — тросна му се Франс и се отправи към спалнята на Карина.

— Карина — рече той високо, като влезе в стаята й.

Отвърна му само шумно хъркане. Беше се изхлузила наполовина от леглото и едната й ръка докосваше пода. Вътре вонеше на застоял алкохол и повръщано.

— Дяволите го взели — изруга Франс.

Но после пое дълбоко дъх и отиде до нея. Постави ръка на рамото й и я разтърси.

— Карина, време е да ставаш.

Все така нямаше никаква реакция. Той се огледа. Банята беше директно свързана със спалнята й. Влезе и пусна крановете да й напълни ваната. Докато водата течеше, залови се да я съблича, като едва потискаше отвращението си. Не му отне дълго, тъй като тя беше само по сутиен и бикини. Уви я в одеяло, отнесе я в банята и без повече церемонии я пусна във ваната.

— Боже господи! — изсумтя замаяно бившата му снаха. — Какво търсиш тук, по дяволите?

Франс не отговори. Отиде до гардероба й, отвори го и избра чисти дрехи. Постави ги върху тоалетката до ваната.

— Пер приготвя кафе. Изсуши се, облечи се и ела в кухнята.

За момент изглеждаше, че тя ще се възпротиви. После кимна примирено.

— Е, усвои ли изкуството на приготвяне на кафе? — попита той Пер, който седеше до масата и разглеждаше ноктите си.

— Сигурно ще е отвратително на вкус — отвърна намусено Пер. — Но поне се опитах.

Франс огледа катраненочерната течност, която започваше да тече в стъклената кана.

— Поне изглежда доста силно.

Дълго време той и внукът му седяха един срещу друг на масата, без да говорят. Странно беше усещането да вижда собствената си история в друг човек. Забелязваше в лицето на момчето прилика със своя баща. Още съжаляваше, че навремето не го уби. Може би всичко щеше да е различно, ако го беше сторил. Ако беше събрал всичката ярост, кипяща у него, и я бе насочил срещу човека, който истински я заслужаваше. Вместо това гневът му се отклони в съвсем друга посока, но не изчезна. Още си беше там. Той го знаеше. Просто не го отпускаше на воля, както на младини. Сега той владееше беса си, а не обратното. Именно това трябваше да накара внука си да проумее. Нямаше нищо лошо в неговия гняв. Но трябваше да се погрижи той да решава кога е правилният момент да бъде отприщван. Гневът беше като стрела и трябваше да бъде пускан умело, а не да бъде размахван напосоки като брадва. Франс беше пробвал този метод. И той му бе донесъл единствено дълги години, прекарани зад решетките, и син, който едва търпеше присъствието му. А си нямаше никой друг. Мъжете в организацията не му бяха приятели. Никога не бе допускал грешката да повярва, че са такива, нито се бе опитал да спечели приятелството им. Те самите бяха твърде погълнати от яростта си, за да могат да създадат подобни отношения един с друг. Споделяха само обща цел. Това беше всичко.

Погледна Пер и видя баща си. Но видя също и себе си. И Шел. Опитал се бе да опознае сина си по време на късите семейни свиждания в затвора и на кратките периоди, когато си беше у дома. Но беше усилие, обречено на провал. И провалът беше дошъл. Ако трябваше да бъде откровен пред себе си, Франс не знаеше дори дали наистина обича сина си. Може би някога го е обичал. Може би навремето, когато Ракел му водеше момчето на посещения в затвора, сърцето му беше подскачало. Но вече не си спомняше.

Странното бе, че докато седеше там, до кухненската маса с внука си, единственото чувство на обич, което можеше да си припомни, беше към Елси. Любов отпреди шейсет години, все още запечатана в паметта му. Елси и внукът му. Те бяха единствените хора, към които бе имал чувства. Успели бяха да събудят някаква топлота у него. Но сега тя беше мъртва. Баща му беше убил всичко. Франс не бе мислил за това дълго време. За баща си. За всичко останало. Но напоследък миналото внезапно се бе съживило. И сега бе време отново да разсъждава за него.

— Шел ще побеснее, ако разбере, че си идвал тук.

Карина стоеше на прага. Олюляваше се леко, но беше чиста и облечена. Косата й още бе влажна, но тя бе метнала хавлиена кърпа на раменете си, та блузата й да не се намокри.

— Не ме е грижа какво мисли Шел — сухо заяви Франс. Изправи се да налее кафе на Карина и на себе си.

— Не ми изглежда годно за пиене — промърмори Карина, като се вгледа в чашата си, пълна до ръба с катраненочерната течност.

— Изпий го — нареди Франс и започна да отваря шкафове и чекмеджета.

— Какво търсиш? — попита го Карина, после отпи и направи гримаса. — Не ми пипай шкафовете!

Франс не отговори, а започна да вади бутилка след бутилка и да излива съдържанието им в мивката.

— Нямаш право да ми се месиш! — изкрещя му тя.

Пер се изправи с намерение да излезе.

— Сядай — изръмжа Франс, насочил пръст към внука си. — Ще стигнем до дъното на всичко това.

Пер се подчини моментално и се отпусна на стола си.

Час по-късно, когато всичкият алкохол беше изхвърлен, остана само истината.