Камила Лекберг
Немското дете (19)

— И така, какво знаем дотук?

Мелберг се огледа. Бяха в стаята за почивка. Кафето беше сварено, канелените охлюви сервирани и всички се бяха събрали.

Паула се прокашля.

— Свързах се с брата, Аксел. Работи в Париж и винаги прекарва летата си там. Трябва вече да е тръгнал насам. Беше потресен, когато му съобщих за смъртта на брат му.

— Знаем ли кога е напуснал страната?

Мартин се обърна към Паула, която погледна в тефтера си със записки по случая.

— Трети юни, така каза. Разбира се, ще проверя дали е така.

Мартин кимна.

— Имаме ли първоначален доклад от Турбьорн и неговия екип?

Мелберг внимателно раздвижи стъпалата си. Ернст се беше отпуснал с цялата си тежест отгоре им и макар че бяха на път да изтръпнат, Мелберг не можеше да се реши да избута кучето.

— Все още не — отговори той и леко придърпа назад ходилата си, но Ернст просто се приближи отново.

— Някакви подозрения? Известни врагове? Заплахи? Нещо друго? — Мелберг изгледа въпросително Мартин, който само поклати глава.

— Във всеки случай, при нас няма подадени сигнали. Но хобито му е предизвиквало доста противоречиви чувства. Към нацизма никой не остава безразличен.

— Можем да отидем до къщата и да огледаме. Да видим дали няма някакви заплашителни писма или нещо подобно из чекмеджетата.

Всички изгледаха учудено Йоста. Личната му инициатива беше като изригване на вулкан — случваше се рядко, но бе невъзможно да го пропуснеш.

— Вземи Мартин със себе си и отидете след съвещанието.

Мелберг се усмихна доволно на Йоста, който кимна и бързо си възвърна типичното флегматично поведение и отпуснатата стойка на тялото. Йоста Флюгаре се оживяваше само на голф игрището. Това беше факт, който колегите му отдавна бяха разбрали и приели.

— Паула, ти виж кога ще кацне братът, Аксел ли се казваше, и ни уреди разговор с него. След като все още не знаем как е умрял Ерик, не е изключено брат му да го е ударил по главата и след това да е напуснал страната. Така че го издебни в момента, в който стъпи на шведска земя. Впрочем кога трябва да се случи това?

Паула погледна записките си.

— Пристига на „Ландветер“^[1] утре сутринта в девет и четвърт.

— Добре. Увери се, че първото, което ще направи, ще е да дойде тук.

Мелберг се видя принуден да раздвижи краката си, вече бяха изтръпнали неприятно и скоро съвсем щяха да се вцепенят. Ернст се надигна, изгледа го обидено, излезе от помещението с опашка между краката и се насочи към леглото си в кабинета на Мелберг.

— Изглежда като истинска любов — разсмя се Аника, проследявайки кучето с поглед.

— Аха… — Мелберг се изкашля. — Тъкмо мислех да питам — кога ще отведат помияра?

Втренчи поглед в масата, а Аника си надяна най-невинната физиономия.

— Ами, не е толкова лесно. Прозвънях няколко телефона, но изглежда, никой не е в състояние да прибере куче с такъв размер, така че ако можеш да се грижиш за него още няколко дни…?

— Аха, аха… още няколко дни бих могъл да издържа с псето. Обаче след това отива обратно на улицата, ако не му намериш подходящо място.

— Мерси, Бертил, много мило от твоя страна. Ще направя всичко по силите си.

Аника намигна на останалите, докато Мелберг не гледаше, а те едва се сдържаха да не се разсмеят на глас. Вече бяха схванали идеята. Аника си я биваше, дума да няма.

— Хубаво, хубаво — рече Мелберг и се изправи. — Йоста, нали се разбрахме какъв е планът?

Йоста явно вече бе усетил, че е направил предложение, което ще му създаде повече работа, но само кимна уморено и последва Мартин. Ще трябва просто да издържи. До събота и неделя, когато ще отиде на голф игрището. Дотогава просто ще убива времето.