Камила Лекберг
Немското дете (86)

Тя беше в шок цяла седмица. Чак в петък Ана се почувства готова поне да започне да възприема факта. Дан го беше понесъл далеч по-добре. След като първоначалното разтърсване беше утихнало, той вече се разхождаше наоколо с тананикане. Категорично беше оборил всичките й възражения с думите:

— О, ще се нареди, ще видиш. Ще бъде направо страхотно! Наше собствено бебче! Това е фантастично!

Ала на Ана никак не й се виждаше „фантастично“. Още не. Постоянно докосваше корема си и се опитваше да си представи мъничкия живот вътре. Засега бе неопределен микроскопичен ембрион, но само след няколко месеца щеше да се превърне в бебе. Макар да го беше преживяла два пъти вече, все още й се струваше неподлежащо на проумяване. Дори този път повече от всякога, защото почти не си спомняше бременността си с Ема и Ейдриън. Тези спомени бяха потънали в мъгла, в която страхът, че ще бъде бита, доминираше във всеки час от будното й състояние и я преследваше дори насън. Цялата й енергия отиваше да пази корема си, да пази техния живот от Лукас.

Този път такова нещо не бе необходимо. И колкото и да бе абсурдно, това я плашеше. Този път тя можеше да бъде щастлива. Имаше позволение да бъде щастлива. Трябваше да бъде щастлива. Тя обичаше Дан, в края на краищата. Чувстваше се в безопасност с него. Знаеше, че той никога не би помислил да навреди на нея или на когото и да било друг. Защо трябваше това да я плаши? Тъкмо отговорът и проумяването на този въпрос бяха занимавали ума й през последните няколко дни.

— Как мислиш, момче ли ще е, или момиче? Да имаш някакви предчувствия?

Дан се бе промъкнал зад нея, прегърнал я бе и галеше все още плоския й корем.

Ана се засмя и се постара да продължава с бъркането на яденето, макар ръцете на Дан да спъваха движенията й.

— Вероятно съм в седмата седмица. Не е ли малко рано да се знае дали ще е момче или момиче? — Ана се обърна да го погледне загрижена. — Надявам се да не си прекалено разочарован, ако нямаш син, защото, както знаеш, бащата е този, който определя пола на бебето, и тъй като вече имаш три момичета, статистическата вероятност е…

— Шш… — Дан със смях притисна пръст до устните на Ана. — Каквото и да е, ще бъда на седмото небе. Ако е момченце, ще е чудесно. Ако е момиченце — също. Освен това… — Изражението му стана сериозно. — Както аз приемам нещата, вече имам син. Ейдриън. Надявам се да си даваш сметка за това. Мислех, че знаеш какво изпитвам. Когато помолих всички ви да се нанесете при мен, не говорех просто за тази къща. Имах предвид и тук. — Той постави юмрук на гърдите си, точно над сърцето си, и Ана се опита да сдържи сълзите си, но без успех, защото една сълза се търкулна по бузата й и за нейно раздразнение устните й затрепериха. Дан избърса сълзата й, обхвана лицето й между дланите си и я погледна в очите, като я накара да срещне погледа му. — Ако е момиченце, с Ейдриън ще трябва да обединим сили срещу толкова много жени тук. Но никога не се съмнявай, че съм приел теб, Ема и Ейдриън неразделени един от друг. Обичам и трима ви. Обичам те и теб там, вътре. Чуваш ли ме? — викна той към корема й.

Ана се засмя.

— Мисля, че слухът им се развива чак някъде към двайсетата седмица.

— Да, ама всички мои деца са преждевременно развити — заяви Дан и й смигна.

— Аха, така ли било? — рече Ана, но не можа да се сдържи и се засмя отново. Започнаха да се целуват, но се отдръпнаха един от друг, когато чуха външната врата да се отваря и после силно да се затръшва.

— Ехо? Кой е там? — подвикна Дан.

— Аз съм — чу се нацупен глас.

Влезе Белинда и ги погледна изпод бретона си.

— Как стигна дотук? — попита Дан и се втренчи сърдито в нея.

— А ти как мислиш? По същия начин, по който си и тръгнах. С автобуса.

— Ще говориш с мен възпитано или изобщо никак — напрегнато заяви Дан.

— А, добре, тогава избирам… — Белинда притисна пръст към бузата си и се престори, че мисли. — Ясно. Вече знам. Избирам изобщо никак да не говоря с теб! — И тя изфуча нагоре по стълбите към стаята си, тръшна вратата с все сила, а после включи уредбата на макс, от което цялата къща се разтресе.

Дан се отпусна на най-долното стъпало, притегли Ана към себе си и започна да говори на корема й, който беше на нивото на устата му.

— Надявам се ти вътре да си запушило уши. Защото татко ти ще е твърде стар за такъв език, когато станеш на нейната възраст.

Ана го помилва по косата, за да изрази съчувствие. Над тях музиката гърмеше с пълна сила.