Камила Лекберг
Немското дете (72)

Грини, край Осло, 1944 г.

— Време е за ставане! — Гласът на пазача отекна в тишината. — В редица на двора след пет минути!

Аксел отвори очи с усилие, за секунда се почувства напълно дезориентиран. В бараките беше тъмно, а в този ранен час навън почти нямаше светлина. И все пак тук бе по-добре в сравнение с килията, където го бяха държали в изолация през първите няколко месеца. Предпочиташе тесните помещения и вонята на бараките пред дългите дни самота. Беше чувал, че има 3500 затворници в Грини. Това не го изненада. Накъдето и да се обърнеше, виждаше мъже със същото примирено изражение на лицата, каквото предполагаше, че е и неговото собствено.

Седна на леглото си и потърка сънливо очи. Заповеди да се строяват биваха издавани няколко пъти на ден, когато на пазачите им скимнеше, и тежко на този, който не се движи достатъчно бързо. Но днес му беше трудно да се измъкне от леглото. Беше сънувал, че е във Фелбака, че седи на Ветербергет, гледа към водата и наблюдава чайките, които с крясъци кръжат над мачтите на яхтите. Това всъщност бе доста грозен звук, но по някакъв начин се бе превърнал в част от душата на града. Беше сънувал и как вятърът го обгръща, топъл и мек през лятото. И миризмата на водорасли, носена от вятъра по целия път до върха на хълма, където той лакомо я вдишва.

Но реалността бе твърде сурова и студена, за да си позволи да остане в съня. Усети грубата тъкан на одеялото върху кожата си, когато го отмести настрани и спусна крака от ръба на паянтовото легло. Гладът раздираше стомаха му. Даваха им храна, разбира се, но не достатъчно и не много често.

— Хайде, излизайте — нареди по-младият пазач, който се разхождаше между затворниците.

Спря се пред Аксел и му каза с приятелски тон:

— Днес е студено.

Аксел избегна погледа му. Това беше същият младеж, който бе дежурен през първия му ден в лагера и който му се стори по-дружелюбен от другите. Оказа се прав. Никога не бе виждал младия мъж да злоупотребява с положението си или да унижава затворниците, както го правеха останалите пазачи. Но месеците, прекарани от Аксел в затвора, бяха създали ясна граница между едните и другите. Затворници и охрана. Това бяха два много различни типа хора. Живееха толкова различно, че той трудно понасяше дори вида на пазачите, когато се появяваха в полезрението му. Униформата от норвежката гвардия, която Аксел носеше, веднага показваше, че той принадлежи към по-малоценна част от човечеството. От другите затворници научи, че униформата е била създадена, след като затворник избягал през 1941 г. Чудеше се как човекът е имал сили да се измъкне. Той самият се чувстваше апатичен, цялата му енергия бе изстискана от съчетанието от тежък труд, твърде малко храна, твърде малко сън и прекалено много безпокойство за хората у дома. И твърде много мъка като цяло.

— По-добре се движи — каза младият пазач и леко го побутна.

Аксел направи каквото му се каза и бързо излезе от бараката. Тежки последици очакваха всеки, който се появеше късно за сутрешна проверка.

Докато слизаше по стълбите към двора, изведнъж се препъна. Усети как кракът му губи опора и се наклони към пазача, който вървеше точно пред него. Размаха ръце, за да си възвърне равновесието, но вместо въздух, ръцете му уловиха униформата и тялото на пазача. Приземи се върху гърба на мъжа и го събори, като стълкновението му изкара въздуха от дробовете. Отначало настъпи тишина. После Аксел усети, че го влачат за краката.

— Той те нападна — каза пазачът, който го държеше здраво.

Казваше се Йенсен и бе един от най-безмилостните в лагера.

— Не мисля, че… — отвърна младият пазач колебливо, докато се изправяше и изтупваше мръсотията от униформата си.

— Казах, че те нападна!

Лицето на Йенсен стана яркочервено. Той се възползваше от всяка възможност да се гаври с хората, които бяха във властта му. Всеки път, когато обикаляше из лагера, тълпите се разделяха като Червено море пред Моисей.

— Не, той…

— Видях го как те напада! — извика по-възрастният пазач, като пристъпи напред. — Смяташ ли да му дадеш един урок, или да го направя аз?

— Но той… — Пазачът, който беше още момче, хвърли на Аксел отчаян поглед, преди да се обърне към колегата си.

Аксел наблюдаваше сцената с безразличие. Отдавна се бе научил да не реагира, да не изпитва чувства. Каквото имаше да се случи, щеше да се случи. Тези, които се борят срещу съдбата си, са обречени да загинат.

— Добре тогава, аз ще… — По-възрастният пазач се насочи към Аксел, повдигайки пушката си.

— Не! Аз ще го направя! Това е моя работа — намеси се момчето с пребледняло лице, като застана между двамата. — Погледна Аксел в очите с вид на човек, който едва ли не моли за прошка. После вдигна ръка и му удари шамар.

— Това ли ще е наказанието му? — изрева Йенсен дрезгаво.

Наоколо се бяха събрали зяпачи и група охранители се смееха, тръпнейки в очакване. Всичко, което нарушаваше еднообразието на затворническото ежедневие, бе добре дошло.

— Удари го по-силно! — изкрещя Йенсен, а лицето му още повече се зачерви.

Младият пазач отново погледна Аксел, който все още отказваше да срещне очите му. Тогава охранителят се засили и удари Аксел с юмрук в челюстта. Главата на Аксел се отметна назад, но той се задържа на крака.

— По-силно!

Още повече пазачи се бяха присъединили към групата, а по челото на младежа блестяха капки пот. Повече не се опита да срещне погледа на Аксел. Очите му придобиха стъклен вид, когато се наведе, взе пушката си от земята и я вдигна високо за удар.

Аксел извърна лице по чист рефлекс и ударът попадна над лявото ухо. Почувства се така, сякаш нещо се счупва вътре в него. Болката беше неописуема. Следващият удар, който се стовари върху му, го уцели в лицето. Почти нищо не помнеше след това. Усещаше само болка.