Камила Лекберг
Немското дете (71)

Брита се усмихваше в съня си. Моментите на бистро съзнание, което мозъкът й отказваше, когато бе будна, ставаха все по-чести по време на сън. Тогава тя виждаше всичко ясно. Някои от спомените бяха нежелани, но въпреки това й се натрапваха. Като звука от колана на баща й по голо детско дупе. Или образа на облените в сълзи страни на майка й. Или тясната и сбутана къщичка на хълма, където пронизителният плач на дете отекваше в пространството и я караше да иска да си запуши ушите и също да запищи. Но имаше и други, по-приятни неща, към които да се връща. Като летата, когато играеха весело и тичаха по затоплените от слънцето скали. Елси в нейните рокли на цветя, които майка й шиеше толкова умело. Ерик с късите си панталони и сериозно лице. Франс с къдравата си руса коса. Винаги бе копняла да прекара пръсти през тези къдрици, дори още когато бяха толкова малки, че нямаше кой знае каква разлика между момчета и момичета.

Един глас проби през спомените й, докато спеше. Глас, който й беше твърде добре познат. Напоследък все по-често й говореше. Гласът проникваше през всичко, искаше всичко, настояваше да се намести в нейния свят. Глас, който й отказваше покой и не й позволяваше да забрави. Глас, който си мислеше, че няма да чуе отново. Ала ето го. Беше толкова странно. И толкова плашещо.

Тя взе да върти глава от една на друга страна, като се опитваше в съня си да се отърси от гласа, да изтласка спомените, които смущаваха почивката й. Накрая успя. На преден план излязоха щастливите спомени. Първият път, когато видя Херман. Моментът, в който разбра, че двамата ще прекарат живота си заедно. Сватбата им. Тя носеше бяла рокля и беше замаяна от щастие. Родилните мъки и после любовта, когато се бе родила Ана-Грета. И Биргита и Маргарета, които обичаше също толкова много. Херман, полагащ грижи за децата въпреки шумните възражения на майка й. Правил го бе от обич, не от чувство за лоялност или по задължение. Тя се усмихна. Клепачите й затрепкаха. Ето тук искаше да остане. Тук, с тези спомени. Ако трябваше да избере един-единствен спомен, който да изпълни ума й, докато е жива, то беше образът на Херман, който къпе най-малката им дъщеря в бебешко коритце. Тананикаше си, докато внимателно поддържаше главичката й с една ръка. С безкрайна нежност търкаше малкото телце с гъба, вглеждаше се в очите на дъщеричката си, която следеше всяко негово движение. Брита видя себе си, видя се как стои на прага и ги наблюдава, без да привлича вниманието на съпруга си. Дори и да забравеше всичко останало, щеше да се бори да задържи този спомен. Херман и Маргарета, ръката му под главичката й, нежността и близостта.

Някакъв звук я изтръгваше от съня й. Тя се опита да се върне в него. Обратно към плисъка от вода, докато Херман топи гъбата в коритцето. Към доволното гукане на Маргарета, потопена в топлата вода. Ала нов звук издърпваше Брита по-близо до повърхността. По-близо до мъглата, която на всяка цена искаше да избегне. Събуждането носеше със себе си риска да се потопи в сивата объркваща мътилка, която превземаше ума й и бе започнала да поглъща все повече от времето й.

Накрая неохотно отвори очи. Някой се беше навел над нея и я гледаше. Брита се усмихна. Може би все още не беше напълно разбудена. Може би все пак щеше да успее да отпъди мъглата чрез спомените, които я спохождаха в съня й.

— Ти ли си това? — попита и се взря във фигурата, наведена над нея.

Усещаше тялото си натежало и отпуснато от съня, който не си бе отишъл напълно. Нямаше сили да се размърда. За момент никой от двамата не проговори. Нямаше много за казване. И тогава усещане за увереност си проби път в мозъка на Брита. Спомени изплуваха на повърхността. Забравени чувства се събудиха за живот. И тя усети да я завладява ужас. Онзи страх, от който я бе освободила постепенната загуба на паметта. Сега виждаше Смъртта, застанала до леглото й, и цялото й същество запротестира, че трябва да напусне този живот, да остави всичко свое. Вкопчи се в чаршафа, но от пресъхналите й устни се изтръгнаха само няколко гърлени звуци. Ужасът плъзна в тялото й и я накара бързо да върти глава от едната на другата страна. Отчаяно се стремеше да изпрати мисли на Херман, сякаш той би могъл да я чуе чрез телепатичните вълни, които отправяше към него по въздуха. Ала знаеше, че е напразно. Смъртта бе дошла да я прибере, косата скоро щеше да се стовари и нямаше никой, който да й помогне. Щеше да умре сама в леглото си. Без Херман. Без момичетата. Без да се е сбогувала. В този момент мъглата се отдръпна и съзнанието й стана по-ясно, отколкото от дълго време насам. Страхът препускаше като диво животно в гърдите й, но накрая тя успя да поеме дълбоко дъх и да нададе вик. Смъртта не помръдваше. Просто се взираше в нея, докато тя лежеше в леглото, взираше се и се усмихваше. Не беше недружелюбна усмивка, но това я правеше още по-плашеща.

Тогава Смъртта се наведе и взе възглавницата от страната, на която спеше Херман. Ужасена, Брита видя бялата й форма да се приближава. Финалната мъгла.

Тялото й запротестира. Изпадна в паника от липсата на въздух. Опитваше се да вдиша, да вкара кислород в дробовете си. Ръцете й пуснаха чаршафа и диво загребаха въздуха. Удариха се в нещо, което оказваше съпротива, в кожа. Започна да дращи и да дере, бореше се да живее още секунда.

И после всичко стана черно.