Камила Лекберг
Немското дете (26)

Паула открай време обичаше летищата. Изпитваше особено чувство, когато стоеше и наблюдаваше излитането и кацането на самолетите. Всички тези пътници с куфари, тръгнали на почивка или по работа, изпълнените им с нетърпение погледи, хората, които се срещаха или си казваха довиждане… Имаше спомен за едно летище отпреди много, много време. Тълпите, миризмите, цветовете, гласовете. Напрежението, което по-скоро усещаше, отколкото виждаше в изражението на майка си, начинът, по който силно стискаше ръката й. Багажът, който бе приготвила, разопаковала и отново приготвила. Всичко трябваше да е както трябва, защото това пътуване щеше да е еднопосочно. Помнеше още жегата, а след това и хлада, когато пристигнаха. Никога не би повярвала, че е възможно да е толкова студено. А и летището, където кацнаха, беше различно. По-тихо, в студени сиви тонове. Никой не говореше на висок глас, никой не жестикулираше. Всеки изглеждаше някак заключен в себе си. Никой не ги поглеждаше в очите. Подпечатаха документите им и ги отпратиха със странен глас на странен език. А майка й все така я държеше здраво за ръката.

— Да не би това да е той? — Мартин посочи един осемдесетгодишен мъж, който току-що бе минал през паспортната проверка.

Беше висок, със сива коса и носеше кафяв шлифер. Много изискан, помисли си веднага Паула.

— Хайде да разберем — предложи тя. — Аксел Франкел?

Мъжът кимна.

— Мислех, че ще трябва да дойда до участъка.

Изглеждаше изморен.

— Решихме да дойдем и да ви посрещнем, вместо да седим и да чакаме. — Мартин му кимна приятелски.

— Аха, разбирам. Обикновено се придвижвам с обществен транспорт, така че няма да възразя.

— Имате ли багаж? — Паула хвърли поглед към багажната лента.

— Не, не, само това нося със себе си. — Аксел посочи куфарчето, което дърпаше след себе си. — Пътувам с малко багаж.

— Изкуство, което така и не успях да овладея — разсмя се Паула.

Умората по лицето на мъжа изчезна за момент и той й се усмихна.

Разговаряха за времето, докато вървяха към колата, която Мартин подкара към Фелбака.

— Вие… отрихте ли нещо ново? — Гласът на Аксел му изневери и той замълча за момент, докато се овладее отново.

Паула, която седеше до него на задната седалка, поклати глава.

— Не, за съжаление. Надявахме се, че вие ще успеете да ни помогнете. Трябва ни повече информация. Например дали брат ви е имал някакви известни врагове. Някой, който би искал да му навреди.

Аксел поклати глава.

— Не, наистина не. Брат ми беше извънредно мирен и спокоен човек и… не, абсурдно е някой изобщо да е искал да го нарани.

— Какво знаете за връзките му с групировка, наречена „Приятели на Швеция“?

Мартин изстреля въпроса от предната седалка и погледът му срещна този на Аксел в огледалото за обратно виждане.

— Значи сте прегледали кореспонденцията на Ерик с Франс Рингхолм.

Аксел потърка гърбицата на носа си и забави отговора си. Паула и Мартин чакаха търпеливо.

— Това е дълга и сложна история, която ще ни върне много назад във времето.

— Имаме много време на разположение — отвърна Паула и даде да се разбере, че очаква продължение.

— Франс е наш приятел още от детството — мой и на Ерик. Цял живот сме се познавали. Обаче… как да се изразя… ние избрахме един житейски път, а Франс — друг.

— Франс е крайнодесен?

Мартин отново срещна погледа на Аксел в огледалото. Аксел кимна.

— Да, нямам ясна представа точно как и кога е станал такъв, или до каква степен, но през целия си зрял живот се движеше из тези кръгове и е сред създателите на въпросните… „Приятели на Швеция“. Вярно, още тогава като че ли имаше известни наченки, но не бих казал, че бяха добре изразени. Обаче хората се променят. — Аксел поклати глава.

— Защо такава организация би проявила интерес към Ерик? Доколкото разбирам, той не е бил политически активен, а е бил историк, специалист по Втората световна война.

— Не е толкова лесно да очертаеш границата — въздъхна Аксел. — Човек не може да проучва нацизма и същевременно да бъде, или поне да се старае да бъде, аполитичен. Много неонацистки организации например твърдят, че концентрационни лагери не са съществували, и смятат всички опити да се пише или разследва какво се е случило там за нападки, отправени пряко срещу тях. Така че, както казах, сложно е.

— А с вас как стоят нещата? Да сте получавали заплахи? — Паула го гледаше изучаващо.

— Разбира се, че съм. В значително по-голяма степен от Ерик. Делото на живота ми е да работя с центъра „Симон Визентал“.

— И с какво се занимава този център? — попита Мартин.

— Издирва избягали нацисти, които са потънали вдън земя, и се опитва да ги изправи пред съда — обясни Паула.

— Освен всичко останало, да — кимна Аксел. — Така че, да, получил съм своята част заплахи.

— Пазите ли писмата? — отново се чу гласът на Мартин от предната седалка.

— В Центъра са. Всички, които работим за тази кауза, препращаме получените писма в Центъра, където се завеждат и архивират. Можете да се обърнете към тях, ще получите достъп.

Аксел подаде визитна картичка на Паула, която я пусна в джоба на якето си.

— А „Приятели на Швеция“? От тях получавали ли сте нещо?

— Не… не съм сигурен. Не, нищо, за което да се сещам. Но, както казах, вижте в Центъра. Там имат всичко.

— Франс Рингхолм. Той къде се намира в цялата картинка? Казахте, че е приятел от детството? — каза Мартин.

— За да бъда точен, беше приятел на Ерик. Аз бях няколко години по-голям, така че имахме различни приятели.

— Но Ерик е познавал Франс добре, така ли? — Тъмните очи на Паула го следяха точно толкова внимателно, колкото и преди.

— Да, макар че от страшно много години не са имали нищо общо един с друг. — Темата явно не беше приятна на Аксел, който сякаш не можеше да си намери място на седалката. — Говорим за неща, случили се преди шейсет години. Дори и без деменцията спомените ми вече са малко неясни. — Той се поусмихна и се чукна по главата с показалец.

— Ако се съди по писмата, не е чак толкова отдавна. Франс многократно се е свързвал с брат ви, поне чрез писма.

— Сигурно, не знам. — Аксел измъчено прекара ръка през косата си. — Аз и брат ми живеехме всеки своя живот. Не се държахме под око през цялото време. А и във Фелбака се преместихме да живеем заедно за постоянно едва преди три години, така де, поне отчасти за постоянно от моя страна. Ерик имаше свой апартамент и в Гьотеборг, а аз повече или по-малко обикалях света. Но винаги сме смятали къщата тук за свой дом и когато са ме питали къде живея, винаги съм отговарял, че във Фелбака. Обаче през лятото отивам в апартамента си в Париж. Не издържам на шумотевицата на туристическия сезон. Иначе с брат ми като цяло водим тих и изолиран живот. Само чистачката идва у дома. Предпочитаме… предпочитахме, искам да кажа… — Гласът на Аксел се задави.

Паула потърси погледа на Мартин и той поклати леко глава, преди отново да се обърне към пътя. Нито един от двамата не се сещаше какво друго да питат. През останалата част от пътя до Фелбака водиха измъчен разговор за дреболии. Аксел като че ли всеки момент щеше да се разпадне и изглеждаше видимо облекчен, когато най-накрая завиха пред къщата.

— Няма ли да е проблем… да живеете в къщата? — не можа да се сдържи Паула.

Аксел постоя мълчаливо известно време, с поглед, вперен в голямата бяла къща и с пътническото куфарче в ръка. Накрая каза:

— Не. Това е моят дом и домът на Ерик. Ние сме част от него. И двамата.

Усмихна се тъжно и стисна ръцете им, преди да се насочи към входната врата. Паула се загледа след него. От цялата му фигура се излъчваше самота.