Камила Лекберг
Немското дете (75)

Фелбака, 1944 г.

Войната бе взела своята дан от Елоф Мострьом — водата вече не му беше приятел, а враг. Открай време обичаше морето на Бохуслен. Харесваше му как се плиска, как мирише, как звучи, как се блъска в носа на лодката. Но откакто започна войната, връзката му с морето вече не бе приятелска. Морето бе станало враждебно. То криеше опасности под повърхността си, мините, които във всеки един момент можеха да се взривят и да вдигнат него и целия му екипаж във въздуха. И германците, които патрулираха в зоната, не бяха много по-добри. Човек никога не можеше да знае какво ще намислят. Морето стана ненадеждно по един съвсем друг начин, различен от този, към който всички бяха привикнали. Бури, плитчини — това бяха неща, с които се научаваха да се справят благодарение на опита, трупан от много поколения. И ако природата понякога ги надвиваше, това се приемаше с хладнокръвие и самообладание.

Новата несигурност се оказваше далеч по-лоша. Ако оцелееха след рисковете, които водата криеше, то на брега, когато спираха да разтоварят стоката си, ги очакваха още по-големи опасности. Всеки път, когато приставаше с лодката, Елоф си припомняше как германците бяха заловили Аксел Франкел. Загледа се в хоризонта, като си позволи да мисли за момчето в продължение на няколко минути. Толкова смел. И сякаш непобедим. Сега никой не знаеше къде се намира. Носеха се слухове, че е бил откаран в Грини, но не се знаеше със сигурност дали е вярно. А дори и да беше, нямаше как да се разбере дали все още е там. Говореше се, че са започнали да прехвърлят затворниците в Германия. Може би момчето се намираше там в момента. А може би дори вече не беше жив. Шест месеца бяха изминали от залавянето му и никой не бе получил знак, че е още жив. Така че беше трудно да не се мисли за най-лошото. Елоф въздъхна тежко. От време на време се натъкваше на родителите на момчето, доктора и съпругата му. Но нямаше смелост да срещне погледа им. Ако можеше, минаваше на другия тротоар и бързо продължаваше да върви с наведени очи. Струваше му се, че е трябвало да направи нещо. Не знаеше какво, но все нещо. Може би изобщо не биваше да позволява на момчето да го придружава.

Сърцето го болеше, когато срещаше брата на Аксел. Това малко сериозно момче на име Ерик. Не че преди беше много бъбрив, но откакто брат му изчезна, стана дори още по-тих. Елоф си мислеше да поговори с Елси. Не му харесваше, че тя прекарва толкова много време с Ерик и другото момче, Франс. Харесваше Ерик — момчето имаше нещо мило в очите. Франс обаче беше друго нещо — „хулиган“ бе думата, която му идваше наум, когато се опиташе да опише това момче. Но никой от тях не беше подходяща компания за Елси. Двамата бяха от друга обществена класа, коренно различни хора. Той и Хилма със същия успех можеше да са родени на друга планета, не на тази на семейство Франкел и Рингхолм. И двата им свята не трябваше никога да се срещат, нищо хубаво не можеше да произлезе от стълкновението им. Едно време, когато децата бяха още малки и играеха на стражари и апаши, това не беше проблем. Но сега бяха по-големи. Да, нищо хубаво нямаше да излезе от това.

Хилма повдигаше въпроса по различни поводи. И го молеше да поговори с момичето. Но сърце не му даваше да го направи. По време на войната всичко стана по-трудно. Приятелите на практика бяха единственият лукс, който младежите можеха да си позволят, а кой бе той да отнема приятелите на Елси? Но рано или късно щеше да бъде принуден да го направи. Момчетата са момчета, в края на краищата. Игрите на гоненица и криеница скоро ще се превърнат в тайни прегръдки. Знаеше го от личен опит. И той бе млад някога, макар че сега това му се струваше толкова отдавна. Дошло е време двата свята да бъдат отделени още веднъж. Така е било и така ще бъде винаги. Невъзможно е да се промени естественият ред на нещата.

— Капитане! Най-добре да дойдете!

Изтръгнат от мислите си, Елоф се обърна към гласа, който го бе прекъснал. Единият от мъжете от екипажа енергично му махаше да отиде при него. Елоф се намръщи изненадано, но се отзова. Намираха се в открито море и все още им оставаха няколко часа до пристигането в пристанището на Фелбака.

— Имаме пътник без билет — каза Кале Ингваршон, сочейки към товарното отделение.

Елоф се обърна натам и видя сгушено зад чувалите младо момче, което тъкмо изпълзяваше от скривалището си.

— Открих го, когато чух звук от вътрешността на лодката. Кашляше толкова силно, че е цяло чудо, дето не се е чуло на палубата — обясни Кале, който сложи щипка тютюн в устата си и се намръщи.

През войната дъвченето на тютюн не беше нищо повече от слаб заместител на пушенето.

— Кой си ти? И какво правиш на моята лодка? — попита Елоф безцеремонно.

Питаше се дали да не повика на помощ някого от екипажа горе.

— Казвам се Ханс Олавсен, качих се на борда в Кристиансан — отговори младежът на напевен норвежки. Изправи се и протегна ръка.

След миг на колебание Елоф също подаде своята. Момчето го погледна в очите и каза:

— Надявах се да стигна до Швеция с вас. Германците имат… нека просто кажем, че ако ми е мил животът, не мога да остана дълго на норвежка почва.

Елоф помълча известно време, обмисляйки чутото. Не му се искаше да се намесва в нещо толкова опасно. Но от друга страна, какъв избор бе имало момчето? Не е можел пред всички патрулиращи германци да отиде открито до лодката и да пита ще го закарат ли до Швеция.

— Откъде си? — попита той най-сетне, оглеждайки момчето от глава до пети.

— От Осло.

— И това, което си извършил, прави оставането ти в Норвегия невъзможно?

— Хората не говорят за това, което са били принудени да правят през войната — каза Ханс и тъмна сянка премина през лицето му. — Нека просто кажем, че съпротивата вече няма никаква полза от мен.

Вероятно е превеждал хора през границата, помисли си Елоф. Това е опасна работа и след като германците са го подгонили, е наистина разумно да се махне, докато все още може. Елоф почувства как омеква. Замисли се за Аксел, който бе пътувал до Норвегия толкова много пъти, без изобщо да мисли за собствената си безопасност. И бе платил цената. Нима щеше да постъпи по-лошо от деветнайсетгодишния син на доктора? Елоф взе решение и каза:

— Добре, ще те вземем със себе си. Тръгваме за Фелбака. Ял ли си нещо?

Ханс поклати глава и преглътна.

— Не, нищо от завчера. Пътят от Осло беше тежък. Не можех да тръгна по прекия маршрут — отвърна той и сведе поглед.

— Кале, донеси на момчето нещо за ядене. Аз трябва да се погрижа да пристигнем цели. Дяволските мини, които са заложили германците, представляват огромна подводна опасност — обясни той, тръгвайки нагоре по стълбата.

Когато погледна назад, срещна погледа на момчето. Изненада се от съчувствието, което изпита. На колко години би могъл да бъде? Осемнайсет, не повече. И все пак това, което Елоф прочете в очите му, не трябваше да се намира там. Загубената младост и невинността, която вървеше заедно с нея. Войната безспорно взимаше много жертви. И то не само тези, които умираха.