Камила Лекберг
Немското дете (41)

Кристиансан, 1943 г.

В действителност Аксел нито обичаше да поема рискове, нито беше особено смел. Разбира се, че се страхуваше. Иначе би бил пълен глупак. Това просто бе нещо, което трябваше да направи. Не можеше просто да седи и да гледа как злото завзема света, без да реагира.

Бе застанал на парапета и се наслаждаваше на вятъра, който го биеше в лицето. Обичаше вкуса на солената вода. Всъщност винаги бе завиждал на рибарите, на мъжете, които от ранно утро до късна вечер бяха навън, в морето, оставяйки рибите да водят лодките им. Аксел знаеше, че ще му се подиграват, ако спомене на някой от тях, че той, синът на доктора, който щеше да продължава да учи и да стане образован и изискан човек, им завижда. За мазолите по ръцете, за миризмата на риба, която винаги се носеше от дрехите им, дори за това, че не бяха сигурни дали ще се завърнат всеки път когато потеглят в открито море. Щяха да си помислят, че е абсурдно и самонадеяно от негова страна да си пожелава живота, който водеха те. Никога нямаше да го разберат. А той усещаше с всяка фибра на тялото си, че именно това бе животът, за който е създаден. Наистина, много бе начетен, но у дома, сред книгите, никога не се чувстваше така, както когато беше на люлеещата се корабна палуба, с вятъра, който развяваше косите му, и с миризмата на риба в ноздрите.

За разлика от него Ерик обичаше света на книгите. Беше истински щастлив, когато седеше на леглото си вечер и очите му препускаха по страниците на някоя книга, която винаги бе прекалено дебела или прекалено стара, за да предизвика интереса на някой друг. Поглъщаше знанията, наслаждаваше им се, тъпчеше се с факти, дати, имена и места. Това очароваше Аксел, но го и натъжаваше. Бяха толкова различни, двамата братя. Може би заради възрастовата разлика. Четири години ги деляха. Никога не бяха играли един с друг, нито с едни и същи играчки. Освен това родителите им ги третираха по различен начин, което безпокоеше Аксел. Поставяха го на пиедестал по начин, който нарушаваше баланса в семейството, превръщаха го в нещо, което той не беше, и подценяваха Ерик. Но как би могъл да им попречи? Можеше единствено да прави това, което бе редно.

— Всеки момент влизаме в пристанището.

Аксел подскочи при звука на сухия глас на Елоф зад себе си. Не го бе чул да идва.

— Ще се измъкна на брега веднага щом пристанем. Няма да ме има за около час.

— Бъдете внимателен, момче — кимна Елоф и хвърли един последен поглед на Аксел, преди да поеме обратно към руля.

Десет минути по-късно Аксел се качи на кея, след като внимателно се огледа. Навсякъде се виждаха немски униформи, но повечето изпълняваха някакви задачи, главно проверки на лодките, привързани към кея. Аксел усети как пулсът му се ускорява. Опита се да си придаде същия равнодушен вид като на моряците, които работеха на сушата. Този път не носеше нищо. Целта на това пътуване беше той да вземе нещо. Аксел не знаеше какъв бе документът, който трябваше да пренесе обратно в Швеция. А и не искаше да знае. Знаеше само името на получателя — това бе всичко.

Указанията му бяха съвсем ясни. Човекът, когото търсеше, щеше да носи синьо кепе и кафява риза и да стои в края на пристанището. Като държеше под око случващото се наоколо, Аксел се приближи до мястото, където трябваше да го очаква човекът. Дотук всичко вървеше добре. Никой не се интересуваше от рибаря, който се мотаеше наоколо. Немците не го забелязваха. Най-сетне видя един човек, отговарящ на описанието. Той подреждаше каси и изглеждаше напълно съсредоточен в работата си. Аксел се насочи към него — номерът беше да изглежда, като че ли има да свърши нещо точно там. В никакъв случай не биваше да допуска грешката да мести погледа си или да се оглежда — това би било като да нарисува мишена на гърдите си.

Когато стигна до човека, който още не го бе забелязал, Аксел вдигна една щайга и я премести. С крайчеца на окото си видя как връзката му изпусна нещо на земята до сандъците. Навеждайки се, за да вдигне друга щайга, Аксел грабна навитата хартия и я пъхна в джоба си. Предаването бе извършено успешно, въпреки че двамата не бяха разменили и един поглед.

Аксел почувства такова силно облекчение, че чак го заболя главата. Предаването винаги бе най-критичният момент. След като то се осъществеше, рискът много намаляваше…

— Halt! Hände hoch!

Немската команда дойде от нищото. Аксел хвърли учуден поглед на мъжа до себе си, по чието засрамено изражение разбра какво се случва. Беше капан. Очевидно всичко беше постановка, за да го заловят, или немците се бяха добрали до информация за случващото се и бяха притиснали замесените да го издадат. Във всеки случай Аксел знаеше, че всичко е приключило. Вероятно немците го бяха наблюдавали от момента, в който стъпи на брега, до приключването на доставката. И документът сега прогаряше дупка в джоба му. Вдигна ръце в знак, че се предава. Застаналите пред него мъже бяха от Гестапо. Край на играта.