Камила Лекберг
Немското дете (88)

Ерика не беше в библиотеката, както мислеше Патрик. Беше тръгнала натам, но тъкмо паркира колата, и й хрумна една мисъл. Имаше и друг човек, близък на майка й. При това бе нейна приятелка не отпреди шейсет години, а в по-скорошни времена. Беше единствената приятелка, която Ерика си спомняше майка й да е имала, докато бяха още деца с Ана. Странно, че не се беше сетила за нея по-рано. Ала Кристина имаше твърде силно присъствие като нейна свекърва, затова Ерика беше забравила, че тя беше и приятелка на майка й.

Взе решението си, включи отново двигателя и подкара към Танумсхеде. За пръв път изпитваше импулсивно желание да посети Кристина у дома й. Погледна мобилния си телефон и се почуди дали не е редно първо да й позвъни. Не, по дяволите. Щом Кристина си позволяваше да нахълтва у тях без предупреждение, и тя можеше да стори същото с нея.

Ерика още изпитваше известен яд, когато пристигна, и от чист инат натисна звънеца само веднъж, преди да отвори входната врата и да влезе.

— Ехо? — подвикна тя.

— Кой е? — донесе се леко разтревоженият глас на Кристина от кухнята.

Миг по-късно тя се появи в антрето.

— Ерика? — продума изненадана и се втренчи в снаха си. — Дошла си у дома? Водиш ли Мая с теб? — погледна зад Ерика, но не видя внучката си.

— Не, тя е у дома с Патрик — каза Ерика. Събу обувките си и ги подреди спретнато на стойката при другите.

— Ами, заповядай — избъбри Кристина, все още стъписана. — Ще направя кафе.

Ерика последва свекърва си в кухнята, като я оглеждаше учудено. Едва можеше да я познае. Не бе имало случай Кристина да не е с идеален външен вид, като при това винаги носеше много грим. Когато и да дойдеше у тях, преливаше от енергия, говореше непрестанно и не спираше да се движи. В момента виждаше съвършено друга жена. Кристина беше със стара, износена нощница, макар да бе късно сутринта, и по лицето й нямаше и следа от грим. Така изглеждаше значително по-стара и сбръчкана. Не беше оправяла и косата си, та тя бе още сплескана от лежането в леглото.

— Сигурно на нищо не приличам — подхвърли Кристина, сякаш прочела мислите на Ерика. Прокара ръка през косата си. — Просто реших, че не си струва да се обличам, след като няма да правя нещо специално и не се налага да ходя някъде.

— Но аз съм с впечатление, че вечно имаш запълнена програма — каза Ерика и седна до масата.

Отначало Кристина не отговори нищо, само постави две чаши на масата и чиния с бисквити.

— Не е лесно да си пенсионерка, след като си работила цял живот — каза тя най-сетне и наля кафе в чашите. — Всички са толкова заети със собствения си живот. Е, сигурно има неща, които бих могла да правя, но просто не съм настроена… — Тя се пресегна за бисквита, като избягваше погледа на Ерика.

— Но защо ни казваше, че непрекъснато си заета с нещо?

— О, вие младите си имате своя живот. Не исках да усещате задължение да се занимавате с мен. Бог ми е свидетел, че не желая да бъда бреме за вас. Наясно съм, че посещенията ми невинаги са особено желани, затова реших, че ще е най-добре да… — Тя замълча, а Ерика се взираше в нея изумена. Кристина вдигна очи и продължи: — Ако искаш да знаеш, живея за часовете, които прекарвам с вас и Мая. Лота си има свой живот в Гьотеборг и невинаги й е лесно да идва тук или аз да ходя там, тъй като нямат много място у дома. И, както казах, знам, че посещенията ми у вас невинаги са особено желани. — Тя отново отмести поглед и Ерика се почувства засрамена.

— Признавам, че вината трябва да е основно моя — продума меко тя. — Но знай, че винаги си добре дошла. С Мая толкова се забавлявате заедно. Единственото, за което молим, е да уважаваш уединението ни. Това е нашият дом и си добре дошла в него като гостенка. Ще сме благодарни, ако се обаждаш предварително, за да провериш дали моментът е удобен, преди да дойдеш. Моля те, не нахълтвай у дома без предупреждение и, за бога, не ни учи как да организираме домакинството си или да отглеждаме детето си. Ако спазваш тези правила, ще си напълно желан гост и съм сигурна, че Патрик ще ти е благодарен да му помагаш по време на отпуска му по бащинство.

— Да, и аз така мисля — засмя се Кристина и в очите й се появиха искрици. — Как се справя той?

— Отначало я подкара малко през просото — отвърна Ерика. Разправи на Кристина как Патрик беше отвел Мая на местопрестъпление и в полицейското управление. — Но мисля, че вече сме в съгласие по важните въпроси.

— Мъже — рече Кристина. — Помня, когато Ларс трябваше да остане сам с Лота у дома за пръв път. Тя беше на около годинка и аз отидох за пръв път сама на пазар. Бях отсъствала само двайсет минути, когато управителят на магазина дойде да ме намери и да ми съобщи, че Ларс се бил обадил по телефона да каже, че имало някаква криза у дома и трябвало да се прибера. Зарязах всичките си покупки и хукнах у дома. И вярно си беше криза.

— Сериозно? Какво беше станало? — попита Ерика с разширени очи.

— Само чуй това. Объркал дамските ми превръзки с памперсите на Лота. Не могъл да измисли как да ги закрепи, така че като се прибрах у дома, се опитваше да ги залепи с тиксо.

— Шегуваш се! — възкликна Ерика и двете се разсмяха.

— С времето се научи. Ларс беше добър баща на Патрик и Лота в детството им. Не мога да се оплача. Но времената бяха други.

— Като говорим за други времена — рече Ерика, видяла възможност да обърне разговора към причината за посещението си, — правя малко проучване за живота на майка ми, за детството й и прочие. Попаднах на някои неща на тавана, включително на няколко стари дневника и те ме накараха да се замисля.

— Дневници? — Кристина се втренчи в Ерика. — Какво има в тях? — попита тя с остър тон.

Ерика погледна свекърва си с изненада.

— Нищо особено интересно, за беда. Главно юношески въжделения. Но интересното е, че пише много за приятелите си от онова време. Ерик Франкел, Брита Йохансон и Франс Рингхолм. А ето че двама от тях, Ерик и Брита, бяха убити в разстояние на няколко месеца. Може и да е просто съвпадение, но изглежда странно.

Кристина все така се взираше в нея.

— Нима Брита е починала? — попита тя и беше ясно, че й е трудно да приеме новината.

— Да, не си ли чула? Мислех, че мълвата се е разнесла вече. Дъщеря й я откри мъртва преди два дни и изглежда, е умряла от задушаване. Мъжът й твърди, че той я е убил.

— Значи и Ерик, и Брита са мъртви? — промълви Кристина.

Личеше си, че в ума й препускат много мисли.

— Ти познаваше ли ги? — попита Ерика.

— Не. — Кристина поклати глава. — Знаех за тях само от разказите на Елси.

— Какво ти е казвала тя? — попита Ерика и настойчиво се наведе напред. — Тъкмо заради това дойдох. Ти беше приятелка на мама толкова много години. Мислех, че именно ти може да знаеш разни неща за нея. Какво ти е разправяла за онези години? И защо изведнъж е спряла да води дневника си през 1944 година? Или има още дневници някъде? Мама споменавала ли ти е за тях? В последния си дневник пише за норвежец, който дошъл да живее при тях, някой си Ханс Олавсен. Открих вестникарска изрезка, която доказва, че те четиримата са прекарвали много време с него. Каква е съдбата му?

Въпросите се лееха с такава бързина, че самата Ерика едва успяваше да им насмогва. Кристина седеше срещу нея, без да казва нито дума, а лицето й се бе вкаменило.

— Не мога да отговоря на въпросите ти, Ерика — продума тя най-сетне. — Не мога. Единственото, което съм в състояние да ти кажа, е какво се е случило с Ханс Олавсен. Елси ми каза, че се върнал в Норвегия веднага след края на войната. И после никога повече не го е видяла.

— Били ли са… — Ерика се поколеба, несигурна как да формулира питането си. — Тя обичала ли го е?

Кристина дълго време не проговори. Чоплеше мушамата върху масата, претегляше отговора си. Накрая погледна Ерика.

— Да — каза, — обичаше го.