Донко Найденов
Законите на злото (1)

1

Всяка делнична сутрин, в пет и петнадесет, откъм една от многобройните къщи в Старбург проехтява силен, дразнещ звук, на аларма. Секунди след това от същата посока започват да се чуват неритмични звуци — блъскане на врати, падане на предмети, нечленоразделни думи или стонове, а понякога и силно сгромолясване на тежести върху дървен паркет. В пет и тридесет и пет входната врата се отваря и отвътре излиза млад мъж с напрегнато изражение; с едната ръка е хванал книжен плик с храна, с другата — раницата с работното облекло, а в устата обикновено е захапал сакото, което често няма време да облече по пътя за цеха. Със скоростта на светлината мъжът се изстрелва към задната част на къщата, яхва велосипеда си и потегля бързо по алеята, водеща до главния булевард Стоктън роуд. Докато кара колелото, той върши няколко действия последователно — с една ръка мята сакото върху челната тръба, с другата, държейки раницата, продължава да управлява; после ловко хваща закуската — тя е или ябълков пай, или кроасан с кайсиев конфитюр — отърсва грубо плика на земята и отхапва запъхтян голям залък. Очите му циркулират постоянно — ту към шосето, ту към храната, ту към сакото и раницата — а краката му машинално въртят педалите в удивително равномерен такт.

Когато изяжда закуската, той веднага започва други манипулации — сграбчва сакото и с пъргавината на котка го облича небрежно, после с няколко движения премята раницата на раменете. Едва тогава концентрира вниманието си изцяло върху пътното платно и ускорява значително хода.

В шест часа Мики Едуардс отваря главната врата на цеха, заключва велосипеда на специализирания паркинг и влиза в халето, за да направи ежедневния инструктаж.

 

 

Някои казваха, че Мики Едуардс е прекалено щастлив, други мислеха, че е педантичен, трети — твърде добър, за четвърти пък беше безинтересен, а за немалка част си оставаше просто „човекът с колелото“. Някак безгрижен и самонадеян, той изглеждаше доста по-млад за възрастта си: беше средно висок — около метър и седемдесет и седем, имаше красиво овално лице, русо-кестенява коса на къдрици, слабо тяло и бледа кожа. Живееше с жена си и малкия си син в скромна къща, която родителите им бяха закупили като подарък за сватбата им. В онова зловещо лято през две хиляди и седма, когато се случиха злощастните събития, той беше на тридесет и три години. Съпругата му Клара бе тридесетгодишна и се бе издигнала до поста главен счетоводител в офиса на „Темпо“ — може би най-голямата фирма за доставки в цяла Америка. Двамата наскоро бяха записали сина си Пени в елитно училище в града. Родителите му бяха почтени и сравнително заможни хора. Живееха в голяма фамилна къща в края на града. Баща му — Гордън Едуардс — бе на петдесет и седем години и изпълняваше длъжността „изпълнителен директор“ в местния клон на „Коултън Ентъртейнмънт“ — една от трите фабрики в градчето, осигуряващи работни места в производството. Майка му — Шели Едуардс — рядко красива за своите петдесет и четири години — преподаваше в Старбургския колеж и беше най-награждаваната и може би най-уважаваната учителка в досегашната история на учебното заведение.

Мики работеше при баща си, във фабриката на „Коултън Ентъртейнмънт“, само че в рибния цех. Там трябваше, редом с още тридесет души, да пакетира осолена и пушена риба. Той бе техният организатор и респективно — главен отговорник на цеха.

Беше бързак, искаше работата да бъде свършена перфектно и в определения срок. Ако се наложеше, работеше като вол, само и само да направи добро впечатление на служителите от по-високото йерархично ниво. Самото пакетиране тук се извършваше на машина, но останалите действия бяха ръчни. Здраво опакованите продукти, съдържащи пълната гама от витамини, белтъчини и въглехидрати, се котираха сравнително добре на пазара и американците се доверяваха на тези стоки.

Мики Едуардс се вписваше удобно в хармонията — беше надарен с амбиция, бързина и сякаш вродено чувство за съвестно отношение към задълженията си. Въпреки че бе син на изпълнителния директор и че именно чрез него се бе изкачил на такава длъжност, Мики не тежеше на останалите, работещи в цеха, не се възползваше от това обстоятелство, за да всява страх сред колегите си или да демонстрира надмощие. Говореше с онази интонация, присъща за сърдечните хора, които в същото време са силно притеснени за отговорностите си. Не бе избухлив, не крещеше, не обиждаше, а винаги се опитваше да запази спокойствие, независимо че след края на работния ден си тръгваше задъхан от почти непрекъснатото тичане. Много от колегите го упрекваха, че с това темпо ще си докара някоя сърдечна болест или нервно разстройство, но Мики не обръщаше внимание на тези съвети.

 

 

Инструктажът е готов, всеки се заема с работата. Рибите се вземат от големите хладилници, опаковат се в специализирана машина по три или четири в пакет, в зависимост от големината и вида; веднага след това се проверяват за празноти и се дават за вакуумиране. Накрая се поставят върху везните, където им се лепва етикет с вида, теглото и баркода. Мики доставя по няколко продукта на везната, за да не губи време. Маркира ги един по един…

Вътрешният телефон звъни! Време е за сводката и сверката на часовниците!

Мики хуква към кабинета си — малка стаичка с бюро от махагон и голям светъл прозорец — вдига слушалката и взема химикала:

„… двеста броя пушени и двеста солени сардини, по двеста есетри и от двата вида, по сто сьомги… във филиала в Праунсвил токов удар спрял за час производствения процес, в Ню-Йорк машина паднала и счупила крак на работник…“ и така нататък, и така нататък.

Със завиден перфекционизъм Мики записва сводката красиво и прегледно, с почти технически почерк. Следва бързо съставяне на плана за деня: непрекъснат трудопоток до дванадесет и тридесет, обедна почивка около четиридесет минути, след това отново работа докъм пет и половина, почистване до шест. Тогава работниците си тръгват, а Мики остава до шест и половина, за да занесе данните и изчисленията.

GSM-ът му звъни — търси го отговорникът на цеха за гъби.

— Имаше проверка, минаха при нас и тръгнаха към вас! — сигнализира той.

Мики крачи между подчинените си и съобщава новината. Всеки се забързва, работата върви още по-динамично. Влиза баща му — Гордън Едуардс, заедно с единия от подизпълнителните директори. Отношенията баща-син са останали вкъщи, тук са единствено като шеф и подчинен. Мики трескаво обяснява кое е свършено и кое предстои. Двамата мениджъри са видимо доволни…

В седем вечерта Мики излиза от работа, качва се отново на велосипеда и поема с висока скорост по улиците, без да обръща внимание на нищо около себе си. Все пак е усмихнат, с весело изражение. Спира пред супермаркета, влиза вътре, взема набързо продукти, минава на касата, плаща и си тръгва.

 

 

Вечерите у семейство Едуардс обикновено протичаха мудно. Никой не говореше за работа или училище, нито пък за планове — просто тримата изяждаха равнодушно храната, грижливо приготвена от Клара. Понякога си разменяха по някоя обща приказка за това как е минало училището, какво се е случило в банката или цеха — колкото да бъде нарушено тягостното мълчание — после отново се гмурваха в океана на собствените си мисли и разсъждения. След вечеря се усамотяваха в стаите си: Мики — в хола с големия телевизор и компютъра, а Клара и Пени — в детската стая, където Клара разказваше приказки на малкия. Понякога и Мики влизаше в детската стая, за да целуне сина си и да му пожелае „лека нощ“.

Кратките „спокойни мигове“, а именно — между вечерята и лягането, бяха като че ли най-приятните за Мики в делничния ден. Той пускаше едновременно компютъра и телевизора, вземаше си пуканки и за около час — час и половина потъваше във виртуалното пространство или в сюжета на някой филм — поне докато Клара се появи. През тези малки оазиси на усамотение младият мъж напълно се отърсваше от проблемите в работата и семейството си и заживяваше нов живот.

Обикновено в десет часа Мики и Клара си лягаха. Волно или не, по това време биологичният им часовник се настройваше на вълна „сън“ и двамата покорно му се отдаваха… за да се събудят сутринта — Мики в пет и петнадесет, а Клара в шест и тридесет — и отново да поемат бързешком към работните си места.

Мики спеше до последно. Не искаше да губи нито миг от съня си, така както не губеше нито частица от времето си за шляене или ходене напосоки. За него всяка секунда беше ценна, всяка секунда трябваше да се уплътни по някакъв начин, всяка загуба на време му се струваше като напразно изживян миг.

 

 

Уикендите обаче бяха нещо коренно различно. Тогава семейство Едуардс сякаш се преобразяваше. Мики и Клара пренебрегваха алармите на биологичните си часовници и спяха (или поне се излежаваха) докъм десет, след това ставаха да закусят. Пени винаги се събуждаше преди тях и разхвърляше играчките си по пода на хола — с това си навличаше забележки от страна на Клара, която винаги му нареждаше да ги събере и прибере в детската стая.

— Детската е тясна, мамо — негодуваше малкият палавник.

— Тясна ти е главата, Пен. Холът не е за игра.

— Ох, о’кей — и Пени с неохота събираше в кутията малките войничета, прибираше се в стаята си и се затваряше. След което слизаше долу чак за обяд и с нетърпение разпитваше къде са решили да отидат този път.

Всеки уикенд беше различен — следобед просто изкарваха семейния „Форд“ от гаража и отпътуваха до някое чисто езерце или курорт, до близка планина или пък пречистваха съзнанията си в някоя природна забележителност. В тези места, далеч от потискащия и пълен с предразсъдъци Старбург, плановете оставаха на заден ред, давайки трасета на непринудените занимания — от катерене по върховете, през плуване в езеро или басейн, до излежаване на балкона в хотелската стая. Едно такова занимание носеше след себе си низ от положителни емоции, които се запечатваха трайно в душите им и им даваха сила за нови и нови „подвизи“.

И макар че тези уикенди бяха прекрасни моменти в иначе скучноватото им ежедневие, Едуардс си оставаха затворено семейство. Рядко допускаха чужди хора да нарушат вътрешната им идилия (освен може би тези с подобен социален статус), а в немалкото случаи, когато някой ги заговореше, те отговаряха усмихнато, но уклончиво и краткосрично — най-добрият начин да намекнат на другите, че не са желани в компанията им.

Противно на тази тяхна болезнена целокупност, имаха близки приятелски отношения с едно семейство съпрузите Джон и Мерибет Киара, които бяха с няколко години по-възрастни от тях, и тяхната дъщеря Барбара, която през лятото на две хиляди и седма бе навършила седемнадесет години. Джон Киара работеше като управител в клона на „Първа американска банка“, Мерибет имаше свой бизнес — беше собственик на един от оборотните супермаркети в градчето, а Барбара беше ученичка в колежа, в който работеше майка му. Така че и семейство Киара не бяха случайни хора.

Понякога двете „патриархални“ фамилии си гостуваха и обикновено тези събития се случваха вечер, след работа. Тогава Мики, Клара, Джон и Мерибет разпалено обсъждаха пред телевизора работата си, а малкият Пени и Барбара играеха навън, на моравата, или седяха встрани и ги слушаха, като често се смееха на приказките им. Иначе Барбара беше красиво, пълно с енергия дете и можеше да спечели симпатиите на всяко момче на нейна възраст. Праволинейният Мики често даваше съвети на Джон да опита да озапти дъщеря си, за да не се превърне след време в разглезено момиче — типично за повечето тийнейджъри в този град.

— Вече не мога да я озаптявам, Мики. Тя расте, променя се и трудно ще й повлияя — отговаряше Джон.

В редки случаи Киара и Едуардс прекарваха заедно уикендите.

 

 

Изпълнителният директор на филиала на „Коултън Ентъртейнмънт“ бе твърдо решен да направи всичко възможно синът му да се изкачи по-нагоре в йерархията. Стремежът към развитие извираше като гейзер от членовете на фамилия Едуардс, а Мики като че ли бе наследил изцяло това качество от баща си.

Гордън беше значително по-спокоен и по-уравновесен от сина си. Високият около метър и деветдесет мъж с рядка черна коса и големи черни мустаци, придаващи му достолепен вид, деликатно и почти непрекъснато разпитваше за новооткрити или освободени работни места в по-висшия „ешелон“, търсеше всяка възможност да уреди Мики. Но за съжаление, според американските закони — а и според вътрешните правила на голямата компания — за да достигне до такова ниво, на Мики му бе нужно добро образование.

Именно поради тази причина, когато в разрастващото се градче Старбург откриха филиал на Детройтския университет, Мики бе един от първите кандидати за специалността „Управление на производствено предприятие“.

Мики Едуардс се славеше и като много възпитан млад мъж. Винаги усмихнат, прилежен и деликатен, той поздравяваше всички от квартала, държеше се прилично и се ползваше с уважение — най-вече от по-възрастните. Сред връстниците си и сред по-младите Мики бе известен с факта, че не знае как да се забавлява. Навярно моралните ценности, с които бе възпитаван още от малък, ограничаваха до известна степен свободата му, като именно поради това обстоятелство той се държеше стеснително с красивите представителки на нежния пол.

Въпреки това намери Клара.

Запознаха се на един симпозиум за марка машини за пакетаж, която „Коултън Ентъртейнмънт“ използваше в производството. Тогава Мики беше още работник в цеха, но поради съвестното изпълнение на задълженията му, го поканиха за гост на симпозиума. Там присъстваше и Клара — като представител на фирмата за доставки „Темпо“. Седяха един до друг — и при представянето, и при официалната вечеря. Веднага си паснаха като характери: той — притеснителен младеж с приятна външност, от уважавана фамилия, устремен към кариерата и целите си, и тя — скромно, не особено красиво, но елегантно на вид червенокосо момиче, също от богато семейство и с престижна работа. В края на симпозиума той набра смелост и й предложи да се видят, когато почиват. Тя прие без увъртания.

На третата среща, по време на приятна разходка в парка, Клара го целуна и му призна, че иска да има връзка с него. Мики, който нямаше смелостта да предложи пръв, прие с охота.

Година по-късно Клара забременя. Последва пищна сватба, нова къща за подарък и обещания за щастлив семеен живот, а след няколко месеца на бял свят се появи синът им Пени.

Дори години след това, когато двамата се отчуждиха и се отдадоха на кариерите си и когато започнаха ужасяващите свръхестествени събития, последвали някои необмислени постъпки на иначе предпазливия до болка Мики. Клара продължи да го обича с цялото си сърце. Мики също я обичаше, тя беше сигурна в това. Даже след случилото се, когато се изсипаха репортери и й задаваха куп въпроси, Клара с мъка изрече: „Ние бяхме най-здравото семейство, защото бяхме един за друг“.

Пени растеше като обгрижвано дете. Клара прекарваше повече време с него и го наричаше „Малкият рус ангел“. Мики също се радваше на сина си и го обичаше с цялото си сърце. Но с течение на времето усърдието в работата постепенно взе превес. Той започна да се връща все поуморен и да обръща все по-малко внимание на съпругата си и на невръстния си наследник, който колкото повече растеше, толкова повече се превръщаше в скромно и усмихнато дете, прототип на майка си. Не че Мики ги заобича по-малко, просто работата му го уморяваше все повече. Клара нито веднъж не възрази против тази негова отчужденост. Нито пък Пени се оплака, че има нужда от повече бащини ласки.

От друга страна, още от малък, ученето спореше на Мики. Когато беше в колежа, винаги получаваше високи оценки, беше любимец на учителите, а повечето от съучениците му го смятаха за зубрач. Но Гордън и Шели Едуардс гордо му заявяваха, че трябва да се абстрахира от неприятели и да гради своята личност — личност на успял човек. И Мики го правеше със завидно самочувствие.

 

 

Входен тест на Детройтския университет.

Мики — както винаги — е отлично подготвен. Отговаря внимателно на всеки въпрос, пише точно и ясно. Около него властва тишина, някои кандидати унило драскат по листовете, други сумтят и дишат притеснено, трети се озъртат — навярно чакат момента да извадят материали за преписване. Но за Мики преписването е доказателство за несериозност, той никога не би си позволил да го направи, дори това да е единственият начин да влезе в университета. Освен това наблюдаващите преподаватели се движат постоянно и едва ли е възможно някой да си разреши волности. Мики предава листовете много преди края на изпита. С усмивка на лице казва „довиждане“ на изпитващите и излиза от голямата аула.

Три дена след изпита излизат резултатите. Мики има отлична оценка и е приет в желаната специалност — „Управление на производствено предприятие“. Той е щастлив, животът му ще поеме в различна посока и с друг ритъм. А с дипломата от Детройтския университет би могъл не само да стане изпълнителен директор — след време може да кандидатства в Харвард, а това е мечтата му още от детството. Лошото е, че през този период ще трябва временно да напусне работа и да излезе в неплатен отпуск, поне докато трае обучението му. Но и с това ще се примири, стига да е направено за „великата кауза“ — просто ще го приеме за кратка пауза или инвестиция в житейския цикъл, с цел по-добро бъдеще. Освен това фирмата щеше да поеме разходите по обучението, а Гордън и Шели му бяха обещали месечна издръжка, равняваща се на половината от заплатата му. Всичко се развиваше повече от добре.

 

 

Когато за пръв път прекрачи прага на университета. Мики видя, че абсолютно всички колеги — общо тридесет и трима на брой — са значително по-млади от него. От една страна, щеше да се чувства не на място, понеже другите бяха за него като деца, много под неговото ниво, но от друга, ако съумееше да ги обедини по един или друг начин (както бе направил в рибния цех на „Коултън Ентъртейнмънт“), щеше да спечели уважението им. И не само това — заради него всички можеха да поемат по пътя към доброто обучение и респективно — към светлината.

В началото запазваше мълчание и отговаряше само когато някой го пита нещо. Не беше студен или груб, нито пък говореше с поучителен тон — държеше се вежливо като човек с добри обноски. Въпреки че порядките в университета бяха много по-различни от тези на работното му място, стремежът да достигне по-високо равнище не го бе напуснал и (поне така предполагаше) никога нямаше да го напусне. А в университета всичко се свеждаше до учене, учене и пак — учене. Прекалената праволинейност, заложена сякаш в неговите гени още от раждането, му разстилаше пространства да върви напред.

И тук, както и в рибния цех на „Коултън Ентъртейнмънт“, Мики бе най-добрият. Разграничавайки се от поведението на колегите си, които не мислеха за нищо друго, освен за купони и забавления, той градеше своето име и своя авторитет. В най-скоро време, когато дойдеше сесията, всички щяха да се обърнат към него за помощ и да разберат, че всъщност неговите методи са правилните. Гордън и Шели Едуардс бяха доволни, те виждаха единствения си син не само като бъдещ изпълнителен директор на „Коултън Ентъртейнмънт“, а много повече — като сенатор, дори като президент. Клара също бе доволна от неговия стремеж, а Пени се радваше, че напоследък баща му е по-често вкъщи и има повече време за него.

Както се очакваше, успехът на Мики Едуардс през първия семестър бе отличен. Начетеният мъж бе на висота — от сутрин до обяд ходеше на лекции, след това с колелото отиваше до училището на Пени, изчакваше да свършат часовете му и двамата си тръгваха пеша, като Мики буташе велосипеда до вкъщи. След обяд, за около два часа, отново се усамотяваше в хола и си преговаряше записаното, а привечер, седнали със сина си на дивана в хола, чакаха Клара да се върне от работа. Сетне гледаха телевизия и си лягаха. Сутринта ставаха с Клара към шест и половина, тя отиваше на работа, а той си преговаряше лекциите докъм седем, после събуждаше малкия, двамата закусваха и тръгваха към училището на Пени, което беше на две преки от дома им. След това отново яхваше любимия си велосипед и се отправяше към университета.

Една черта на Мики Едуардс претърпя важна промяна — той престана да бърза. Въпреки че лекциите започваха чак в осем, в началото, по навик, се събуждаше в пет и петнадесет, но осъзнавайки, че е рано, отново се отпускаше в меките постелки до съпругата си. След това, когато с Пени се разделяха пред училището му, Мики поставяше раницата с лекциите в багажника на колелото и потегляше спокойно по алеите. Излизаше на булеварда, купуваше си закуска от кокетната закусвалня на Макдоналдс, която се намираше непосредствено преди филиала, сядаше на една от масите и ядеше бавно. Дори момчето от щанда веднъж му каза, че се храни като аристократ. Накрая ставаше, изхвърляше остатъците от храната в кошчето, излизаше и се отправяше към университета, където заключваше превозното си средство на малкия велосипеден паркинг зад главния корпус. И макар че тази спокойна програма напълно удовлетворяваше нервите му, чувството, че гони или изпуска нещо, никога не го напускаше.

Лекциите бяха скучни за повечето студенти, но не и за Мики. С подчертан интерес той се вслушваше във всяка дума на преподавателя, изцеждаше най-важното и си го записваше върху специална — за предмета — тетрадка, голям формат. След края на всяка лекция следваше обичайният за всички преподаватели въпрос: „Има ли нещо неясно?“. Тук Мики, за разлика от другите колеги, вземаше дейно участие, като задаваше куп въпроси за учебния материал, затвърждавайки категорично голямата си заинтересованост към образованието и превръщайки се, за кой ли път, в любимец на преподавателите.

Уикендите продължаваха да бъдат източник на позитивни емоции за семейство Едуардс, но Мики вече се присъединяваше по-рядко към семейната компания. Обикновено Клара вземаше малкия и отиваха или при нейните родители, или до близкото езерце, а той оставаше вкъщи да чете и вършеше тази дейност с рядко срещан ентусиазъм — за два дни преговаряше записаното през седмицата и правеше проектите и курсовите задания по практическите дисциплини. Затова за никого не бе чудно, че в края на първия семестър взе всички изпити с отлична оценка — заслужен резултат от неговата изключителна упоритост.

През втория семестър обаче се случиха събития, които унищожиха желанието на Мики да се образова и развива и впоследствие обърнаха живота му невъзвратимо.