Донко Найденов
Законите на злото (6)

6

Джордж Филипс пътуваше към Старбург. Окрилен от невероятната вечер, изпълнена със значително количество хубави и лоши емоции, той шофираше с ентусиазъм. Нощта отдавна бе закрила цветовете на природата, очите му виждаха единствено гладкото шосе, осветявано от силната светлина на халогенните фарове. Боядисаните в жълто и бяло маркировки искряха, сякаш направени от множество миниатюрни светещи частици.

На важното събитие днес присъстваха много хора, дошли незнайно откъде. Джордж Филипс си припомняше фрагменти от прекрасната сбирка — имаше млади момичета и момчета, гримирани като вампирки и демони, имаше и по-възрастни хора, които бяха сложили на лицата си страховити маски на незнайни чудовища. На пръв поглед всички приличаха на участници в Хелоуин, но техните дивашки и злобни физиономии, изразяващи неопитомена агресия, показваха ясно, че се отбелязва много по-зловещо празненство. Отвсякъде звучеше груба музика, сатанистите играеха бавни танци, които в очите на обикновените хора биха изглеждали като мрачни ритуали. Когато големият часовник, издигнат над главната порта, удари два следобед, хемирът, приел името Гроду, обяви началото на „Повика на Сатаната“. Тогава всички присъстващи изрекоха заклинанието: „Гдег-бдаб, хтерес-хтуес, Осуд-овадира, охталиган гшег…“ — което съдържаше сто осемдесет и седем думи. След това настана мълчание.

В този миг се случи поредното чудо. Сатаната се яви на Джордж Филипс! О, демони на мрака, о, пазители на злото, о, изчадия от пъкъла — Великият му прошепна:

„НЕЩО ЛОШО ЩЕ СЕ СЛУЧИ!“

Думите, които Джордж чу съвсем ясно, бяха изречени от Сатаната — той бе сигурен в това. И те не вещаеха нищо хубаво!

Великият спомена думата „лошо“, а не „зло“! Това бе послание, свързано единствено с неговия живот. Никой друг от присъстващите не чу тези слова, на никого другиго Сатаната не се появи така ясно.

Той знаеше, че Сатаната праща своите предсказания индиректно — чрез кратки импулсни видения, които човек усеща по-скоро със съзнанието си или чрез сънища, показващи апокалиптични картини. Джордж се бе научил да разкодира някои от тях, но все още трябваше да извърви много път, докато започне да усвоява напълно значението им.

Обаче ето че снощи „Повелителят на злото“ му бе прошепнал точни и съвършено реални думи! И той — Джордж Филипс — осъзнаваше безспорно, че съвсем скоро в живота му ще настъпи обрат.

Над пътя се появиха светещи в оранжево улични лампи, а вдясно от него, в далечината, се виждаше гъста мрежа от светлини, наподобяващи тези на коледна елха — навярно това беше рафинерия. Джордж Филипс видя малката зелена табела указваща начало на населено място — започваше градче на име Дамбукер. Часовникът под волана показваше два и тридесет — до Старбург имаше още около четири часа път.

Той вече мислеше за НЕЯ, а тя със сигурност щеше да се зарадва да го види. В безкрайните периоди далеч един от друг те от време на време се чуваха по телефона и той разбираше, че тя е добре и че все още изпълнява стриктно „правилата на Ордена“. Това безспорно означаваше, че ТЯ продължава да държи на НЕГО и респективно — да бъде НЕГОВА.

Градчето се състоеше от множество къщи и жилищни кооперации, но улиците му бяха пусти. Навярно Дамбукер, както и Старбург, бе едно отдалечено провинциално селище, в което нямаше никакви забавления и хората си лягаха рано. Джордж силно съчувстваше на жителите от такива райони — в сравнение с живущите в Детройт те изглеждаха като старинни музейни експонати. Никога и за нищо на света нямаше да признае, че е роден в град като Старбург, той изобщо не се гордееше с родното си място.

Да — Джордж Филипс живееше отдавна в Детройт, напук на старите си съученици, които му се присмиваха и подиграваха. В случаите, когато се завръщаше в Старбург, вървеше с високо вдигната глава, не поздравяваше „селяндурите“, не говореше с никого, дори и с малкото си стари приятели от детството. Той беше велик и поради друга причина — бе член на „Орден на ренесансовите сатанисти“, а това означаваше, че в никакъв случай не трябва да обръща внимание на глупаците от по-низшата йерархия.

С Барбара Киара обаче бе по-различно.

Красивото русокосо момиче го бе заговорило преди две години на една пейка в парка. В началото Джордж Филипс се опита да я отблъсне деликатно, но петнадесетгодишната девойка явно не схващаше тънките намеци и продължи с опитите си да разговаря с него. С всеки изминал момент той я виждаше все по-красива и по-красива — с блестящи дълги руси коси, небесносини очи, изящни черти на нежното лице и тънка талия. След около час на Джордж вече му бе приятно да общува с нея — девойката бе твърде отворена, умна и интелигентна за крехката си възраст.

„Хайде да се поразходим на някое тихо място“ — бе предложила тя и Джордж прие с охота идеята. По пътя към малката гора те станаха още по-близки — тя му призна, че иска най-сетне да опита сериозна връзка с някой по-голям и по-стабилен мъж, а той пък й сподели, че досега е имал единствено краткотрайни игри с момичета, които накрая го зарязвали. Сетне реши да й довери, че всъщност е член на сатанинска организация, носеща името „Орден на ренесансовите сатанисти“, въпреки опасението, че тя ще му се изсмее или ще се отдръпне, подобно на другите хора, с които бе споделял.

Но с нея това не се случи. Дори й стана интересно и започна да разпитва за подробности относно този култ, за сбирките, за ритуалите за възкресяване на мъртви, за цялостната идея на злокобната религия, за това как в тялото му, чрез специален ритуал, са вкарани дяволските сили. Тя му сподели, че никога не е вярвала в Бог, че смята християнството за провокативна машина, която кара хората да мислят и живеят по нейните правила, разграничавайки ги от вижданията на модерния свят. Признанието накара Джордж да ахне от изумление, тъй като той никога не бе чувал толкова мъдри разсъждения, изречени свободно от устата на дете.

В продължение на година двамата се виждаха често. Джордж при първа възможност отскачаше до Старбург, само и само да зърне любимата си. Дори пренебрегна за известно време сбирките на Ордена, макар това да не бе голям проблем, защото сатанистите ценяха високо любовта и плътските удоволствия. Така че всичките негови религиозни братя успяха да го разберат.

„Аре, бебчо, да ми направиш онзи ритуал за вечен живот!“ — съвсем изненадващо го помоли тя една вечер, когато бяха сами в къщата на Джордж.

Той се зарадва силно, но все пак я предупреди: „Добре, скъпа, но трябва да знаеш, че по този начин ще вкарам дяволските сили в теб“.

„Супер! Супер! Обожавам Дявола и дяволските сили. Джорджи, хайде бързо да го направим!“

„О’кей, скъпа, щом искаш, но пак те предупреждавам, че може да стане опасно.“

„Не ми пука. Хич не ми пука!“

И тогава Джордж за пръв път в живота си направи ритуала. Направи го безпогрешно като истински сатанист!

Той я накара да се съблече и да легне на пода. Намери тебешир и начерта изумително правилен пентаграм около нея. После взе пет лоени свещи, запали ги и ги постави на всеки един от върховете на пентаграма. Разтвори краката й, смъкна панталона си, легна върху нея, вкара половия си орган във влагалището й и двамата започнаха да правят секс.

Сексът е разковничето на този ритуал. Посредством него силите на злото се промъкват и тихомълком завладяват организма. Сексът е входната врата към тялото, сексът е входна врата и за новия живот, сексът дарява живот, сексът променя хората, сексът е в основата на цялото земно съществуване на живите организми. Затова именно чрез секса силите на мрака съумяват да завземат душите.

Джордж още помнеше как чрез изтощителен секс с красивата сатанистка Мара сред мъждукащите светлини на няколко свещи, поставени върху начертан пентаграм, силите на Дявола влязоха и в неговия организъм — тогава той изпита изключително мощен оргазъм, който го накара да крещи безумно, да се носи бясно във вихъра на лудостта, да лети в облаците, да прекосява галактики. И в онзи хубав ден дойде промяната — вече бе завинаги свързан с Мара, със Сатаната и с Ордена.

Джордж и Барбара плавно се сляха в едно, докато в същото време той изричаше заклинанията. Не ги знаеше наизуст, затова бе отворил „Библията на Сатаната“ пред себе си и четеше от нея.

„… осуд, овадира, лукур, гдег! мустанеб дирлиб, Сатана, алт…“

Накрая и двамата изпитаха тази невероятна, истинска сатанинска възбуда. Телата им сякаш горяха с див огън, а лицето на Барбара, на фона на трепкащата светлина от свещите, вече бе добило дяволско изражение — злото бе вкарано в нейното тяло.

Така Барбара Киара стана част от силите на мрака.

И наистина, след онази бурна вечер Барбара се промени. На моменти ставаше буйна, обиждаше безпричинно, изричаше клетви. В нея се появи някаква неприкрита агресия. Вярно, обикновените хора нямаше как да заподозрат, че тя вече е в клещите на Сатаната, а дивите й изблици приемаха като резултат от навлизането й в пубертета. Джордж стоически търпеше изригванията, защото знаеше истинската причина за тях.

Лошото в случая бе, че тя след време започна да се подиграва и с Джордж, и с Ордена, че дори и със Сатаната. Макар че бе тясно свързана с Неговата същност, Барбара съзнателно го отричаше, присмивайки се на всичко, свързано с Него. Накърнен от случващото се, Джордж Филипс реши да се раздели с нея.

Но те останаха „свързани“ завинаги. Защото в света на злото всеки е „свързан“ с някого.