Донко Найденов
Законите на злото (19)

19

Мики се прибра у дома в много добро настроение. Къщата изглеждаше празна, а според часовника на стената беше дванадесет часа и двадесет и пет минути. Клара щеше да си дойде към два. Вчера тя му бе споменала, че е записала Пени на курс по плуване и след часовете той щеше да бъде в закрития басейн на училището. Това означаваше, че горе-долу към два трябваше да тръгне оттук, за да вземе детето. Дотогава трябваше да запази усмивката на лицето си.

Ала щом съзря стълбите към втория етаж, в ума му отново се появи образът на Барбара — хем като красива девойка, хем като зло чудовище. Той стисна с ръце слепоочията си и тръгна с ускорена крачка нагоре към спалнята.

Включи компютъра и телевизора. Стараеше се да не поглежда към счупения прозорец и засъхналата кал. По местния канал даваха „Булит“ с Мики Рурк. Мики бе гледал този филм, затова изчака кротко компютъра да зареди и отвори сайт за безплатни торенти. Искаше да изтегли комедия, без значение коя, само да е много смешна. Написа в търсачката думата „комедия“ и след секунди се появиха няколко страници с такива филми.

Мики търсеше по-стар филм. Новите не изглеждаха интересни, а хубавите се въртяха по кината с години, без да попадат по сайтовете.

Повечето бяха колежански или романтични — с глупави заглавия и още по-глупави ревюта. Мики кликаше по страниците с досада, твърде дълго време търси без резултат. По едно време се спря на филм със заглавие „Строго секретно“ от 1983 година и с главен актьор Вал Килмър. Ставаше дума за рокпевец, поканен да изнесе концерт в нацистка Германия. Резюмето му се стори добро. Свали торента, кликна върху него и филмът започна да се сваля на компютъра. До 5–10 минути щеше да го дръпне и след това да се пренесе в действието му.

През тези няколко минути не биваше да бездейства, защото лошите мисли щяха да се върнат.

Потърси друг филм, в случай че този се окажеше тъп. Избра някакъв със заглавие „RW“, в който семейство наема скапана каравана, за да замине на почивка в Колорадо.

„Строго секретно“ вече бе изтеглен. Мики премести монитора на компютъра така, че да му е удобно да вижда, пусна филма, легна на леглото и се загледа в началните надписи. Филмът започваше интригуващо и по всичко личеше, че ще е забавен, ала след малко очите на Мики започнаха да се затварят. Щеше да заспи (за кой ли път в последно време), но можеше да го гледа друг път. Той остави видеото да тече и придърпа меката завивка…

В просъница чу шум от вътрешността на къщата. След малко — и човешки говор. Клара и Пени се прибираха заедно. Но нали Пени беше на плуване?! Навярно жена му е минала през училището след работа и го е взела. О, да, днес беше петък и имаха по-малко часове. Значи Пени е отишъл на басейна по-рано. Всичко се връзваше. Но Мики усещаше, че започва да губи представа какво се случва в неговото семейство и в неговия дом. Надигна се мързеливо и излезе от стаята.

— Здравейте — весело извика той, когато видя любимите му хора да щъкат из всекидневната.

— Здравей, Мики — усмихна му се Клара.

Пени изкриви уста, което също означаваше усмивка.

— Как сте? Как мина работата? Как беше на басейна?

— Добре сме. И работата мина добре. Ти ходи ли днес на лекции? — измънка загрижено Клара.

— Чакай, чакай да кажа аз! — намеси се нетърпеливо малкият. — Госпожата по плуване беше много мила и ме научи да плувам. Бяхме застанали на ъгъла на басейна, тя от едната страна, а аз от другата. Тя ми каза да отида до нея през водата. Аз не смеех, но тя ме увери, че ще ме хване. И аз се престраших — скочих във водата, изтласках се с ръце и преплувах сам. После тя отиде по-далече и пак ми каза същото. Много бързо се научих. Стига да не те е страх, се научаваш.

— Чудесно, моето момче — зарадва се Мики, отиде до него, хвана го през кръста и го преметна във въздуха. Пени радостно изпищя.

— Той досега ми хвали тази Оливия, колко била добра, колко красива… Нали така, Пени — каза Клара, като му намигна и смръщи лице на шега, сякаш да демонстрира майчина ревност.

— Ами така е. Като е добра, как да кажа, че е лоша? — отвърна момчето и също намигна.

— А ти, Мик, ходи ли днес на лекции? — отново попита Клара.

— Не. Почивах докъм обяд, сетне ходих до търговския комплекс, където пих кафе. Там се видях с Хорас и Клайв и разпуснах малко. Накрая се прибрах и поспах.

— По-спокоен ли си сега? — попита съпругата.

— Определено съм по-добре. Един сън може да промени много неща.

— Несъмнено е така. Какво ти се яде тази вечер?

— Всичко. Каквото решите с Пени, това направете.

Тя се доближи до Мики и му прошепна на ухо, за да не чуе детето:

— Хванали са някакъв бездомник и мислят, че той е нахълтал в къщата. Седял пиян на тротоара на Стоктън роуд, а по ръцете и лицето му е имало рани. Твърдял, че са от падане, но от полицията се съмняват в думите му.

— Сигурно е той — констатира в отговор Мики. — Важното е, че не е взел нищо.

— Този мизерник ни уплаши много. Не виждаш ли какво става в града? Убийства, изнасилвания… Дали той не е убил Барбара?

— Нали беше някакъв си Джон или Джордж?

— Убиецът е този, който снощи е откраднал трупа й. Напълно е възможно именно бездомникът да е нашият приятел, който нахълта в стаята.

— Но защо да го прави?

— Не знам, Мики. Той е луд, а лудите никой не ги разбира. Тая вечер ще дойде майстор и ще сложи ново стъкло.

Докато слушаше думите на съпругата си, тежките спомени отново започнаха да се прокрадват в ума му. Веднага трябваше да се махне от тях, от този разговор, от всекидневната. Не можеше непрекъснато да се връща към кошмарите.

— За какво си говорите? — Пени бе застанал зад гърба му и подслушваше.

— Ох. Пени, не се промъквай така! Говорим за неща, която само възрастните разбират — отвърна Мики със сетни усилия на волята си.

— А защо само възрастните ги разбират? — продължи момчето.

— Клара, ти му кажи. Аз ще се кача горе, още ми се вие свят. Хайде, Пени, ще се видим по-късно — каза той, изправи се и тръгна по стълбата.

 

 

Отново гледаше филма, но бе изгубил връзката с началото. Действието сега се развиваше в голям ресторант, а героят току-що се бе запознал с жена, която му съобщаваше, че нацистите ще се опитат да го убият.

В този момент издрънка звънецът на входната врата!

Мики спря телевизора, намали звука на компютъра и се заслуша в звуците оттатък.

— Добър ден, госпожо Едуардс, аз съм лейтенант Саймън Кокс, а това са старшина Ланс Колър и старшина Руди Митора. Идваме да Ви зададем няколко въпроса във връзка с убийството на Барбара Киара.

Мики скокна като ударен от гръм!

— Заповядайте — чу се несигурният глас на Клара.

— Тук ли е съпругът Ви, Мики Едуардс?

— Да, той е горе, в спалнята. Сега ще го извикам. Заповядайте — отговори тя и след това гласът й се извиси: — Микии!

— Микии! — шеговито прозвуча и веселият глас на Пени. След това се чуха стъпки по стълбите.

Те идваха!

 

 

Трябва да мисли бързо! Полицаите са тук заради него. Разбрали са по някакъв начин, че той е убиецът и са дошли да го арестуват. Всемогъщи Боже, това ли е краят?

Оглежда се, търси къде да се скрие. Не че това ще го спаси, но е някаква алтернатива — кратко отлагане на неизбежното. Съзира голямата дупка в стъклото на прозореца.

— Микии? — гласът на Клара се чува все по-близо.

Вече трябва да действа.

Да се промуши ли през дупката? Не — стъкълцата мотат да го одерат. С трепереща ръка отваря прозореца, качва се върху перваза и поглежда надолу. Дали да скочи? Ще се приземи на мека трева, но… все пак се намира на втория етаж.

— Мики, излез за малко! — Изглежда, вече са пред вратата.

Хваща се за перваза, провесва крака надолу и отскача. Земята го удря тъпо. Усеща болка в лявото бедро и лявото рамо.

— Микиии! — гласът на Клара се чува отдалеч.

Той се изправя и хуква по пътечката към гората. Преминава край съседната къща, когато отново чува вик иззад гърба си:

— Микиии!

Пътечката се врязва в малката горичка около реката. Мъжът, запъхтян, се движи между шубраците. Клони стържат кожата му, той с ръце предпазва лицето си. Ала е нужно да тича. Да избяга.

Слиза надолу, минава моста и се запътва към „бента“. Дали някъде там има ченгета? Може би не. Или може би да? Не бива да рискува. Поема по почти незабележима просека между дърветата. Избуялата трева го спъва, забавя хода му.

Не бива да спира.

Просеката е свършила. Мики се движи между гъсти глогове и малки ореш.

GSM-ът звъни! Вали го от джоба си, гледа екрана. Клара го търси. Но дяволите, не може да говори в този момент! Натиска червения бутон за край на повикването.

Изморен е. Не тича, а ходи. Тялото му е отпуснато, главата му постоянно се кипва на някоя страна, дишането му е бързо и учестено, гореща пот тече по кожата му. Със сетни сили се хваща за един бряст, олюлява се и се свлича.

Отпуснал се е върху твърдата камениста земя. Пулсът му тупти с все по-малка честота.

Телефонът пак звъни.

Нека си звъни — той няма да го вдигне. Мелодията прекъсва. Всичко е наред.

Осъзнава, че не постъпи правилно, като избяга от полицаите. Беше мислил прибързано и решил, че трябва да се отърве от неприятностите. Но къде да отиде сега? Нима ще се лута бездомен и криеш се в горите като Тарзан? Няма да издържи — животът не е филм, а и той никога не се е отделял от семейството си. Да, беше преживявал кошмари, като онзи отпреди шест дена или като смъртта на Пен, но този беше от друго естество и Мики нямаше подготовка да скита сам. А ако са тръгнали по петите му? Ако е започнало издирване? Ще го открият и ще стане по-лошо. Няма как — това бягство е само временно спасение от сигурния крах.

Нещо привлича погледа му!

Барбара?!

Не — дебел, крив бряст с ниска корона. Оглежда се предпазливо на всички страни. Никакво движение, освен шумолящите от време на време листа в горните части на дърветата. Местността е застинала в странно спокойствие.

GSM-ът отново иззвънява. Мики го вади от джоба си и поглежда екрана — този път е баща му. За какво пък го търси Гордън Едуардс? Сигурно и той вече знае какво се случва. Мики маха капака и вади батерията. Дисплеят спира да свети.

Да тръгне ли към града? Може би това е най-доброто решение. Той е разкрит. Въпрос на време е да бъде заловен. За съжаление, ченгетата си знаят работата. Мики си представя как „куките“ го водят измежду тълпа от озверели хора, готови да пробият полицейския щит и да го разкъсат. Представя си как скандират: „убиец“, „изнасилвач“, „смърт за такива като него“. Сред тълпата са и приятелите му Хорас и Клайв, които го стрелкат с отвратени погледи. Присъстват Клара и Пени, както и родителите му, навели глави от срам, изгубени в тълпата. Със сигурност присъстват и Джон и Мерибет, с насочени към него убийствени погледи, пълни с покруса, погнуса и гняв.

Не. Мики няма да издържи подобно унижение. Той не иска да бъде воден като престъпник, подобно на онези от снимките по вестниците — със смугли лица, намръщени очи и белезници на ръцете.

Уморен е и решава да полегне върху меката трева. Не знае дали е редно да заспи, но умората му е достигнала върхови стойности — лошите емоции водят до бързо отслабване на тялото. Да става каквото ще! Ако му е писано да го хванат, ще го хванат.

Ами снощната поява на Барбара, мисли си той, лежейки? Все още не успява да открие връзка и смисъл в това посещение — то му се струва твърде далечно, нереално. Може би наистина нашественикът е онзи пиян клошар, когото разстроеното му и още неизлязло от хватката на съня съзнание идентифицира като Барбара. А изчезването на тялото й е просто лошо съвпадение.

 

 

Мики неусетно заспа на земята. Сънят сред дърветата беше сладък и лек, но когато се събуди, той почти го бе забравил. Спомняше си само, като блед проблясък, някаква безкрайна поляна с цветя. След малко и този спомен избледня, остана само душевният мрак, опитващ се да обсеби цялата му същност.

Нощта вече владееше света и дърветата наподобяваха силуети на гигантски скелети, разперили многобройните си ръце в готовност да го разкъсат. Лекият вятър от време на време полюшваше листата и клоните им и усилваше тази зловеща илюзия.

Освен топлия полъх всичко наоколо тънеше в тишина и спокойствие. Значи имаше шанс никои да не е тръгнал да го търси. Или — да не са го открили. По-вероятно бе първото — той се намираше на прекалено лесно според представите си място.

Какво ли се е случило всъщност? За какво го търсеха ченгетата? Преди няколко часа Мики предположи, че е заради убийството на Барбара и затова хукна да бяга. Наистина, тази бе най-реалистичната хипотеза, но все пак не беше сто процента вероятна. Дали пък онези не са искали нещо друго? И ако е така, какво? Ами ето какво — да го разпитват за снощното посещение. Но дати следователят и старшините биха го разпитвали за някакъв си беден клошар? Или пък в дома му се е появил издирван рецидивист, на когото органите на реда отдавна са тръгнали по петите.

Глупости. Снощи при него не дойде рецидивист, а самата Барбара. И именно заради нея ченгетата днес бяха довтасали в дома му. Спомни си, че един от полицаите каза на Клара, че го търсят за убийството на Барбара Киара. А дали именно мъртвата и възкръснала Барбара не ги е насочила към нето? Точно така — колкото и невероятно, колко го и страховито да звучеше, миналата нощ мъртвата Барбара бе пред леглото му. Бе възкръснала, за да си отмъсти за отнетия й без време живот. Какво по-гадно отмъщение от това, да се довлече мъртва и зловеща в стаята му и впоследствие да доведе по някакъв начин полицаите. А сега те го чакаха да се прибере.

От друга страна, ако хипотезата бе вярна, досега щяха да са го заловили. Или и полицаите изпитваха ужас от мъртвото й тяло? Тази тишина наоколо, която би следвало да му вдъхва кураж, всъщност го тревожеше и плашеше до смърт.

Знаеше, че трябва да се върне в Старбург.

 

 

Ходи бавно между дърветата. Долавя лекия и хладен ветрец, който меко гали кожата му. Колкото повече приближава реката, толкова повече комарите свирят и хапят. Убива един от тях, размазвайки го по ръката си. Пресича моста с уверена крачка и тръгва по едва забележимата пътека. Виждат се светлините на първите къщи. Ето ги в далечината и прозорците на неговия дом. Всичко изглежда неестествено спокойно — няма хора, не се забелязва и засилено присъствие на полицаи.

Крачи по пътечката и се оглежда на всички страни. Къщата му е вече наблизо, вижда светлината откъм кухнята. Отпред никой не го чака, алеята е тиха и сякаш мъртва. Сърцето му обаче тупти диво, неведението го изпълва с несигурност и страх. Входната врата е затворена. Достига до нея и допира ухо — отвътре идва само слабо дрънчене на метални предмети. По всяка вероятност Клара готви вечеря в кухнята, а Пени си играе в детската. Не се чува човешки говор. Това е добре.

Но Мики все още не се решава да влезе — не се знае какво са казали куките на Клара, нито пък защо са го търсили. Каквото и да го питат, той трябва да оправдае постъпката си. Винаги може да излъже, че е бил стресиран от снощното посещение и затова е хукнал панически. Навярно няма да прозвучи реалистично, но ако е убедителен и уверен, биха могли да му повярват.

Точно така. Мики ще бъде твърд! Не само в тази ситуация, а и в целия кошмар, който го преследва от няколко дена.

Натиска дръжката на бравата и открехва вратата. Пени, който в този момент е седнал на дивана и гледа телевизия, обръща глава и се втренчва в него. Клара излиза от кухнята и също го поглежда с широко зейнали очи. Мики не знае какво да каже — дали да ги поздрави с престорена усмивка или просто да им кимне с глава и да побърза да се усамоти в спалнята. Избира първия вариант:

— Здравейте. Клара. Пени. Как сте?

— Здравей. — Пени продължава да го гледа странно. Ах, колко весел беше няколко часа по-рано, а сега настроението му е коренно различно.

— Здравей. — Жената също не откъсва очи от лицето му.

— Какво правите? — пита Мики, стараейки се да прикрие страха си.

— Мики, къде беше? — избира директния подход Клара.

— Ами… в гората — виновно отвръща той.

— Идваха Саймън Кокс, Пане Колър и Руди Митора. Шериф Адолф Грубер иска да говори с теб. Но ти избяга.

— Да, скъпа, но… — Мики не се сеща какво да каже.

— Но… — подканва го тя и разперва ръце.

— Май още съм уплашен от снощи. Не зная защо го направих.

Клара и Пени все така не откъсват очи от него. Гледат го изпитателно, сякаш не бива да пропуснат и най-малката промяна в изражението му. Защо, мамка му, го правят? Сигурно са се уговорили да го пречупят! А Пени от ден на ден става все по-проницателен. Мики се престрашава да зададе следния въпрос:

— За какво иска да говори с мен шериф Адолф Грубер?

Сега и Клара, и Пени отместват погледи от лицето му, сякаш играят в синхрон. Съпругата му идва към него и го потупва приятелски по рамото.

— Нали знаеш, че миналата нощ трупът на Барбара беше откраднат от моргата? — пита тя.

По треперещото тяло на Мики полазват мравки.

— Дойдоха, за да видят дали това има нещо общо с нашия случай и идването на крадеца — добавя жената.

— И?

— Огледаха къщата и алеята, мисля, че взеха проби от пръстта отпред и си тръгнаха. Искаха да те питат дали си спомняш как е изглеждал крадецът, да разкриеш някои негови отличителни белези. После Саймън Кокс каза, ако утре намериш време, да отидеш в участъка, за да говориш с Грубер.

— Добре, ще отида.

— Обичам те, скъпи. Нямаш представа колко се уплашихме!

Очите на съпругата му са навлажнени. Той я прегръща. Усеща, че и нейното тяло трепери.

— Съжалявам. Преживяхме много.

Момчето става от мястото си и се шмугва между тях. Стоят така няколко минути, прегърнати, като едно наистина сплотено семейство. Такова, каквото щеше да бъде, ако не се беше случило нещастието.

И това ли е всичко? Сега Мики навярно трябва да е радостен?! Но не, той още не може да се отърси от вцепенението. Иска да направи равносметка на случилото се, ала мислите му са хаотични, импулсивни. Все пак важното е, че още не е заподозрян, нито арестуван или издирван.