Донко Найденов
Законите на злото (4)

4

Тези дни щеше да зърне чаровната й усмивка.

Джордж Филипс още я обичаше, макар че с течение на времето тази любов отслабваше и избледняваше. Все пак едно бе сигурно — девойката бе свързана завинаги със същността му. Ритуалът, чрез който вкара дявола в нея, означаваше, че тя винаги ще има нужда от него. Помнеше красивото й лице и прекрасните ласки, с които го даряваше. Помнеше, разбира се, и гадния момент, когато се разделиха, или — както е на жаргон — „скъсаха“, тя и досега си мислеше, че той има друга, но това не беше вярно. Джордж имаше единствено своята религия, която тя така и не успя да разбере съвсем.

Да — тя се бе поддала на изкушението на сатанинските ритуали и той я вкара в пътя на вечния живот. Но само толкова — тя прие всичко като шега, за нея „Орден на ренесансовите сатанисти“ беше някаква си сбирщина от откаченяци, които правят лудешки работи. И именно заради тези представи, въпреки силната си любов, Джордж Филипс трябваше да се отрече от нея.

Но част от сърцето му не искаше да се разделят.

Денят бе уморителен. Джордж трябваше да достави по домовете дванадесет пици, четиридесет и пет вестника и шестдесет и осем рекламни брошури. Справи се отлично. Е, наистина, въртя педалите от сутринта до вечерта, но пък в края на деня получи допълнителен бонус от шефа си.

Вече си бе събрал багажа за Старбург, но щеше да отпътува вдругиден, защото утре бе един от големите празници на Ордена — „Вуруд“. На утрешната дата — двадесет и шести юни — преди три века католическата църква бе признала „Пизанския орден“ за независима религиозна общност. Мислеше веднага след празника да се качи на „Форд“-а си и на следващата сутрин да се намира в Старбург. Щеше да се обади на любовта на живота си едва след като пристигне. Джордж Филипс обичаше да изненадва Барбара с неочакваните си ходове.

Обаче утрешният ден бе по-важен от всичко друго. Утре Сатаната трябваше отново да поздрави своите поклонници и да се доближи още повече до тях. Джордж си спомни последния сигнал от Великия — един сън, в който Земята бе почти опустошена от поданиците на доброто чрез ядрени оръжия, небивали войни и световни конфликти. Нямаше никаква растителност, а сушата приличаше на марсиански пейзаж — безкрайни червено-кафяви планини, изпод които се подаваха руини на някогашни сгради. В този прекрасен сън добрите хора се лутаха паникьосани сред разрушенията, плачеха над загиналите си близки (също поклонници на добрия свят) и очакваха неминуема гибел. Но хората на злото ликуваха — защото бяха победители. Те управляваха света в малки оазиси от зеленина, където все още течаха реки с кристалночиста вода. Оцелелите лека-полека се отказваха от Бог, за да достигнат тяхното ниво и да живеят в тези кътчета.

Джордж бе сигурен, че в близко или далечно бъдеще светът ще стане точно като този от съня му. Защото вярваше истински в законите на злото. Той си спомни един цитат от книгата, която Ордена безусловно бе признал за „Библия на Сатаната“:

Разликите между „хубаво“ и „добро“, както и между „лошо“ и „зло“, са огромни. Тези разлики са незначителни в християнския свят, но в света на злото добиват исполински размери. „Хубавото“ е олицетворение на стремеж, на кадърност, на изпълнени задачи, докато „лошото“ е символ на непохватност, несръчност, несигурност. Тук „лошото“ и „злото“ са двата края на свитъка, двата полюса на магнита, светлината и мракът в природата.

Законите на злото дават пълна свобода на тялото, пълна свобода на сексуалната или мисловната фантазия, дават власт на чувствата, на излиянията, на силата, ограничават до минимум задръжките и предразсъдъците, издигат самата душевна структура на човека до нивото на абсолютния самоконтрол. Злото стимулира убийството като сцена от великия епос, като неизменен член от всеобщия природен закон. Убийствата са част от него и именно чрез тях жертвите са подчинени директно на Сатаната. Хищниците убиват растителноядните животни, защото това е начинът да се запасят с храна, тревопасните животни изяждат живата растителност, понеже тя им дава необходимата енергия за живот, а хората унищожават животните, тъй като имат нужда от месото им. Но законите на доброто наказват само тогава, когато човек убие човек. Значи тези закони са нечисти, неосъзнати докрай, неправилни.

В света на злото смъртта е просто фаза по пътя на безкрайната еволюция — смяна на телата, промяна в принципите на действие. Чрез сливането на двата свята — мъртвия и живия — ще се даде още по-голям тласък на това душевно развитие, без изтриване на спомените при „обновяването“ на телесните обвивки. Няма да го има страха от неизвестното, съпровождащ неизбежната смърт, няма да я има и безсмислената мъка на близките по загубата на любимите хора. Страхът, мъката, плачът, неизвестността, предразсъдъците, незачитането на растенията и животните като живи същества — това са „лоши“ неща в иначе праведните „закони на доброто“. Когато Сатаната дойде на власт и покори човечеството, всички ще разберат истината, а тя е, че няма нищо по-хубаво от личното щастие на организмите.

Ах, колко истина имаше в тези слова! Джордж Филипс се чувстваше малък и незначителен сред величието на това прозрение — сякаш в него бе описан целият свят, всичките живи същества, всичките векове от историята на човечеството.

Джордж погледна с умиление страховитите скулптури и фрески на стената си, показващи ожесточени боеве между войници на доброто и злото, след това, с присъщата си загадъчна усмивка, оправи леглото си, загаси лампата и си легна. В плътната тъмнина се виждаше единствено черепът, светещ с игривата оранжева светлина на поставената в него свещ.