Донко Найденов
Законите на злото (7)

7

Когато Мики се събуди, видя през прозореца, че нощта е тъмносиня — това означаваше, че денят наближава. До него Барбара също се бе събудила и го наблюдаваше с тъпо махмурлийско изражение. Стените, прозорецът, малката масичка, цветята, гардеробът сякаш се въртяха и люшкаха и той разбра, че действието на алкохола и тревата далеч не е отминало. Тъкмо се канеше да се изправи, когато чу прегракналия глас на Барбара:

— Чичо Мики, вчера ме изчука много добре. Ха-ха-ха! Напра’о отидох на седмото небе! Ха-ха-ха-ха-ха! Аре пак да повторим! Не се сърди, но си един скапан импотентник.

Барбара се майтапеше грубо и това подразни до полуда замаяния Мики. Беше облякла една от сатенените нощници на Карла. Той изпита рязка и силна възбуда. Изведнъж скокна и се хвърли върху нея, като разкъса бельото й. За част от секундата я сграбчи, разтвори със сила краката й и проникна грубо в нея.

Тя изпищя, но след малко се съвзе и на свой ред впи нокти в рамото му.

— Хайде сега да видим кой е скапан импотентник! — викаше бясно Мики, обзет от еуфория, като в същото време движеше свирепо твърдия си член във вагината й.

— Дай! Браво! Това вече е съвсем другооо! Така те искааам! — крещеше девойката.

В един момент някаква мелодия прекъсна акта им. Беше GSM-ът на Барбара. Двамата спряха и за миг застанаха неподвижно. Телефонът продължаваше да звъни.

— Не вдигай — посъветва я той, ала тя се надигна, взе мобилния си апарат, седна на леглото и натисна бутона за приемане на разговора.

— Ей, Джорджи, на какво дължа тази чест?… А, кога си дошъл?… Ох, как се радвам, че си тук, Джорджи… Ами не зная, сега съм си у нас… Може, нека се видим… Добре, скъпи, идвам след двадесет минути… Само да се преоблека и тръгвам…

В един момент Мики постави ръката си върху лявото й рамо, но Барбара я избута. Сетне тя стана и отиде в другия край на стаята, за да продължи разговора. Този път сложи дланта на ръката си пред телефона и така думите й вече се чуваха значително по-тихо, макар и все още разбираемо.

— И аз нямам търпение. Отдавна не съм те виждала, скъпи… Ехее, знаеш, че още не съм те забравила, никога няма да те забравя… Аре, след двадесет минути съм у вас… Чао, скъпи.

Сетне Барбара, без да погледне към Мики, смъкна нощницата на Карла, взе роклята си и започна да я надява.

— Къде така? — озадачено попита той, сякаш ударен от гръм.

— Трябва да вървя — тя сложи презрамките.

— Къде ще вървиш?

— По-късно ще ти се обадя. Сега бързам. — Барбара закопча копчетата, стана и тръгна към вратата.

Като че ли някакъв невидим юмрук удари лицето на Мики, той скокна от леглото и застана пред нея. Тя опита да го избута, но настървеният мъж не й даде да докосне бравата на вратата, закривайки я с тялото си:

— Искам обяснение! Кой е тоя, който ти се обади?

— Един приятел — виновно рече Барбара.

— Какъв приятел?

— К’во те интересува? Ти си имаш твой живот, аз си имам мой. Със семейни типове не се занимавам.

На Мики изобщо не му хареса този отговор и със сила я повали на пода. Тя веднага се изправи и изкрещя в лицето му:

— К’ЪВ СИ ТИ БЕ, ЧЕ ДА ТИ ДАВАМ ОБЯСНЕНИЯ? НЕЩАСТНИК! ОСТА’И МЕ ДА ОТИДА ТАМ, КЪДЕТО ИСКАМ!!!

Опияненият мъж не издържа и я удари яростно по бузата. Тя изрева силно. Той веднага я прегърна и опита да я успокои:

— Чакай, чакай, извинявай, Барби, не исках да те ударя, не исках, извинявай… — но бе прекъснат от истеричния вой на момичето:

— МАХАЙ СЕЕЕЕЕ!

— Добре, добре, оставям те. Върви. Върви.

Тя слезе във всекидневната, обу набързо обувките си и се запъти към изходната врата. Мики изтича подир нея, с отчаян скок се хвърли върху й и я задърпа. Тя отново изкрещя:

— ВЪРВИ ПО ДЯВОЛИТЕ, НИЩОЖЕСТВО! НЕ СЕ ЛИ ВИЖДАШ? ТИ СИ НАЙ-ГОЛЕМИЯТ ЗАДНИК, КОГОТО ПОЗНАВАМ! НЕ ЗНАМ КАК ЖЕНА ТИ И ДЕТЕТО ТИ ТЕ ТЪРПЯТ. ТРЯБВА ДА СИ ПОЛУДЯЛ, ЗА ДА МИСЛИШ, ЧЕ ЩЕ ИЗБЕРА ТЕБ ПРЕД ДЖОРДЖ! КАК БИХ МОГЛА ДА ИЗБЕРА ТАКЪВ ЗАГУБЕНЯК?

Силната емоционална възбуда, породена от унищожителните думи на Барбара и съчетана с опиянението от алкохола и марихуаната, си казаха тежката дума и Мики, подет внезапно от мощен порив, направи нещо неочаквано. Той бързо отиде до килера, взе голямата лопата, с която обработваха градинката, върна се при девойката, крачеща решително към изходната врата. ЗАМАХНА с голяма сила и…

… сякаш всичко се случи на забавен каданс, като в зрелищните филми.

 

 

Лопатата ЛЕТИ с острия ръб към главата на Барбара. От гърлото на Мики се надига глас: „Неееееее!“ и той инстинктивно посяга с ръка, но не успява да спре тежкото тяло. Чувството за самосъхранение се задейства и при Барбара, обаче то не успява да й помогне, а само завърта главата й в посока летящото към нея градинско пособие…

Лопатата се ЗАБИВА зверски в дясното й слепоочие и за миг остава там… след това Барбара пада на земята.

Секунда по-късно от главата на момичето започва да шурти силна струя светлочервена КРЪВ.

Мики стои като парализиран, гледайки към кървящото тяло, треперещо от конвулсии. Опиянението бързо се изпарява и се появяват някакви зачатъци на разум. Локвата около главата на Барбара увеличава размера си, кръвта изтича безпощадно от тялото. Обърканите мисли постепенно започват да очертават образ и този образ е зловещ, злощастен. Но шокът е все още твърде силен и Мики не съумява да помръдне от мястото си. Лека-полека идват и вътрешните гласове, които дават терен на жестоката реалност, прииждаща ударно към мозъка му: „Какво направих?… Ами сега!… Боже, само това нееее!… Дали е истина?… Господи, какво се случи?… Какво ще става оттук нататък?“, но тялото му сякаш е заковано за пода.

Сетне се появява потресът! И паниката! Мики, освободен от лапите на шока, започва да трепери, да маха некоординирано с ръце, в същото време продължава да се взира в кървавото тяло, което все още помръдва заради остатъчни мускулни спазми.

„Трябва веднага да се обадиш на Спешното отделение!“ — казва някакъв вътрешен глас и мъжът временно се отърсва от вцепенението. Хуква към стаята си, където се намира мобилния му телефон, но когато го хваща с трепереща ръка, апаратът се изплъзва и пада на земята. „По-бързо, по-бързо!“ — кряска гласът. Мики се навежда към пода, но веднага друг вътрешен глас го спира: „Тя вече е мъртва, обадиш ли се на Спешното, с теб е свършено!“. Той се поколебава, умът му се рее между двата варианта: „По-бързо, по-бързо бе, нещастник, колкото повече се бавиш, толкова по-голяма е възможността тя да умре!“ — крещи едното Аз. „Човече, няма смисъл, така всички ще узнаят, че си виновен!“ — опонира другата личност.

Мики е в паника, не знае какво да предприеме. Бързо напуска стаята, тръгва към лежащата Барбара, но спира по стълбите. Двоуми се дали да се върне или не. Тялото е заело неестествена поза, локвата кръв вече е огромна. Той изтичва до момичето и пада на колене.

— Не, не, не, не, не, не… — шепти на себе си. Обхваща с шепи лицето си, притиска го силно. Сърцето му бие с учестен ритъм.

Маха ръце от лицето си, стиска длани в юмруци, удря с тях по земята. След това ги разперва силно пред главата си, все едно опитва да се предпази от нещо. Очите му отново се взират в падналата на земята и може би вече мъртва Барбара. До нея зловещо лежи инструментът убиец — лопатата.

„ОБАДЍ СЕ НА ЛЕКАРИТЕ БЕ, ГЛУПАК! ТЯ УМИРА!“ — вика в него вътрешният глас. Мики отново с бърза крачка поема към стаята. Дишането му не е дишане, а измъчено хъркане, прекъсвано от задавени хрипове. Отваря вратата и се втурва вътре, взема мобилния телефон и набира трите цифри на Спешното отделение. Допира апарата до ухото си, но внезапно натиска бутона за край на разговора. Хвърля GSM-а с всичка сила на леглото — той отскача леко и се приземява на същото място. Мики започва да обикаля в кръг, главата му мърда диво като на невротик, изпаднал в дълбоко умопомрачение, устата му е застопорена в крива лудешка гримаса, очите му са присвити в грозно жаловито изражение.

Излиза от стаята, тряскайки шумно вратата. Отново отива до трупа, гледа то няколко секунди и се свлича на подовия паркет. Не, не е в безсъзнание — коленичил е пред тялото и го съзерцава. Силно натиска очите си с ръце и остава така известно време, потънал в собствената си тъмнина.

Силата, истинската сила на това, което е сторил, вече приижда напористо, на грамадни приливни вълни. Той рязко маха ръце от лицето си и гледа в трупа. Ръцете му треперят неудържимо, устата му се отваря широко, очите му се уголемяват, погледът му изразява неописуем ужас.

— Мамка му, какво направих! Мамка му, какво направих! Мамка му, какво направих!…

Убиец! Той е убиец, унищожител, причинител на смърт! Той ще е виновен за смъртта на Барбара — момичето, което бе поканил тук: момичето, в което се бе влюбил; момичето, с което бе изневерил на семейството си.

 

 

Клечеше така, опитвайки да се върне към причината за инцидента. Тя го бе обидила, бе му казала „смотаняк, загубеняк и т.н.“, той се бе втурнал към килера и бе взел лопатата след това…

Можеше да спре. Можеше да остави „оръжието“ на земята и всичко щеше да приключи. Защо, защо, по дяволите, бе замахнал с лопатата? Защо не бе отрезвял миг преди да направи грешката? Къде в този гаден момент бяха инстинктите му?

Не, не биваше да се случва това. В никакъв случай не биваше. Но — за съжаление — се случи. Той бе запратил проклетата лопата и тя се бе забила в (о, Боже, той не искаше да го изрече даже и мислено, но думите самѝ идваха в ума му)… в главата на Барбара.

И отново изникваше вечният въпрос: Защо, защо, защо?!

Действителността вече бе пред него, той не само осъзнаваше стореното, той го усещаше с всички сетива като свирепа ударна болка. Тялото на Барбара вече не трепереше от конвулсии, очевидно смъртта бе настъпила. Дневната светлина откъм прозорците (заедно с все още запалената лампа) осветяваше всекидневната в бледожълтеникави багри.

Ами сега? Какво би могъл да предприеме оттук нататък? Какво трябваше да направи в този проклет момент?

ЗВЪН! ЗВЪН!

Нещо звъни! Мики не осъзнава случващото се, шокът все още е твърде силен. Алармата… радиото… телефонът… — мислите препускат вихрено…

ЗВЪН! ЗВЪН!

Това е външната врата. О, Господи! Дали са ченгетата? Или някой, който е видял всичко. Той приближава с бавни, тихи стъпки.

ЗВЪН!

Няма ли да спре някога? Няма ли оня оттатък да се откаже? Мики вече е до вратата. Поглежда през шпионката: отвън унило стои съседът Крог — оня стар въшкар, дето знае всичко и си завира носа навсякъде. Възможно ли е да е зърнал нещо? Или да е чул нещо?

Мики плахо натиска бравата и открехва вратата.

— Здравей, Мики — поздравява предпазливо съседът и опитва да погледне вътре, но Мики закрива с тялото си пролуката.

— Здравей — отвръща той.

— Чух писъци и реших да видя какво става — говори Крог, като продължава да надига мутра и да върти очи.

„Глупак“, казва си наум Мики и му отговаря:

— Ами сам съм и гледах филм досега. Сигурно неволно съм увеличил звука. О’кей, сега ще го намаля. — Говорът му е бърз, притеснен. Дъртакът продължава да гледа подозрително, да впива мазните си очи в неговите. Мики се старае да запази самообладание, но вътре в него сякаш изригва вулкан. След малко Крог мълчаливо обръща глава и си тръгва.

Една мисъл стряска и променя Мики до неузнаваемост. Той забързано поема към банята и спира пред голямото огледате. По главата му като че ли няма съсирена кръв. По дрехите — също. Всичко е наред. Засега.

Стои пред огледалото и се взира в отражението си. Лицето му е изпънато заради напрегнатостта, погледът му е чужд — някакъв особен страдалчески блясък се е появил в него — устните му са побелели от стискане…

Реалността идва все по-напористо. Мики вече разбира какво е сторил, но като че ли всичко е прекалено абсурдно, прекалено страшно, за да е истина. Пак отива във всекидневната, взема един стол, сяда пред трупа и го гледа продължително. Кръвта по пола, по кожата и по дрехите на убитата вече е добила слаб матов блясък — първия признак на съсирването.

 

 

Сяда замислен на стола. Какво ще стане оттук нататък? Какво ще последва, когато всички разберат, че той е убил Барбара. Да, тя е мъртва, колкото и да не иска да повярва.

Как ли ще го приемат Клара и Пени, състудентите му, колегите в работата, родителите му, приятелите му, роднините му… всички? Мики вече носи знака „убиец“, носи проклятието на „причинителите на смърт“. Тези хора са мразени, презирани, унижавани. Защото са отнели живот, защото са причинили нещастия на други хора. И ако всичко рано или късно се разкрие от разследващите органи?… Ще попадне в затвора. Ще изгуби семейството си. Ще изгуби работата си, обучението, шанса за добър живот. Ще изгуби всичко, което има.

Най-вече — съвестта. Ето, той уби Барбара, той прекъсна живота на това малко момиче, той е ВИНОВЕН за нейната смърт. Ще таи тая вина до края на живота си, ще живее с тая вина, ще умре с тая вина. Дори ако по някаква случайност не бъде разкрито убийството, неговата съвест ще го погуби.

Ех. Барбара. Барбара. Защо така го предизвика, че да опъне нервите му до краен предел? Защо…

 

 

Една МЕЛОДИЯ проехтява наоколо! Звъни GSM-ът на Барбара! Може би оня Джорджи я търси. Трябва да се абстрахира от него, да го остави да си чурулика…

Но не!

Телефонът би могъл да бъде проследен. Чрез него ще достигнат до къщата му. Ще го открият и ще го вкарат в панделата.

Мики отваря малкия скрин до вратата, взема ту мени ръкавици и ги надява. Вдига чантата на девойката, отваря я, хваща мобилния апарат и със замах го удря в паркета на пода. Телефонът се разпада на части. Той намира SIM-картата, на бегом отива до тоалетната и я пуска в тоалетната чиния, после се връща при другите парчета от телефона и започва да ги тъпче с крак. Те се трошат. Мики ги събира, чуди се къде да ги хвърли. В тоалетната? Не, прекалено големи са. Дали да ги метне през прозореца? Тогава някой може да ги намери и да ги предаде — това е малко вероятно, но все пак — възможно. Или пък…

Светкавична идея прорязва мозъка му — Мики намира запалка на рафта, увива частите в кухненска хартия, тичешком отива в банята, където ги поставя върху фаянсовия под и ги пали. Хартията гори, пластмасата се топи, заедно с пушека идва неприятна задушлива миризма. Но телефона вече го няма. Опасността може би е изчезнала. Или пък не — телефонът пак би могъл да се проследи по последното му местонахождение. Дали постъпи правилно, че го счупи точно тук? Както и да е — вече е късно.

Мики хвърля изгорелите лепкави останки в тоалетната чиния. След това отново се връща при тялото.

 

 

Ами Джон и Мерибет, приятелите му, родителите на Барбара? Как щяха да реагират те, ако научат, че именно мъжът от техните добри семейни приятели е убил дъщеря им? Тези хора го уважаваха толкова много, радваха се, когато бе приет в Детройтския университет, подкрепяха го при всяка негова инициатива. И сега? Щяха да го мразят до дъното на душите си. Цялото добро впечатление, което си бе създал в техните очи, щеше да е тотално разбито.

Или пък Хорас и Клайв. Също — приятелките и приятелите на Барбара. Нима и те нямаше да са шокирани? Може би всички от града щяха да бъдат в шок.

Как можа да се случи точно на него? Та той винаги бе стриктен, винаги се стараеше да се представи добре. Където и да се намира, каквото и да предприеме, почти никога не грешеше. Наистина, много пъти бързаше, понеже искаше всичко да се направи скоростно и перфектно, като често бъркаше неволно в старанието си, но Мики Едуардс бързо намираше решения и винаги изглаждаше идеално недоразуменията.

Обаче сега положението беше сериозно — много, много сериозно. Той не знаеше как да постъпи, не знаеше кое решение ще бъде правилно и кое — не. Всъщност много добре знаеше, че най-добре би било сам да се предаде на полицията, така до известна степен щеше да изкупи не само своя грях, а и своята съвест. Но дали би могъл да го направи?

Барбара бе умряла. Умряла от неговите ръце. Значи оттук насетне животът му щеше да се превърне в ад.

„Човече, ако ще правиш нещо, правѝ го бързо, никой няма да те чака“ — подсети го един от вътрешните му гласове. Мики затвори очи, въздъхна шумно и бавно тръгна към банята.

 

 

Взема кофа и я пълни с вода, грабва някакъв парцал и го топи в кофата — лицето му изразява безкрайно отегчение, очите му са полуотворени като на силно уморен човек, кожата му е жълта, дори бледа — вади парцала и го изстисква в кофата, после хваща кофата, носи я към всекидневната, оставя я на пода между трупа и лопатата. Отива в килера и взема оттам голям черен чувал за смет, след това отново се връща при тялото. Вече едва се държи на крака, устата му зее, тялото му се отпуска от отчаяние, защото му предстои да се заеме с отвратителна задача. Разгъва чувала и го разтваря до главата на Барбара, след това с леко приплъзване се опитва да я вкара в него, но заради съсирената кръв тя е залепнала за пода. За да изпълни манипулацията, Мики трябва да я повдигне за косата.

Сбръчква нос и хваща косата на Барбара. Повдига я и започва да надява главата в черния найлон. От трупа се носи металическата миризма на кръвен съсирек. Мики още повече гърчи лицето си. Откъм стомаха му се надига някаква гадна течност — смес между бърбън, стомашни сокове и остатъци от храна — но той с погнуса я преглъща. С леки движения набутва тялото по-навътре и по-навътре, кръвта вече не лепне и то се движи значително по-леко. Ето, и краката са вкарани, целият труп е в чувала. Мики го връзва, след това го затяга силно с тънко конопено въже.

С мъка тегли тежкия чувал към вградения двукрилен гардероб, силите му са на изчерпване. Отваря вратата и набутва тялото вътре, затваря я и я заключва с райбер. Дано само найлонът не се пробие.

Мики избърсва потта от челото си и се заема с другата гнусна задача — почистването на кръвта. Кляка на пода, взема мокрия парцал от кофата, отново го изстисква и започва да бърше. Кръвта се попива трудно, вече се е сгъстила и прилича на конфитюр от ягоди или мармалад от вишни — едни от любимите му сладости. Течността пак излиза от стомаха и отива към гърлото му, но и този път Мики издържа стоически и я гълта. И продължава да бърше с парцала и да го пере в кофата.

Кръвта вече я няма по пода, водата в кофата е станала мръсночервена, а парцалът е добил кафеникав цвят. Мики хвърля парцала в боклука, а водата — в тоалетната, сетне взема моп за под и започва да чисти мястото на убийството, за да не останат следи. След манипулацията измива мопа с топла вода и го оставя на мястото му. Накрая се навежда над тоалетната чиния, повръща… Гадна алкохолна горчилка дразни гърлото му. Той изплаква уста и плюе в мивката. Работата е свършена, деянието временно е прикрито. Мики отива до стаята си и сяда на мекото легло. Обхваща глава с ръце, главоболието идва постепенно — отначало под формата на слаби пулсации, които бавно усилват интензитета си — и малко по-късно главата му вече се пържи в адска, тласкаща болка. Бавно, без желание, той става от леглото, взема болкоуспокоително от аптечката, налива си чаша мляко и пие хапчето. След това се строполява по гръб върху мекия матрак на леглото и гледа с влажен поглед към тавана.

 

 

Искаше просто да легне, без да мисли за нищо, без да прави равносметка на събитието. Защото в противен случай щеше да заплаче. Идваше му да крещи, да чупи предмети, но нямаше да го направи. Защото бе Мики Едуардс — човекът, който никога не плаче, който никога не дава израз на емоциите си, който винаги е равнодушен. Но от друга страна, какво значение имаше всичко това, след като вече е убиец. Неразкрит, но все пак убиец! Щеше да е мразен и презиран, независимо от името си, от предишните си постъпки, от предишните си стремежи. „Мразен и презиран“ — тези две думи изрече вътрешният му глас още веднъж и още по-гръмко, сякаш да подчертае силата им. Не, той не можеше да си позволи да бъде мразен или презиран. В целия си досегашен живот се бе опитвал да прави добро впечатление, често си бе представял хората от обкръжението си, беше опитвал да вникне в техните мисли, за да разбере как би изглеждал в техните очи. Знаеше, че няма как да се хареса на всички, но искаше поне никой да не го мрази. Мики бе или обичан от околните, или безразличен за тях.

Такъв бе неговият живот — живот на непрекъсната вътрешна борба, на дилеми и ограничения, на вътрешен диалог. А с течение на времето неуредиците и слабите места лека-полека се отдръпваха и даваха трасе на един самоуверен характер, готов да посрещне трудностите и със самочувствие да се справи с тях.

Но това затруднение, в което се намираше сега, бе от много по-различно естество в сравнение с предходните. Той не виждаше изход, не знаеше как и дали някога ще върне предишния си начин на живот. „Не, никога“ — отговориха вкупом вътрешните му гласове. Убийството щеше да остави трайни рани в съзнанието му, съчетани с непрекъсната болка и самообвинения. Убийството рано или късно щеше да го унищожи. Защото Мики Едуардс, въпреки явната си праволинейност, бе чувствителен човек, който тъгува за неуспехите на другите, който умее да им съчувства в тежките моменти.

Мъртва! Неговата нова любов Барбара Киара е мъртва! От неговите ръце! От неговия удар с проклетата лопата! В неговия дом! Тази мисъл го пробождаше като меч, впиваше се като кърлеж във всяка част на организма му, теглеше го към тъмнината.

Той познаваше убийци и мнението му за тях бе изключително лошо. Например Карл Бариет. Когато Мики бе деветгодишен, година след като се преместиха в Старбург, тук се случи ужасяваща трагедия — Бариет съсече с брадва главата на съпругата си Кери. Спомни си, че много хора от града се бяха събрали на площадчето пред полицията и с уплаха гледаха как отвеждат вече осъдения Карл в затвора. Убиецът бе излязъл на свобода преди четири години и сега живееше затворен живот. Смугъл, мръсен и неугледен, той почти не излизаше от дома си, освен когато отиваше в близкия супермаркет да си вземе нещо за ядене. Мики мразеше този човек. Всеки път, при разминаванията си с него, сърцето му потръпваше с онези неприятни импулси на скрития страх, примесен с отвращение. Но може би сега самият той се чувстваше като Карл — абсолютен нещастник, който е направил най-голямата грешка в живота си и тепърва ще сърба попарата й.

Не беше като лудата Хана — оная, която публично удуши мъжа си с въже и която навярно щеше да гние до живот в тъмницата. Мики помнеше и нея — ниска на ръст и слаба, но арогантна и неприятно заядлива по характер. Беше взела страха на клетия си съпруг Гари, който бе с една глава по-висок от нея и може би два пъти по-тежък. Но както другите се изразяваха. Гари бе душа човек — търпеше с изключителна сдържаност нейните ежедневни изблици. Това търпение обаче не успокояваше злата жена, напротив — даваше й терен за още по-големи изстъпления. Откъм дома им почти непрекъснато се чуваха скандали, писъци и обиди като „малоумник“, „тъпак“, „нещастник“, и малко след тях Гари излизаше от дома им или с насинено око, или с белези по челото; сядаше на една пейка до алеята и мълчаливо свеждаше глава. Разказват, че през онзи кошмарен ден Хана извела Гари навън, проснала го на земята и с въже се опитвала да го удуши. Странно било държанието на Гари — той почти не се съпротивлявал дори и когато жената временно разхлабвала примката, за да си поеме дъх. Може би е изпитвал огромен страх от нея — единственото, което хриптял с отслабналия си глас, било: „Моля те…“ А Хана му крещяла в лицето с лудешки глас: „нищожество“, „глупак“. „ти не заслужаваш да живееш…“, викала и по насъбралите се хора да не приближават, защото в противен случай ще го удуши. Все пак, въпреки че никой от „зрителите“ не посмял да помръдне от мястото си, тя го удушила — по някое време затегнала с всички сили въжето около шията мг и след малко мъжът паднал на земята, а лицето му лека-полека започнало да посинява. В това време дошли полицаи и лекари, но те само констатирали смъртта на Гари и отвели Хана в участъка.

Мики не беше свидетел на това престъпление, но знаеше добре какво е станало от разказите на съседите. Беше го яд на мъртвия Гари, понеже доброволно се бе оставил на някаква си дребна женица да го малтретира, унижава, обижда и накрая да го убие. Мики си мислеше, че ако беше на негово място, никога не би позволил да бъде жертва. Представяте си, че ако някоя жена го изкара на алеята и се опита да го удуши по такъв начин, той, при първия удобен момент, би се обърнал и би я пребил или удушил собственоръчно.

И как, по дяволите, имаше толкова слаби мъже? Как бе възможно една жена да побърка съпруга си до такава степен, че да го превърне в страхливо зайче? Този случай остави трайна диря в съзнанието му. Понякога Мики не можеше да спи от яд, дори се молеше да пуснат Хана от затвора, тя да дойде при него и да поиска да го убие, както бе убила Гари. Тогава… щеше да я унищожи по най-зверския начин.

Но в онези моменти Мики не осъзнаваше сериозността на това престъпление, тъй като разсъждаваше почти по детски. Сега, връщайки се към миналото, му идваше да се засмее. Но устните му нямаше да помръднат, нито пък очите — да се избистрят. Защото кожата на лицето му като че ли бе застинала и го обричаше на вечно апатично изражение. А и клепачите му вече се затваряха и след малко Мики щеше да усети как се предава на блажения сън.