Донко Найденов
Законите на злото (15)

15

Първото, което улавят възприятията му, е почти непрогледната тъмнина около него. Очите му привикват с нея и той усеща ПРИСЪСТВИЕ — някой се е вмъкнал в стаята! После идва противната миризма — гадна смесица от застояла вода и разложено месо. Мики се пресята да запали нощната лампа. Напипва щепсела, щраква копчето, но тя не светва. „Няма ток“, констатира съзнанието му и в него се загнездва лошо предчувствие! Прозорецът е счупен — Мики постепенно различава огромната дупка в стъклото. Отвън се чува протяжен лай от множество кучета. С ръце напипва нощното шкафче, отваря го и взема малко фенерче. Натиска копчето и фенерчето светва с ярка белезникава светлина. И тогава пред очите на мъжа се появява НАЙ-ЗЛОВЕЩОТО СЪЗДАНИЕ — дори и размътените му напоследък мисли не могат да възпроизведат толкова кошмарна външност!

Сиво подпухнало лице, проядено от дълбоки бразди; черни криви и пихтиести устни; мъртвешки полуотворени очи; лъскава мокра кожа, добила нееднороден цвят — ту син, ту сив, ту черен; мазна коса, пропита с мръсотия… фин прорез малко под неестествено издутите гърли, направен сякаш от скалпел или бръснач… едно черво и част от парцал се подават от вътрешността… Тялото е голо и това допълнително усилва и без това колосалния ужас. На вид съвсем смътно прилича на Барбара, но туловището е значително по-дебело…

 

 

Като в плен на страховит демон тялото на Мики отказва да се подчинява на мозъка му и той седи скован и напълно неподвижен, без дори да трепери, да мига, все едно е засипан с бетон или прикован с безброй гвоздеи. До него Клара спи дълбоко, той чува нейното равномерно дишане, ала не може да отмести глава. Никакви мисли не идват в мозъка му, нито идеи какво да прави. Може само да гледа ужасяващото, дошло сякаш от преизподнята, същество, осветявано от ярката кръгла светлина на фенерчето.

Грозната уста се отваря! Откъм гърлото излиза ГЛАС, по-скоро ГРАЧЕНЕ… изчадието иска да му каже нещо, но звукът е неясен, неразбираем. От черната паст потича мътна слуз… смрадта е непоносима, той я усеща — отначало слабо, после все по-силно и задушаващо…

БАРБАРА?!…

Мъртвата Барбара е тук да ознаменува своето отмъщение! След малко Мики също ще е мъртъв, чудовището ще го убие с отвратителните си ръце!

Шокът разхлабва захвата си, в съзнанието му се появяват наченки на разсъдък. Ще извика… дори не той, а устата му… по-точно — ще го направи инстинктът му за самосъхранение. Мики чувства пискливото съскане в гърлото си, което малко по малко добива звучност и се превръща в РЕВ!

Започва да крещи с всичка сила!

Чудовището извръща глава, отива до прозореца, пълзейки се промъква през дупката и излиза навън. По стъклото остават мръсни следи…

Мики реве като подивял! Дали е възможно сърцето му да понесе още количество страх?

Клара неусетно е станала и е минала от другата страна на леглото — той различава черния й силует в сумрака. Тя идва до него и го прегръща.

— ААААА! — крещи Мики.

Измежду воплите долавя и слабия глас на съпругата си:

— … спокойно, Мик, отиде си…

— ААААА! — Тялото му е неуправляемо, като че ли воят сам излиза отвътре!

— Успокой се, успокой се, моля ти се. Излезе през прозореца. Явно нищо не е взел — говори Клара.

— ААААА! — Мики изкрещява още по-силно, осъзнавайки, че прозорецът наистина е счупен. Клара го тръска. В това време в стаята нахълтва и Пени. Той любопитно се оглежда и пита с развълнуван глас:

— Мамо, да не са влезли крадци?

— ААААА, ТАМ! — Мики едва успява да изрече тази кратка дума и продължава да сочи към прозореца.

Клара отива дотам и се взира в отвора. Навежда се и вдига няколко парченца от строшеното стъкло, сетне докосва с пръст широката диря от каша вода, оставена от съществото. Натиска ключа на настолната лампа.

— Спрял е и токът — изрича тя.

„Да, и токът е спрял!“ — тази мисъл се появява като искра. Мики вече не крещи, а мълчаливо, с широко зейнали очи, наблюдава жена си.

— Не знам, като се събудих, май нямаше ток — се извисява тревожният глас на Пени.

— Сигурно крадецът първо е дръпнал шалтера и после се е промъкнал — предполага Клара.

— Или е прерязал кабелите като в оня филм, който гледахме вчера — вече спокойно добавя Пени, възвърнал способността си да разсъждава трезво.

— Трябва незабавно да се обадя в полицията! — казва Клара и излиза от стаята.

„Полиция! Само не това! Ако полицаите дойдат, могат да намерят улики!“

Мики иска да хукне след нея, за да я спре. Вероятно вече е закъснял — сега съпругата му звъни на 911 и скоро ченгетата ще довтасат. Той не може да помръдне, успява само да се обърне и на светлината на фенерчето (което все още стиска в дясната си ръка) да види загрижения и объркан поглед на сина си. Пени го гали нежно по косата и по детски се опитва да го успокои. В друг момент Мики би се трогнал от постъпката на малкото момче, но сега чувствата му са объркани. По дяволите, как иска да му разкаже за чудовището, но съзнава, че няма да може! Няма как да каже: „Пени, детето ми, преди малко ни посети много страшен звяр, който ме уплаши почти до смърт“. А и дали наистина пред него се бе появило чудовище? Чудовище, приличащо на Барбара?! Не, не, не — паниката отново се опитва да го превземе, не бива да й се оставя! „Успокой се, човече, само запазѝ равновесие и нещата ще си дойдат на мястото“ — заговаря един от вътрешните му гласове. Прави опит да помръдне, за да стане и да хукне нанякъде, но сякаш е останал без сили. Пени продължава да го милва успокояващо по косата, но Мики долавя, че ръката му трепери.

— Спокойно, спокойно, моето момче. Просто влезе крадец, който се уплаши от нас и избяга.

— Спокойно, спокойно, моето момче. Само се успокой, моето момче. Точно така, браво, ха така! — Синът му го имитира и се усмихва шегаджийски. Намига му с едно око и продължава да го милва.

Мики вече диша по-нормално, пулсът му постепенно се нормализира, напрежението разхлабва захвата си. „Човече, не трябва да мислиш за нищо, просто се отпусни! Ето че малкият ти син преодоля шока“ — повтаря си наум многократно.

— Полицията ще дойде след малко — говори Клара.

Мики не е забелязал кога жената е влязла в стаята, може би за кратко се е намирал в състояние на полусън.

Ченгетата ще дойдат. О. Господи…

Мики затваря очи и се отпуска върху възглавницата. „Не бива да мислиш за нищо. Мики Маус, отдай се на безвремието!“

 

 

Леко скърцане на врата. Мики отваря очи. Полицията? Да — оказва се прав — Клара влиза тихо с двама униформени. Разбирайки, че Мики е буден, смелата жена пали лампата и с ръка дава знак на ченгетата да я последват.

— Ето тук, виждате ли? Счупил е стъклото и е влязъл, но след като е видял, че има хора, си е тръгнал. Преди тона е изключил предпазителите и допреди малко нямаше ток.

— Взел ли е нещо? — пита един от полицаите.

— Мисля, че не. Парите и документите ни са тук.

— Видяхте ли лицето му?

— Не съм сигурна. Но имаше дълга коса и миришеше на тоалетна — отговаря Клара и се обръща към Мики. Погледите на двамата служители се насочват към него.

— Аз също не успях да го видя — отговаря след няколко секунди той.

— А поне видяхте ли накъде тръгна?

Клара отново поглежда въпросително към него. Той се надига и сяда в леглото.

— Н… не, не видях… — измънква и се взира уплашено в прозореца.

— Тази кал е от него, възможно е и по паркета да е оставил следи — добавя жената и всички свеждат глави към пода. От радиостанцията на единия се чува пращящ звук.

— Добре, господин и госпожо Едуардс, ще тръгнем по следите. Извинявайте, че толкова късно дойдохме, но тази нощ имахме доста работа.

— Нещо, свързано с убитата Барбара Киара ли? — любопитства Клара.

Сърцето на Мики сякаш се взривява в гърдите.

— Да. Преди час и двадесетина минути се обадиха от моргата, че трупът й е изчезнал.

Саблен удар!

— Как така изчезнал?

— Някой е откраднал тялото й през нощта. Предполага се, че е убиецът.

— О, Господи… — Клара закрива устата си с ръка.

— О’кей, господин и госпожо Едуардс, сега ви оставяме. Ако заловим престъпника, ще ви се обадим.

— Ще ви изпратя до долу, господа. Дано дейността ви даде резултат.

Мики е изтощен, но не може да заспи. Очите му парят противно, в главата му мислите бясно се гонят — появяват се импулси, които в следващия миг изчезнат и биват заменяни от други. Страх и кошмари препускат в мозъка му, той вижда Барбара — ту като противно чудовище, дошло от пъкъла, ту като ходещ труп, ту като красиво живо момиче. Дали съзнанието му отново не се гаври с него? Не! Появилото се в стаята същество бе прекалено истинско — бе счупило стъклото и оставило дири върху него. Нима мъртвата Барбара е възкръснала?

 

 

Мики никога не бе вярвал, че едно мъртво тяло може да бъде съживено чрез напредналата наука или чрез някакви демонични сили. И въпреки че разказите и филмите го плашеха, и за миг не бе помислял, че подобни неща могат да се случат в действителност. Едно е да чуеш вампирска история, дори и от най-доверения човек, а съвсем друго — да я преживееш, тъй като тогава нормалният свят — светът на хармонията, светът на живота, където всеки предмет или явление има своето място и разумно обяснение — придобива някакъв различен, уродлив облик. И този нов облик е особено страшен, тъй като всеки е свикнал да вярва безупречно на сетивата си. Защото човек знае, че кога го погледне през прозореца, ще види познатата улица с няколко дървета и хаотично паркирани автомобили. Знае, че когато излезе на Бруклинския мост, отпред ще зърне огромните небостъргачи на Манхатън. Когато се движи из западните предградия на Кайро, пред погледа му непрекъснато ще се издигат огромните триъгълни силуети на пирамидите. Знае, че след деня ще настъпи нощта, че след лятото ще настъпи есента, че по улиците или вкъщи, или на работа ще вижда лицата на живи хора.

Ала ето че сега тази велика хармония бе нарушена. Мики беше напълно убеден, че пришълецът в стаята е Барбара. „Трупът й е изчезнал“ — думите на ченгето отново прозвучаха в разсъдъка му. Цялата зловеща логическа верига е разплетена — Барбара е ВЪЗКРЪСНАЛА и от моргата е дошла при него. И макар че тази версия е невероятна, тя е (колкото и абсурдно да изглежда) възможно най-реалистичното обяснение на нощното посещение. „ЗНАЕШ ЛИ, ЧЕ АЗ СЪМ ВАМПИРКА?“ — този спомен се появи сякаш от нищото. Барбара бе изрекла странните думи, когато двамата бяха върху „Мемориала на звездите“. Мики лудо препускаше из най-тъмните кътчета на паметта си, за да възпроизведе наум целия разговор. Може би точно в тези, на пръв поглед шеговити, изказвания се криеше някаква истина.

Вампирка… вампирка… вампирка… Какво ли означаваше това?!

„С бившия ми приятел купувахме стари книги, съдържащи заклинания за вечен живот, и пра’ехме опити с тях“ — ето че още един проблясък изплува на повърхността.

Книги и заклинания?! Вечен живот?! Опити?!

Всичко ставаше прекалено сложно. Мики имаше чувството, че ако продължава по този начин, не след дълго главата му ще експлодира. Трябваше да се облегне и отпусне. Под светлината на лампите черните стрелки на часовника сочеха два часа и двадесет и три минути. Клара отново спеше дълбоко и Мики за миг завидя на съпругата си за уникалната способност да се съвзема бързо след преживян стрес. Той не можеше да е като нея. Сърцето му щеше да блъска в гърдите цяла нощ, а пред очите му щяха да се явяват всякакви кошмарни картини. Знаеше, че е по-добре да заспи, защото скоро ще трябва да става за лекции. Беше петък, което означаваше, че утре и вдругиден ще може да си почине. Той се обърна към Клара, прегърна я и веднага усети нейната топлина. В просъница тя също се обърна и го прегърна. В този момент той имаше болезнена нужда от семейството си. Защо, защо се случи това, по дяволите? Защо толкова много ужасяващи събития се стовариха върху него през последните дни? Мики нямаше време да ги обработи напълно, да направи необходимата равносметка, да осъзнае силата и смисъла им. Той чувстваше как се оставя на течението, което лека-полека го носеше към пропастта. Искаше да спи, да спи, да спи. Да прекара поне няколко дена в непрекъснат сън, без значение какво ще сънува.

„Барбара ще те преследва докрай!“

Не биваше да мисли за това, а единствено да опита поне да задреме. Но със сигурност нямаше да успее (или поне не в близкия час) — тялото му бе убийствено напрегнато, очите му — ококорени и немигащи, ръцете — треперещи.

 

 

Алармата звънеше — противната и гадна аларма! Мики тъкмо се бе унесъл и ето — дразнещият звук наруши сладката тишина. Отвори очи. Почувства тежест в гърдите и слабост в мускулите, очите му започнаха да се затварят отново. Нямаше да може да отиде на лекции, не и сега. Ще пропусне един ден, какво толкова. Взе телефона, изключи алармата и отново се унесе…

— Мики, време е да ставаш — чу гласа на Клара.

Мики отвърна с уморен стон:

— Днес няма да успея да отида. В понеделник ще наваксам.

— Добре, скъпи, нека е така — съчувствено отговори тя.

 

 

Мики сънува зала — голяма, просторна, с много хора. Там са Клара и Пени, майка му и баща му, сред хората съзира Джон и Мерибет. Ето я и Кара — братовчедка му — заедно с баща й Дейвид. Мика стои прав пред всички, той е в центъра на вниманието. По обстановката личи, че се намира в съдебна зала. До него е адвокатът му, възрастен мъж с мустаци: по-нататък е и този на семейство Киара — млад, висок мъж със слабо лице.

Всички доказателства за убийството са налице, всички вече подозират кой е убиецът. Но Мики отрича — трябва да отрича и ще отрича, защото никой не бива да узнае, че той е убил Барбара.

Ала вече е притиснат до стената, единственото, което му остава, е да си признае вината.

„Господин Едуардс, Вие ли убихте Барбара Киара?“ — извисява се грапавият глас на адвоката.

Той трябва да каже „да“, но няма сили. Гласът на адвоката зазвучава по-твърдо, в него се усеща заплаха:

„Господин Едуардс, ВИЕ ли убихте Барбара Киара?“

Мики поглежда плахо към присъстващите. Мълчи няколко секунди. Накрая устните му отронват тихо:

„Да.“

В залата се чува хоров глъч. Клара прегръща Пени и го целува по косата; майка му припада, а баща му я прихваща и се опитва да я свести. Кара и Дейвид се гушат един в друг и плачат. Хорас и Клайв са втренчили удивени погледи към него. Джон и Мерибет го гледат с присвити от омраза очи. На Мики му идва да заплаче, иска да плаче, да плаче, да плаче…

 

 

Събуди се със сълзи по бузите. Лъчите на слънцето се бяха показали в очертанията на прозорците и бяха оцветили в оранжево стената от дясната му страна. Такова красиво утро обикновено предразполага към позитивни мисли, но Мики виждаше само сивота. Той все още помнеше лошия сън, жестока тъга се бе врязала в него и го караше да плаче.

Опита се да спре сълзите. Подсъзнателно знаеше, че те са символ на слаб характер. Мики не го бе правил от смъртта на брат му Пен — в онзи злощастен период наистина плачеше много, най-вече когато оставаше сам в стаята. Когато лошите дни отзвучаха, той затвори чувствата в дъното на душата си и си обеща никога повече да не ги излива по този начин.

Мики имаше силен характер и щеше да го преживее. Бе вкусвал много горчивини в живота, така че бе добил самочувствието, че може да се справя с проблемите.

Той се изправи и се загледа към саксията на масичката — онази, която беше паднала мистериозно преди три дена или която духът на Барбара бе бутнал, за да му покаже, че все още не е напуснал свела на живите. Сега предметът стоеше неподвижен. „В такъв случай — каза си Мики — тя не е мъртва.“ Снощи бе дошла при него (вече беше напълно сигурен, че грозното същество в стаята му бе самата тя), за да го уплаши или за да му намекне нещо. Колкото и невероятно да звучеше, убитата се бе съживила. Как и защо го бе направила — Мики се надяваше никога да не разбере. Присъствието й сноши беше смразяващо — тя се бе превърнала в отвратително създание с разлагаща се кожа и изкривена мъртвешка уста, от която се изливаше черна слуз, а от тялото й се разнасяше зловоние. Мъртва, но все пак ходеща, тласкана от някаква дяволска сила. Мики все още витаеше по границата между съвестта и опасността от затвора, но сега осезаемо чувстваше и страх — силен, смразяващ, гигантски — страх за живота му, за разума му, за семейството му.

Снощи тя му проговори, но той не я разбра. Спомни си как устата й се отвори бавно и от нея излязоха някакви грачещи звуци. Какво ли е искала да му каже? Вероятно нещо неприятно, от което краката му да се подкосят. Нещо като: „Добро утро, чичо Мики, време е да си поговорим сериозно!“. Но какво то и да бе казала, важното беше, че по всяка вероятност е възкръснала, за да му отмъсти.

Ала отново изникваше въпросът ЗАЩО? В света стават толкова много убийства, но той не знаеше и един случай (освен във филмите на ужасите или в долнопробните документални продукции), в който мъртвият излиза от гроба, за да отмъсти на убиеца си. И дори да е истина, че на мястото, където са станали жестоки убийства, се носи силна отрицателна енергия, Мики — по неопределена за него причина — вярваше, че убийството й не е единственият повод тя да се завърне от света на мъртвите!

Имаше и нещо друго. Нещо, свързано с разговора на Мемориала. Той трябваше да си спомни всички нейни думи от онзи ден.

„Знаеш ли, че аз съм ВАМПИРКА?“

„С бившия ми приятел купувахме стари книги, съдържащи заклинания за вечен живот, и пра’ехме опити с тях.“

„Привикахме ДЯВОЛА и той се всели в мен, като ме дари с вечно съществуване! ХА-ХА-ХА-ХА!“

„Споко де, щях да те ВЪЗКРЕСЯ и отново да си жив. Ха-ха-ха-ха!“ (Смехът й се врязваше в мислите му като рев на хищник.)

Дали всичко, случило се през последните дни, бе свързано с дявола и дяволските проклятия? Дали връзката му с Барбара Киара бе дала терен на онази нечиста сила и тя се бе отключила след убийството? Дали Барбара Киара наистина не бе извършила някои зловещи ритуали за вечен живот? Допреди няколко дни той не вярваше в магиите, проклятията, ритуалите, но откакто се сближи с нея, и най-вече — откакто последваха неприятните събития — всичките му разумни представи за живота се разбиха на пух и прах.

Ще има ли спокойни дни или нощи до края на земния си път? Навярно не — всичко, случило се през последната седмица ще тежи на мислите му като огромен камък, ще го преследва до края на съществуването му, ще го засипва с кошмарни съновидения. И накрая Мики Едуардс ще умре на някой мръсен тротоар или в някоя кофа за боклук — нещастен, забравен и полудял.

Такова ли е бъдещето, което очакваха той и семейството му? По този грозен начин ли ще накара Гордън и Шели да се гордеят с единственото си чедо? Такова бъдеще ли ще осигури той на малкия Пени? След смъртта на брат му Мики мислено си обеща (дори се закле), че ще преуспее в живота и наистина бе на път да го постигне — до онази проклета събота преди седмица.

Отново се върна на момента на удара. На самия момент, когато грабна лопатата, замахна и стори непоправимото. Защо, защо го направи? Не беше ли възможно да спре ръката си?

„ИЛИ НЯКОЯ ВЪНШНА СИЛА МЕ НАКАРА ДА ИЗВЪРША УБИЙСТВОТО!“

Това отново беше вътрешен глас — онзи, който бе предсказал лошото събитие. Ето още една хипотеза — Барбара е била под влияние на дяволска сила и чрез онези кръвни обиди го е предизвикала към злощастните действия.

„Или пък някой ДЕМОН се е вселил в мен през онзи кошмарен миг?!“

В неделя сутринта Мики бе неконтролируем. Наистина — изпитият алкохол и дрогата не бяха в малки количества, но все пак не беше възможно само те да са предизвикали толкова силен афект у него. А и той беше спал през нощта, следователно беше изтрезнял до някаква степен. Мики се познаваше добре и знаеше, че въпреки забързания си живот и честите неволни грешки, които допускаше, никога не би сгрешил фатално. Защото в напрегнати мигове като че ли се включваше една частица от мозъка му — някакъв спасителен инстинкт, който му диктуваше какво да прави и как да постъпи. Именно затова във важните моменти Мики Едуардс действаше почти безпогрешно.

Но не и тогава. В онзи мрачен ден импулсивността надделя над разума. Спасителният инстинкт не се включи, или дойде със закъснение. И не успя да предотврати бедата.

Лошото бе, че дори и да е бил под влияние на нечия нечиста сила, никой нямаше да му повярва. Най-много да го сметнат за умопобъркан. Нима беше зле да го мислят за умопобъркан? Може би щеше да лежи по-малко в тъмницата, но пък, от друга страна, би загубил завинаги реномето си. Дали като затворник, дали като луд, или като заподозрян, чиято вина не е доказана, с мечтите му бе свършено. Той никога повече нямаше да почувства радостта от живота, емоцията на първичната любов, красотата на света. Самият ужас от преживения кошмар щеше да му действа като бариера, която спира потока на позитивните импулси.

И сега какво да прави? Къде да бяга? Докога да бяга?

„Привикахме ДЯВОЛА и той се всели в мен, като ме дари с вечно съществуване!“ — пак и пак ехтяха в неговото съзнание злокобните думи на живата Барбара.

Възможно ли е това момиче да е било свързано е дяволски сили, които сега са се освободили от мъртвото му тяло и го преследват? Почти веднага, сякаш като реакция на инстинкта за самосъхранение, разсъдъкът му отхвърли тази мисъл като нереална. Но колкото и да бе невероятно, даже абсурдно, той не се сещаше за друго обяснение.

Значи кошмарите му тепърва започваха?!

Значи отсега нататък щеше да се рее в гадния диапазон между вината и оцеляването.