Донко Найденов
Законите на злото (21)

21

Вечерта на трети срещу четвърти юли лейтенант Саймън Кокс седеше на големия стол в спалнята си и разсъждаваше върху събитията от последните дни. Нощната лампа върху малката махагонова маса до леглото му осветяваше всички предмети под различен ъгъл, като по този начин стаята му изглеждаше значително по-уютна от обикновено. Това обстоятелство често помагаше на следователя да синхронизира добре мислите си.

Каква бе връзката между „Ордена на ренесансовите сатанисти“ и убийството на Барбара Киара? — питаше се той. — Защо калта по ходилата й имаше идентичен състав като този на калта в спалнята на Мики Едуардс? Защо по стъклата на прозореца в същата тази стая се намериха части от кожата на това момиче, а в същото време, според патолозите, след завръщането на трупа в моргата по ръцете й е имало дълги прорези. След разпитите на Джордж Филипс и Мики Едуардс Саймън Кокс би могъл да предположи, че Едуардс е извършителят на убийството, ала друг въпрос е дали самият той е съзнавал какво прави в онзи миг, или е бил под влиянието на някаква демонична сила. Вярно — Джордж Филипс бе казал ясно: „Да, видях убиеца и вече зная, че той живее близо до нея и е с къдрава коса. Не успях да го разгледам подробно, защото при него беше много тъмно…“, но това странно твърдение по никакъв начин не доказваше, че Мики е деятелят. И все пак… Следователят взе един лист от масичката и го загледа. Беше го намерил днес при мащабно претърсване, в една от архивните папки на управлението. Този лист представляваше жалба, пусната на двадесет и седми юни в девет часа и двадесет и две минути от Крог Арнолдс по адрес на семейство Едуардс. Тъй като Крог Арнолдс бе постоянен оплаквач, на неговите жалби не се обръщаше кой знае какво внимание. Обаче тук той бе продиктувал на колегата полицай следния текст:

Около седем часа сутринта започнаха да се чуват писъци и викове от дома на Мики и Клара Едуардс. Затичах се да видя какво става и на вратата ме посрещна съпругът Мики, който каза, че бил пуснал много силно телевизора. Аз смятам, че по това време има хора, които още спят и да се пуска силен звук е, меко казано, позорно. Надявам се, че ще бъдат взети мерки от ваша страна.

С уважение, Крог Арнолдс

Може би още една улика във вреда на Мики Едуардс?

И въпреки тези подозрителни факти, следователят не можеше да повярва, че Барбара Киара е възкръснала.

След дълги размишления Саймън Кокс най-накрая реши: Ще отиде рано сутринта до моргата, защото по обяд трябва да върнат тялото на Барбара на нейните родители. После ще нареди да бъде поставена отново охрана около жилището на Джордж Филипс. И най-важното — пак ще посети дома на Едуардс. Утре заплетеният случай може би ще бъде разяснен.

 

 

Джордж Филипс пътуваше към Детройт. Трябваше да свърши всичко в рамките на един ден, а именно — да си вземе поне пет дена отпуска да се срещне с Главния хемир на Ордена в Детройт и да го помоли да му осигури помощници. След това щеше да вземе със себе си помощниците, да се върне с тях в Старбург и да се подготви за отмъщението.

Няколко часа по-късно той ликуваше, защото шефът му се съгласи да го пусне в отпуск, а Главният хемир му предостави двама от най-старите служители на Ордена за важното дело. Хемирът му благодари от сърце и му пожела успешна мисия, като обеща да го подкрепя през цялото време, макар и от разстояние.

На другата сутрин в седем и тридесет сутринта Джордж Филипс, заедно с братята си по религия Майкъл Гормън и Стиви Йетоул, тръгнаха към Старбург.

 

 

Четвърти юли.

Мики стана в шест и половина сутринта, за да отиде в университета. Прекара там целия ден, като се стараеше да слуша внимателно лекциите по всеки предмет. Със състудентите се държеше вежливо, но сдържано. Не желаеше и за миг да мисли за предишните дни, опита се да ги заключи в най-скритите кътчета от паметта си и до края на лекциите успя. След това си тръгна заедно с Хорас и Клайв.

Момчетата му предложиха вечерта да се съберат у някакво момиче, с което Клайв бе започнал връзка преди два дена, но Мики деликатно отказа под предлог, че и този ден ще дава показания в полицията за инцидента в дома си. Раздели се с тях и тръгна скришом към „Мемориала на звездите“.

Разхождаше се с велосипеда по неутъпканите пътеки, вдишвайки чист въздух и радвайки се на околната зеленина. Прибра се към четири и половина, поздрави съпругата си, която спокойно пиеше чай във всекидневната, хапна набързо палачинките с масло, които тя му беше приготвила, и отиде в спалнята, където компютърът и телевизорът постепенно се превръщаха в най-верните му приятели.

След малко Клара почука.

— Да — отговори Мики.

— Харесва ли ти новият прозорец? — попита тя.

Мики едва сега забеляза, че прозорецът е сменен.

— Чудесен е, скъпа — отвърна той. Знаеше добре, че това е негова работа, но съпругата му отново го бе заместила.

— Вчера майсторите взеха мерки, а днес го монтираха. Работиха близо три часа. Дадох им бакшиш.

— Благодаря ти. Невероятна си.

— Знаеш ли, че утре ще погребват Барбара?

— Не, не зная.

— Добре, скъпи, вече знаеш. Утре в два нали ще си тук?

— Да, ще гледам да си дойда.

— О’кей, аз се връщам долу.

Мики затвори очи, отпусна се на дървения стол и въздъхна.

 

 

Докато пътуваше към Старбург, Джордж Филипс ставаше все по-притеснен. Спътниците му — Майкъл Гормън и Стиви Йетоул — бяха безмълвни като восъчни скулптури, макар лицата им да изразяваха готовност за велика борба. Те двамата вдъхваха кураж на Джордж и го обнадеждаваха да очаква с все по-голям ентусиазъм предстоящото събитие.

Утре трябваше да се състои погребението на Барбара Киара.

Замисли се за разпита преди ден. Може би бе дал твърде много информация на оня следовател. Беше си наумил да казва истината. Странно беше, че полицаят зададе твърде много въпроси за Ордена и той донякъде бе принуден да разкаже за ритуалите и за възкресяването. Но какво от това? Кой би повярвал, че с помощта на дяволски сили мъртвец ще възкръсне? Да — лейтенантът бе реагирал свръхспокойно на това изказване. Навярно знаеше нещо за дейността на „Орден на ренесансовите сатанисти“.

Значи Джордж Филипс постъпи правилно, казвайки истината. Освен това, по някакъв неведом усет, беше убеден, че вече не е сред заподозрените.

Автомобилът направи завой и след малко се появи зелената входна табела на Старбург. Джордж се напрегна още повече.

 

 

Отново някой звънеше отвън. Мики чу отварянето на входната врата, последвано от гласа на Клара:

— Да, моля!

— Добър ден. Бихме искали да направим кратък оглед на дома ви. — Той разпозна гласа на Саймън Кокс.

— За какво става дума? — спокойно попита съпругата му.

— За случая Барбара Киара.

— Тогава заповядайте!

Мики излезе от стаята и застана до стълбите. Погледът му срещна този на Саймън Кокс.

— Добър ден — мрачно поздрави следователят.

— Добър ден — отговори в същия тон Мики.

Саймън Кокс отвори вратата на килера и влезе вътре, а Ланс Колър клекна на пода и зачопли с джобно ножче по паркета. След няколко минути лейтенантът излезе от килера и се наведе над старшината, за да му прошепне нещо. Двамата станаха, обърнаха се към Мики и го погледнаха хладно, след което тръгнаха към изхода.

— Това е всичко засега. Довиждане.

— Довиждане — отвърнаха едновременно Мики и Клара.

„Той е разкрит!“ Вече бе сигурен в това. В най-скоро време полицаите щяха да дойдат и да го отведат. В последните три дена Мики като че ли плуваше в свои собствени води и не желаеше да мисли за нищо с гранично. Не го интересуваше дали ще ходи на лекции, дали ще го заловят, или мъртвата и възкръснала Барбара ще го убие. Просто часовете му минаваха бавно и безцелно, така както минаваше времето в тъмните глъбини на безкрайния Космос. Сякаш някаква обреченост имаше около него, сякаш виждаше всичко за последен път, очаквайки съвсем скоро да го вкарат в затвора или да го разкъса жаден за отмъщение звяр.

Ала сега страхът отново се бе завърнал и Мики нямаше как да му се противопостави. Влизането на Саймън Кокс в килера и чопленето на Ланс Колър по пода точно там, където бе убита Барбара, бе категоричен знак, че те знаят нещо.

 

 

Утре щяха да погребат Барбара Киара.

Лейтенант Саймън Кокс разполагаше с много кратко време, за да даде за изследване пробите, взети от дома на Едуардс. Той вече бе напълно убеден, че смъртта на Барбара е настъпила от удар с тежък и остър предмет, тъй как тази сутрин направи последен оглед на тялото й.

Бе видял лопатата при първото посещение у Едуардс, но тогава не й бе обърнал внимание. Сега, при влизането си в килера, забеляза, че тя е непривично чиста. Обикновено градинските пособия се мият отгоре-отгоре, но тази направо лъщеше от чистота. Естествено, тази улика не доказваше нищо съществено, но тя подсказа посоката, в която е нужно да се действа. Оставаше му само с малкото джобно ножче да изстърже незначително количество материал от ръбовете. Той добре знаеше, че ако Мики е убил Барбара с лопатата, по нея ще са останали микроскопични частици кръв, колкото и добре да е измита. Ланс Конър пък бе видял едва забележимо, почти избледняло кафеникаво петно на пода и бе изстъргал част от него.

Ако се окажеше, че в пробите има кръв от Барбара, то щеше да е абсолютно сигурно, че тя е убита в дома на Мики Едуардс.

Стационарният телефон звънна. Саймън Кокс вдигна слушалката:

— Да, моля.

— Добър ден, господин Кокс, аз съм Майер.

Майер беше един от двамата охранители, патрулиращи пред дома на Джордж Филипс.

— Да. Майер, кажи.

— Преди минута автомобилът на Джордж спря до къщата и от него слязоха той и още двама души.

— Още двама души, значи… А имаше ли нещо странно в поведението им?

— Мисля, че не. Тоест, сигурен съм, че нямаше. И тримата изглеждаха нормално.

— О’кей. Майер, благодаря ти.

— Пренесоха някакъв голям кашон.

— Голям кашон ли?

— Да.

— Хм. Добре, Майер, стойте покрай дърветата в горичката и наблюдавайте! Аз ще намина по-късно да ви донеса храна.

 

 

— Здравей, Шон — поздрави Кокс лаборанта, — готови ли са резултатите?

— Готови са. В пробите открихме кръвни телца — отговори му Шон.

— Кръвни телца? Това означава, че по пода е имало кръв, нали?

— Естествено, господин Кокс.

— И вече знае ли се чия е тая кръв?

— Ще трябва да почакаме поне три дни, докато установим дали кръвта е на Барбара.

— Три дни ли? Не може ли това да стане до утре?

— Невъзможно, Саймън. Все едно не знаете как протичат пробите.

— НО НА МЕН МИ ТРЯБВАТ ДО УТРЕ НА ОБЯД!

— Няма как да го направя. Ако избързам, може да бъдат готови най-късно вдругиден. Но в никакъв случай по-рано.

— Добре, Шон, когато си готов…