Донко Найденов
Законите на злото (9)

9

Нещо звъни! Дразнещ грухтящ звън! Външната врата? Пак ли някой го търси? Сънят и действителността вървят ръка за ръка. Дали онова убийство е сън? Може би е самата реалност. Дали вече са открили тялото? Но то е във вградения гардероб. Нещо звъни близо до него. Телефонът? Да, това е неговият мобилен телефон. Може пък да е алармата? Не, мелодията е друга, но все пак позната. Някой го търси? Точно така.

Рязко се изправи и взе телефона. На екрана бе изписано името на Хорас. Проклетият Хорас. Мики натисна копчето за приемане на повикването.

— Ей, приятел, ела у нас тая вечер, ще се съберем много хора. Може да измислим някой поход в гората над Мемориала.

Мики не знаеше какво да отговори. Сутринта бе направил нещо ужасно — бе убил Барбара. Нямаше как да е сън. Сънищата са по-различни, а споменът за убийството беше твърде ясен и се сливаше с действителността. О. Господи…

— Да… да, тук съм. Но не мога тая вечер. Имам други ангажименти.

— Какви бе, човек, да не се усамотите с твоята госпожа Едуардс? Или с твоята… хм… Барбара?

При споменаването на Барбара, сърцето на Мики удари силно в гърдите, сякаш опитвайки да се изстреля във въздуха. Отново дебелашка шега от страна на Хорас. Мики мълчеше, думите му като че ли бяха хванати в капан.

— Мики, приятелю, какво има?

— Не мога, човече, повярвай ми. Няма да се усамотявам с никого, но имам друга работа. Трябва да водя детето на едно място, обещал съм му.

— Ами тогава поздрави детето. Пени се казваше, нали? — смее се Хорас.

Мики със сетни усилия излиза от вцепенението и отговаря почти машинално:

— Точно така, Пени.

— А виждал ли си Барбара? Мери я търси цяла сутрин, но си е изключила телефона. Онази Мери, съученичката й.

— Не съм виждал Барбара от няколко лена.

— Кой знае къде и с кого се шляе. Тя не е за теб. Мик, казвам ти го като на приятел. Но обичам да се шегувам. Не се занимавай с такива лолитки, пази си семейството, брат ми. То ти е по-скъпо.

— Разбира се, Хорас.

— О’кей, човече, ако все пак решиш, идвай.

— Ако реша, ще ти се обадя.

Хорас затвори телефона. Мики въздъхна и отново се отпусна върху леглото. Навън бе мрачно, облачно, валеше слаб дъжд. Той затвори очи и потъна в мисли…

 

 

Още веднъж и още веднъж сцената на убийството се разиграваше в съзнанието му. Всичко стана заради онова проклето обаждане и заради оня Джорджи. Как беше възможно ядът му да е толкова силен, че да потуши всички негови разумни мисли и да го накара да действа така импулсивно? Как можа да отиде до килера, за да вземе лопатата, да замахне с цялата си сила и да стори непоправимото? Ако имаше шанс да прескочи няколко часа назад във времето, би спрял всичко. Ах, защо това проклето време не може да се върне? Защо?!

Умората, последвала силните емоции, пак си каза думата и Мики заспа…

… И се събуди по тъмно.

Когато установи, че вече се е смрачило, той стана и плахо слезе във всекидневната. Светещите цифри на големия стенен часовник показваха девет и половина. Знаеше, че е сънувал нещо, но не помнеше какво, може би щеше да се сети след време. А сега трябваше да изчака поне час-два и тогава да започне с гадната задача. Седна на един стол и се отпусна. Не искаше да мисли за нищо, а просто да се съедини с тишината.

Намираше се в особено състояние на полусън — дишаше равномерно, главата му се бе отпуснала върху облегалката на стола, а устата му периодично се отваряше и затваряше. От време на време се сепваше, като че ли някакъв шум от реалността се появяваше и усилваше в тишината до нечувани размери, а сърцето му възпроизвеждаше силен тласък в отговор на шума. И после отново потъваше в дрямка.

 

 

Събуди се внезапно! Тъмнина! Не знаеше от какво се сепна, дали от негов вътрешен импулс, или от реален звук. Сърцето му отново биеше силно.

Бе сънувал странен сън.

Барбара!

Точно така, беше я видял в съня си — сияеща, засмяна, красива. Отново беше облечена в черната рокля, беше го хванала за ръка и го водеше нанякъде. Тогава той си бе припомнил фрагменти от настоящето, мислейки: „Господи, тя трябва да е мъртва, нали я убих!“ Бе погледнал лицето й — чисто и весело на фона на искрящата околност, такава, каквато съществува само в сънищата — и си бе казал: „Значи не съм я убил“. Тръпка на успокоение бе преминала през тялото му, след това бе дошла радостта. Мики бе ликувал, защото убийството на Барбара се бе оказало просто сън…

Но не, не бе сън. Мики още веднъж си спомни деянието с всичките му подробности. Вратът го болеше, гърбът — също. Той се размърда и замаха с ръце, за да се разкърши, после застана неподвижно и пое въздух. Контурите на прозорците се очертаваха като тъмносини правоъгълници в черната стая, но той все пак успя да различи другите предмети. Направи няколко крачки към стената, натисна ключа и светна лампата. Светлината го заслепи за миг, но очите му привикнаха бързо. Въздъхна — въздишката му бе измъчена, уморена — после тръгна тромаво към гардероба и отвори вратата.

Завързаният чувал с трупа чернееше — все едно беше тъмна сянка на звяр. Найлонът очевидно бе пробит, защото незначително количество кръв бе омазало дървената стена отзад.

 

 

Мики рязко се обръща, тръгва към изходната врата, оставяйки тази на гардероба отворена. Излиза навън, където щурците прекъсват със свируканията си мълчанието на нощта, и тръгва към задната част на къщата, където е входът за мазето. Няма фенер, но знае къде да намери онова, което търси — прави няколко крачки, опипва предметите в тъмнината и след малко се добира до малката двуколесна количка за боклуци. Вкарва я навън, бута я по пътечката и я паркира пред вратата на къщата.

Луната се крие в тънък слой облаци и прозира като бледа мъглявина. Това донякъде е добре.

Влиза, хваща чувала и го издърпва от гардероба. При падането на пода прозвучава глух тропот от разместването на тялото. Мики отваря уста и стиска зъби като в усещане за болка. Влачи към изхода чу вала, който оставя по пода тъмна диря. След това го обхваща в двата му края, със сила го вдига от земята и го хвърля в количката. Чува се силен грохот и количката леко се размества. Мики плахо се оглежда за преминаващи хора, но тъй като е пусто и безлюдно, хваща количката за дръжката и я скрива в градинката. Сетне отново влиза вътре, за да прикрие кървавите следи.

 

 

Върви с количката по малка пътечка между къщите, чувалът с трупа е покрит с тъмно одеяло. Мики е облякъл яке с качулка, която е сложил върху главата си, за да не му се вижда лицето. Ходи сравнително бавно, не бива да предизвиква голям шум, макар че гумата върху колелата заглушава всеки звук, идващ от допира с все още мократа и неравна земя. Месечината вече се е показала на небето и осветява с приказното си сивкаво сияние всичко наоколо. В някои от постройките светят прозорци и Мики, минавайки в близост, гледа продължително към тях, надявайки се да не долови движение. Разбира се, някои може да наблюдава и от тъмните прозорци, но той се надява качулката да го прикрива добре.

Най-сетне се добира до края на градчето, където пътеката се врязва в малката горичка около реката. Спира, обръща се и поглежда последните къщи — нищо не се движи. Старбург спи непробудно. Мики отново тръгва по пътеката и постепенно се слива с тъмнината на гората.

Пътеката се спуска надолу, сега му е далеч по-лесно, защото не дърпа количката, а само я придържа. Светлината на луната се показва от време на време между клонаците, колкото да освети пътя му, криволичещ подобно на планинско поточе около гъстите дървета.

Ето — отпред се появява мостът. Мики се добира до него и пресича реката. На другия бряг пътеката се издига, вече е далеч по-трудно да дърпа тежкия товар. Умората и отслабването на организма, причинени от отрицателните емоции, си казват тежката дума и Мики спира запъхтян. Потта се стича обилно от главата, влиза във врага му. Той сваля якето и го премята през рамо — якето е влажно заради допира с мокрите листа. Лекият ветрец подухва в изпотеното му тяло и младият мъж чувства приятните нотки на хладната свежест.

Вече е изкачил невисокия хълм и се спуска към „Язовира“. Тръгва по пътеката, водеща към „бента“, и след малко вече се движи по ръба на твърдата отвесна скала. Достига до средата и спира. Тук водният басейн вероятно е най-дълбок и именно на това място ще трябва да хвърли тялото.

Но как?

Няма начин да го метне заедно с чувала, нужно е някак си да го изкара навън и да го хвърли. Ами ако след време то изплува? Често се случва тяло на удавник, носено от вълните, да се добере до брега…

Или да върже за него камък. Да, това е добра идея.

Мики трескаво нахлузва ръкавиците, намиращи се в джоба на панталона му, и отвързва въжето от чувала. Отвътре се показва главата на Барбара. На лунната светлина тя изглежда особено зловеща — с бяла кожа бледи грапави устни и влажна коса, покрита с черен лепкав съсирек на мястото на удара. Мики инстинктивно отвръща глава и с ръце започва да маха чувала от тялото, без да гледа към него. Друга мисъл се ражда в размътения му мозък — как, по дяволите, да завърже камъка, така че да не падне. Ще го върже на четири ката! Точно така! Той започва да се оглежда за големи камъни, но по грапавата скала няма такива. Ами сега? Паниката го обзема стремглаво, не бива да й се дава. Трябва само да намери камък! Но такъв не се вижда. Не и върху „бента“.

Мики тръгва с бързи крачки към пътеката. Там има само малки камъни, тук-там се срещат по-големи, но не достатъчно, че да послужат за тежест.

Изведнъж го осенява по-добра идея.

Взема малки камъчета в шепите и се връща при чувала. Отново пъха тялото вътре и изсипва камъните. Поема по пътеката, взема още камъни и се връща. И още веднъж… и още веднъж…

Чувалът е натежал значително. Мики пак го завързва, затягайки силно примката. След това накланя количката и тежкият черен предмет тупва върху бетона.

Намира здрав и подострен клон (навярно използван за шиш) и с него пробива няколко малки дупки в найлона, като целта му е вътре да влезе вода и товарът да не изплува. После бавно търкаля чувала до ръба, поема дълбоко въздух и рязко го избутва в езерото.

Чува се силен грохот заради удара на тежкия предмет във водата, дори няколко ситни пръски попадат върху лицето му. Чувалът с трупа потъва. Убиецът се оглежда за хора и отново не вижда такива. Сетне затваря очи и издишва силно.

Временно е спасен.

Гледа известно време спокойните води на „Язовира“, стоейки неподвижно върху „бента“. Вече осъзнава, че трудностите му не свършват, даже напротив — тепърва започват. Защото освен непрекъснатия страх, който ще го преследва, той ще трябвала води и своята вътрешна борба.

Със свито сърце тръгва към Старбург. Месечината отново е скрита от облачен пух и горичката около езерото изглежда като мрачна бездна, сякаш готова да погълне цялото звездно небе над нея. Мики върви по пътечката, влачейки количката подир себе си. Пресича моста, след това се изкачва по просеката между дърветата и влиза в града. Вече не вижда светещи прозорци по къщите, навярно всички хора спят.

Достига до своя дом, оставя двуколесното возило отзад, но не го вкарва в мазето. На бегом влиза вътре и взема мопа. Необходимо е да изчисти добре количката, пода и гардероба, за да скрие окончателно дирите от престъплението.