Донко Найденов
Законите на злото (22)

22

Джордж Филипс, Стиви Йетоул и Майкъл Гормън подреждат принадлежностите за предстоящия голям ритуал, който, ако всичко е наред, трябва да ги издигне до висините на просветлението. Поставят на масата дъсчена платформа с множество знаци и йероглифи, след това разсипват върху нея изрязани картонени триъгълници със сив цвят. Йетоул взема от кашона бял пластмасов кръг, върху които са изрисувани цифри, наподобяващи тези на часовник; Джордж държи в ръце три маски на зверове с големи кучешки зъби: Майкъл Гормън изважда девет малки оранжеви свещи.

Триъгълните предмети се подреждат правилно по протежението на дъската, по средата е кръглият предмет с цифрите. Свещите се нареждат до дъската на равни разстояния, трите маски се поставят в три от ъглите, на четвъртия Джордж слага някаква стара избеляла снимка на Барбара.

Часът вече е тридесет минути след полунощ. Време е за първоначалния ритуал. Време е за началото на ада за убиеца.

Трябва да зърнат лицето му, очите му, чертите му, всичко, което ще им бъде нужно. А пък утре, веднага след погребението, ще нанесат своя коварен удар върху него.

— Погледни дали има хора отвън — казва Майкъл Горман.

Джордж прави бързи крачки към прозореца, оглежда продължително и се връща с думите:

— Няма.

Тримата поставят левите си ръце върху дъската, а с десните вземат по една Библия на Сатаната. Мълчат, дишат дълбоко и равномерно, очите им са затворени.

— Да започваме — предлага Стиви Йетоул.

Всеки се вторачва в книгата си.

— „Фодул Гдефон Ивдибара Гдег. Локур Сатана Агут Птолу. Боруд Барбара Кудлу Бдаб…“ — изричат в един глас.

Джордж отново усеща душата на Барбара — тя се е свързала с него. Необходимо е и този път мъртвата да поеме към къщата на убиеца. Но сега тялото й трябва да остане в моргата, тъй като охраната е засилена.

— „Аруб Зурдон Мутанеб Дирлиб. Гадор Бовавч Хгерес Хтуес. Нека душата на Барбара се възнесе…“

Душата се движи! Джордж я усета интуитивно! ЩЕ СЕ СЛУЧИ НЕЩО МНОГО ЛОШО! — чува отново коварния глас. Гласът на Сатаната! Предупреждаващ и плашещ! Но този път лошото не се отнася за него.

— „О, Сатана, сторѝ онова, що е нужно за нашия път към светлината. Одур Ренесанс Прир Збот…“ — Сливащите се гласове на тримата сатанисти звучат гръмко.

Ето отново къщата. Видението е мъгляво, неясно. Душата лети, насочва се към прозореца. Онзи същия прозорец. Той е затворен, стъклото му е сменено, но нетленният дух може да премине през него. Убиецът трябва да бъде уплашен възможно най-свирепо. Убиецът трябва да получи заслужено наказание. Убиецът трябва да се пържи в кладата на ужаса.

Душата на Барбара използва част от енергията си и отваря прозореца. Някой спи в стаята.

— „Демон Усед Офталиган Гшег. Фодул Гдефон Ивдибара Аруб. Да се свети името на Сатаната и на черните ангели…“

По всичко личи, че той сънува кошмар — върти се неспокойно, напрегнат е, потен е — това е част от пъкленото дело. Важното е, че сега лицето му се вижда. Сеансът започва добре.

 

 

Мрачна местност с блата и скали. Човешки тела, проснати по земята. Мики осъзнава, че са мъртви. Тук са родителите му Гордън и Шели. До тях са Пени и Клара, по-нататък лежат Хорас, Клайв и останалите негови състуденти. Бившите колеги от „Коултън Ентъртейнмънт“… И телата на Джон и Мерибет…

Той ги е умъртвил!!!

Всички!

Защото са научили кой е убиецът на Барбара. Сега Адолф Грубер и Саймън Кокс ще тръгнат по петите му. Впрочем — няма да го направят, защото и те са мъртви. Целият град е мъртъв. Ужасът в съзнанието на Мики е огромен. Тези хиляди тела парализират и малкото останали късчета разум у него.

ЩЕ СЕ СЛУЧИ НЕЩО МНОГО ЛОШО!

Това сякаш не е част от съня — гласът изниква внезапно, ненадейно. И е по-реален от мъртвата блатна пустиня.

Вече се намира в гора, където труповете са възкръснали и идват към него. „Ти ни уби!“ — чува се дрезгаво боботене, изригващо от множеството гласове на мъртвите, приближаващи с разкривените си и демонични походки. По издутите им лица и в озъбените им гримаси се чете смъртна заплаха…

— НЕЕЕ! — крещи, ала сякаш без глас. Страхът и инстинктите го задушават.

— НЕЕЕЕЕЕ!

Мики е събуден от Клара, която го е прегърнала. Диша тежко, усеща студената пот по кожата си. Около тях е тъмно, но той вижда светлия правоъгълен прозорец.

Отворен е! А си спомня добре, че го затвори. Така правеше след онова нашествие.

— Бълнуваш — шепне му.

Прозорецът се полюшва, издава писклив, скърцащ звук. Има нещо отвратително в това скърцане, напомня му за сцена от стар филм на ужасите. Мики протяга ръка, напипва ключа на нощната лампа.

Дали този път крушката ще светне?

Натиска копчето. Мигом го облива ярка светлина, след това очите му започват да различават предметите. Стаята е празна.

Но прозорецът е отворен! Усеща се и диханието на нечие невидимо присъствие! Мики се изправя и се оглежда. Всичко си е на мястото. Часовникът показва един часа без четири минути. Нощната лампа осветява предметите отстрани и отдолу, така че хвърлят по стените уголемени призрачни сенки.

— Мики, какво става? — пита Клара.

Но той не е в състояние да й отговори.

Прозорецът започва да се клати по-напористо! Залюляват се и тъмната стайна лампа, гардеробът, телевизорът… движението им става все по-силно…

Мики обезумява от ужас!

Леглото се тресе, олекотеното одеяло и чаршафът се надигат!

Трепери неудържимо, в такт с тръскането. Дали е земетресение? Не, другите предмети — леглото, нощните шкафчета и нощната лампа — са неподвижни. Господи, не отново! Не отново!

Няколко книги падат от библиотечката върху раклата, одеялото се отдръпва рязко и се приземява на паркета. Клара се събужда и с писък сяда в леглото. Очите й са широко отворени.

— Спри! Спри! Спри! — Гласът на Мики е отчаян, молещ. Какофонията продължава.

— Мик, какво става? — пита съпругата му. В гласа й се усеща ужас.

— СПРИ! СПРИИИИИ! — крещи той.

Моливникът излита във въздуха, моливите се разхвърчават и се посипват по пода…

— ПОМОООЩ! ПОМОООЩ! — ридае панически Клара, осъзнавайки какво се случва.

Вратата се отваря и влиза Пени. Движещите се предмети спират във въздуха и падат звучно, трусът е престанал, по пода са разпилени моливи, хартии, завивки, възглавници. Пени също започва да крещи неистово.

 

 

Джордж Филипс, Стиви Йетоул и Майкъл Гормън се отдръпват от дъската. По нея са разхвърляни напосоки сивите триъгълници, кръглият предмет с цифрите се е обърнал, едната от маските все още се намира на дъската, другите две са паднали върху масата. Снимката на Барбара я няма — навярно е някъде по пода.

Тримата са изтощени, ритуалът е отнел голяма част от силите им. Лицата и косите им са покрити с лъскава мазна пот.

— Видя ли това, което ти трябваше? — пита задъхано Майкъл.

— Видях всичко. Мисля, че познавам този човек, виждал съм го преди.

— Значи ритуалът е успешен — добавя Йетоул.

— Да, приятели. Благодарение на вас и на Сатаната.

— Нека тримата заедно Му благодарим — завършва Майкъл Гормън.