Донко Найденов
Законите на злото (3)

3

В начало на втория семестър Мики се сближи с Хорас и Клайв — двама от най-буйните младежи в специалността. Мики харесваше тези момчета. Те не само бяха изключително разсъдливи и умни — свободното им държание и непринудени нрави отключиха в него помисли, каквито не си бе позволявал в тридесет и три годишния си живот — желание за забавления и разнообразие, амбиция да реализира напълно пропуснатите мигове досега. Мики никога не си бе представял, че след време може да мисли по този начин.

Лошото беше, че наред с тези приятни емоции, една истина излизаше наяве и заплашваше да срине създадения с години порядък в душата му, а именно: той никога не се бе влюбвал истински. Преди да срещне Клара, имаше приятелки, които уважаваше и които го уважаваха; дори излизаше с тях на кафене или ресторант, но с нито една не осъществи по-близък контакт. А най-големите му разочарования идваха, когато някое от тези момичета срещнеше сериозен приятел. Тогава в съзнанието му изникваха въпросите: „Защо не бях аз? Какво, по дяволите, трябваше да направя, за да бъда аз? Защо винаги се появява друг?“. Мики всеки път се успокояваше с оправдания от типа: „Защото е прекалено глупава“, „Защото не знае какво търси“, „Защото е заблудена“… Но той знаеше истинския отговор. Знаеше го много добре. И този отговор не се заключаваше само в стеснителността му. Липсата на освободеност в държанието му, както и безбройните ограничения и задръжки, обладали като демони неговия разсъдък, го отдалечаваха тотално от момичетата. Мики добре осъзнаваше, че с този начин на мислене няма да успее. От друга страна, не виждаше как в тази среда, сред това обкръжение, би могъл да се промени по какъвто и да е начин. И въпреки честите подканвания на родителите си от типа: „Вече си на еди-колко си години, няма ли да се жениш?“, той бе убеден, че едва ли скоро ще изпълни заръката им.

И в един момент, някак неочаквано, в живота му се появи Клара. Тя бе първото момиче, с което се целуна, първото момиче, с което прави секс, първото момиче, с което имаше връзка. Животът с нея тръгна някак по план — двете порядъчни фамилии напълно одобряваха тяхната връзка, животът им изглеждаше предварително подсигурен. Роди се Пени и всички го заобичаха, той имаше всичко, което искаше. След това Клара напълня значително, спря да спазва диети и да се поддържа, започна да носи удобни спортни дрехи вместо елегантни. Но за Мики най-важното беше, че с нея имат най-стабилното и непоклатимо семейство. И той бе сигурен, че „великата любов“ не е нищо по-различно от това да създадеш здраво семейство с една жена и животът ти да върви по план.

Но с Хорас и Клайв нещата щяха да се променят. Още първия път, когато, през един уикенд, се реши да излезе на вечерно парти с тях, те бяха довели няколко момичета. Макар момичетата да не изглеждаха на повече от осемнадесет, имаха красиви, изразителни и интелигентни лица. Носеха различни тоалети — къси поли, къси рокли, впити дънки и бодита, прикриващи стегнатите им гърди, а около тях ухаеше на свежи парфюми. На Мики му стана приятно да общува с тях, изпита чувство, което сякаш бе дълбоко скрито в мозъка му още в юношеските години и което наричат „сладострастно усещане“. Почувства лъчистите вълни на този трепет, започна да си представя как биха изглеждали тези девойки по бельо или без дрехи.

Той говореше напълно свободно с момичетата. Може би му дадоха тласък и честите подканвания на Клайв да разчупи границите и да се освободи от примката на предразсъдъците. И най-неочаквано за самия него Мики „скъса здравото въже“. Направи го толкова рязко, толкова спонтанно и ударно, сякаш бе най-лесното нещо на света.

Вероятно му помогна и фактът, че за разлика от останалите членове на семейство Едуардс, никой от младите хора на това парти не се възмущаваше и не изкривяваше физиономия, ако Мики кажеше, дори несъзнателно, някоя вулгарна дума. Нито един от тях не му направи забележка, когато разказа как преди няколко години, без да иска, изненада братовчедка си в банята, и всички го гледаха с интерес, когато подробно описа гърдите й.

Постепенно Мики започна да се прибира по-късно, като се оправдаваше, че са ги задържани на лекции или са ги водили на допълнителни упражнения, или просто е останал с колегите да изпият по някоя бира. Започна все по-рядко да чака Пени след училище, след това му се извиняваше и момчето сякаш го разбираше. Всеки път, когато Мики се виждаше с Хорас и Клайв, се запознаваше с нови хора. Някои бе виждал и преди — все пак Старбург беше малък град и хората се знаеха — но никога не бе разговарял с тях. А на вечерните купони, където обикновено присъстваха много момичета, винаги бе интересно.

Новият живот оказа негативно влияние върху успеха му. Още в началото на втория семестър той започна да блуждае някъде и да не записва старателно лекциите си, не се справяше добре с упражненията, не задаваше и въпроси на преподавателите. Гордън и Шели, които следяха изкъсо поведението му, не бяха доволни от него, но противно на разбиранията си, не му натякваха, че трябва да учи и да възвърне предишното си темпо, а просто му отправяха кратки забележки и молби да се стегне. Клара също се притесняваше за този негов спад, но той успяваше да я убеди, че с течение на времето в университета става все по-тежко. Съпругата му имаше прекрасен характер и винаги успяваше да го разбере. Все пак Мики опитваше да учи през спокойните си моменти, макар това да ставаше по-трудно от преди. Планираше към края на семестъра да се стегне и отново да изкара отлични оценки на изпитите.

 

 

Датата, която постави началото на злокобните събития, беше двадесет и четвърти юни, две хиляди и седма година. В този приятен летен ден, след края на скучноватите лекции. Хорас му предложи:

— Пич, довечера ела у нас. Нашите ги няма и съм извикал три мацки от колежа, ще бъде много забавно.

— Стига де, човече. Знаеш, че съм семеен и не бива да ме съблазняваш с някакви мацки.

— Абе няма да те карам да спиш с тях. Или да се целуваш. А и жена ти… не се сърди, но ако аз имам жена като твоята, с удоволствие ще отсъствам поне няколко нощи.

— Виж, Хорас… Не желая да обиждаш жена ми по какъвто и да е повод, защото ще се скараме. Нито пък детето ми.

— О’кей, пич, извинявай. Няма да се повтори.

— Значи, довечера ще дойда у вас — с усмивка се съгласи тридесет и три годишният мъж.

Вечерта, когато Мики престъпи прага на къщата и влезе в хола, замръзна от обзелото го внезапно притеснение. Едното от момичетата бе Барбара — детето на Джон и Мерибет Киара!

Тя носеше жълто потниче и розови панталони; имаше много семпъл грим, който обаче някак си я правеше прелестна. Щом го видя, Барбара се усмихна широко, отиде при него, подаде му ръка и заговори със звънливия си гласец:

— Здравей, чичо Мики. Най-малко теб очаквах да срещна тук.

— Ами… — започна несигурно той — бях поканен. А ти? Не си ли малка за такива неща?

— Аз ли? — Тя се усмихна многозначително. — Мисля, че точно сега ми е времето да се забавлявам. На такива сбирки идват доста момчета. А ти не си ли прекалено стар за това?

— Не знам, може би съм стар. Но не очаквах, че ще дойдеш тук. Състудент съм на Хорас и Клайв в университета и станахме добри приятели. Помагаме си за изпитите.

— Това е супер! Аз пък движа в тяхната компания.

— А родителите ти знаят ли, че си тук?

— Казах им, че съм на гости у Фани, една приятелка. Нали няма да им кажеш къде съм?

— Е, добре, днес съм в настроение. Няма да издам пъклените ти намерения.

— И много правилно. Защото веднага ще кажа на Клара, че ходиш на студентски купони с горещи мацки — усмихна се тя прелестно.

— А ти откъде си сигурна, че тя не знае? — Той също се усмихна, макар и по-вдървено от нея, след което я потупа по рамото.

— Какво прави малкият сладур?

— Пени ли? Снощи гледахме с него каубойски филм, а днес, след училище, ми помогна да сменя веригата на колелото.

— И как се справи той?

— Много добре. Казах му, че когато порасне, ще стане ненадминат майстор.

— Наистина, много съм изненадана да те видя тук. Но нека просто да разпуснем и си направим партито.

— Да, естествено — приключи разговора Мики и притеснено наведе глава.

Въпреки смущаващата изненада забавата мина доста добре. Той почти не обърна внимание на Хорас, Клайв и другите присъстващи, защото през цялото време до него седеше Барбара. Това му напомни за онзи симпозиум, когато се запозна с Клара. Сега обаче обстоятелствата бяха много по-различни. След известно време, и след известно количество изпита бира, те вече танцуваха, участваха в интересни игри, прегръщаха се. Откриха също, че въпреки възрастовата бариера имат много общи теми за разговор — различни от тези, които имаше с Джон и Мерибет — както и сходни мнения по повечето въпроси. Колко странно беше, че след толкова събирания на приятелските им семейства, те се „намериха“ едва днес!

Естествено, Хорас и Клайв не пропуснаха възможността да ръсят закачки по адрес на уединилите се, но Мики и Барбара само им хвърляха по някоя небрежна усмивчица и отново потъваха в своя свят.

С всяка изминала минута Барбара и Мики ставаха по-близки. Първоначалните вдървени и привидно шеговити подмятания лека-полека отшумяха и бяха заменени от освободени, отчетливи изказвания, а пък те постепенно преминаха в споделяния — отначало веселяшки, а после искрени. Сякаш досегашните моменти в семейните сбирки, които прекарваха на едно и също място, не бяха нищо по-различно от декори за неосъществено, дори непланувано театрално представление. Но — извън всякакви очаквания и извън крепостта на приятелските семейства — тяхното представление намери свое място за изява.

Щом партито приключи, те си тръгнаха заедно. По пътя Барбара му разказа за бившето си гадже, как го е обичала, а то решило да скъса с нея заради някакви си негови схващания. Бил член на сатанинска секта и искал да вкара и нея там. Мики пък й сподели, че заради досегашния си забързан живот не е имал шанс да опита сладките неща от живота и никога не се е забавлявал пълноценно. Барбара го изслуша с разбиране, след което обобщи:

— Човек трябва да взема с пълни шепи всичко, което му се предлага. В противен случай живее непълноценен живот, без значение колко дълго ще продължи.

Това изказване, направено от седемнадесетгодишното момиче, порази Мики. Той се възхити на проницателността на Барбара, в същото време отново се замисли върху досегашното си съществуване. Наистина, не бе грабил от живота с пълни шепи. Семейството му бе някаква съдбовна последица, част от великия му житейски план. Той почти не се бе отклонявал от този план. А Барбара, виждайки внезапното му вцепенение, го погали по бузата и каза с оптимистичен тон:

— Спокойно, мой човек, всеки жител на тая земя има своя шанс. Ти може би си го намерил, но дори и да не си, все някога ще стане. Който търси, винаги намира.

Мики я изпрати до входа на къщата й. Когато й подаде ръка за довиждане, Барбара реши да вдигне настроението, като попита игриво:

— Ти много бързаш. А целувчица няма ли да има?

Младият мъж я погледна притеснено и измънка:

— Ама… ама… Няма как, с Джон и Мерибет сме приятели. Освен това не си ли…

— Много малка?

— Д… да?

— Кой е казал, че невръстните момичета не трябва да се целуват? И кой е казал, че членовете на приятелските семейства не бива да се целуват?

— Никой, но…

— Тогава от какво се смущаваш? — завърши момичето, след това обхвана нежно врата му и го целуна по устните.

Мики почувства с цялото си тяло топлата вълна на насладата, но докато съумее да се осъзнае, Барбара вече беше вдигнала глава и го наблюдаваше с любопитно изражение.

— Хареса ли ти? — усмихна се тя.

— Д… д… да, хареса ми, да… Но как ще погледна утре баща ти и майка ти? Как ще погледна Клара? — промълви Мики, опитвайки безуспешно да скрие притеснението си.

— Ами ние нищо не сме направили, чичо Мики. Само някаква целувка. Защо не се видим и утре? Например — около един часа пред шадравана в парка.

— Аз съм на лекции до два… не знам…

— Тогава в три. Става ли?

— Ох, защо просто не оставим тази работа и не забравим за вечерта?

— Защото вече сме свързани! — Тя се засмя прелестно. Беше неустоима. Мики не можеше да повярва в какво се въвлича. — Ще се видим ли утре в три?

— Добре. В три пред парка, нали?

— Пред шадравана в парка, глупчо!

— Да… пред шадравана в парка — потвърди Мики, тръскайки силно глава. Това просто не можеше да е истина. Но той в момента не мислеше за нищо. Тя наистина беше неустоима.

Барбара отново го прегърна и целуна, след това отиде до вратата и му помаха с ръка:

— Трябва да се прибирам, щото ме чакат. Лека нощ. Радвам се, че те видях в такава светлина, чичо Мики.

— Лека нощ… Барбара — отвърна вдървено семейният мъж и тръгна по алеята към своя дом.

 

 

Трескави мисли обзеха веднага съзнанието на Мики. Той беше като в транс, все още не можеше да осъзнае случилото се, само усещаше в себе си някаква приятна топлина. Целувките на момичето го бяха отвели в друга вселена, където сладострастието доминира над всички сетива и разумни чувства. Където човешката красота се превръща в божествена, където ангелски криле го вземат и повеждат към земния рай. И въпреки бурята в главата му той бе относително спокоен в дома си, може би всичко бе станало прекалено внезапно и истинската равносметка тепърва предстоеше.

Все пак беше щастлив, неузнаваем. Когато се прибра, Клара и Пени го изгледаха смаяно, а след това жена му се усмихна широко.

— Какво е станало, Мик, днес си много по-различен? — попита тя.

— А защо не? Понякога се случват и хубави неща — отвърна той.

— Какви хубави неща? Да не си се запознал с някоя… млада студентка?

— Ей, Клара! Вместо да философстваш, направи някоя хубава вечеря. Сега пък млади студентки са ти в главата — завърши Мики и тръгна към спалнята.

— Вечерята ще е готова след малко! — провикна се съпругата му.

— Не съм гладен. Хапнах една мнооого голяма пица и мисля да лягам. Нахрани малкия юнак, сложи го да легне и ще те чакам горе — отговори той, махна щастливо на сина си и затвори вратата.

Но случилото се постепенно превземаше разсъдъка на Мики и той, щом легна на леглото, се впусна в красиви спомени. Още веднъж се върна в къщата на Хорас, където започна разговорът с Барбара. Опита да си припомни всяка своя дума, макар че му бе невъзможно да възстанови наум целия диалог. Искаше да се постави на нейно място и да погледне себе си с нейните очи, да се вмъкне в ума й и да разбере с какво точно я е впечатлил.

Какво беше харесала у него? Защо точно НЕГО, при условие че имаше толкова свободни, по-млади и по-добре изглеждащи момчета? Дали задето бяха съседи и приятелски семейства, момичето го е забелязало още от дете — все пак често се случва малки момичета да се привързват към по-възрастни мъже? А може и да е нещо съвсем друго, много по-различно.

Беше ли възможно през този ден Барбара да е видяла неговия по-освободен характер? И точно този характер да я е впечатлил? Или бе момиче, поемащо лека-полека по пътя към разврата, подобно на много други на нейната възраст? И утре тя дори може да не дойде на срещата, камо ли да го поздрави или погледне. В такъв случай той просто ще се върне към стария живот, с милата си съпруга и симпатичното си момче. Ще вижда Барбара при семейните сбирки с Киара, ще си разменят по някоя дума, а може и по някое скрито намигване или побутване.

Той неусетно се пренесе в света на сънищата. Сънува Барбара — прелестна като ангел, изящна като картина на сюрреалист. Тя му подаде ръка. Той я хвана и я целуна, а тя го изгледа с прекрасните си очи. Всичко около тях бе бяло, мъгляво, пухкаво. След малко осъзна, че се намират върху палубата на кораб, който ги носи незнайно накъде в безкрайния океан. Но нищо друго нямаше значение, освен Барбара.

Дрънкащият звук на проклетата аларма го събуди. Трябваше да става за лекции. До него кротко спеше Клара. Дори не бе усетил кога е дошла.

 

 

— Ей, Мик, нещо си много разсеян, човече! — Гласът на Клайв прекъсна потока от мисли.

— Оста’и го, той е влюбен — добави Хорас.

— Ох, престанете бе, хора, аз си имам семейство. Просто не спах добре.

— А, не си спал добре, значи. А тия искри в очите… а? Мен не можеш да излъжеш — закачливо говореше Клайв.

— Е, момчета, не е точно моментът да ми говорите така. Не ме карайте да правя грешки и да изневерявам на жена си. Моля ви.

— Она’а, малката Барбара, май ти е ’зела акъла. Знам как те гледаше вчера — продължаваше Хорас, сякаш не чул молбите на Мики.

По едно време Клайв неочаквано попита:

— Довечера ’що не дойдеш у нас?

— Стига вече, Клайв. Ще ми дойде много.

— Сигурно си на среща с Барбара. Снощи се разбрахте да се видите някъде, нали? — намеси се Хорас, като му смигна приятелски.

— Ох, вие сте невъзможни… — загадъчно се усмихна Мики.

 

 

Градът Старбург не се отличаваше с нищо особено — населението му бе около двадесет и три хиляди души, с близо хиляда по-малко от последното преброяване преди четири години. Исторически погледнато, той бе сравнително млад град. Допреди век бил малко селище, носещо името Хотъмби и населено предимно с холандски и немски потомци. През 1923 година обаче в близост до селището бил заснет култовият филм за онова време „Сиборгският некропол“, който станал причина за бурното развитие на цялата околност. Година след снимките, по инициатива на местните управници (най-вече кмета и шерифа), била построена „Стената на звездите“, в която били изваяни скулптурите на всички участници в „Сиборгският некропол“ (и която преди десетина години бе прекръстена на „Мемориала на звездите“, защото актьорите вече не бяха сред живите). Именно този паметник дал днешното име на градчето („Старбург“ — „Звезден град“) и го тласнал към последвалия икономически растеж през миналия век.

Булевард Стоктън роуд пресичаше Старбург по цялата му дължина. На север бяха кварталите „Темза“ (в най-източната част), „Барион“, „Малък Бруклин“ и „Корал“ (в най-западната част). В южната страна, разположени от изток на запад, се стелеха съответно „Чарлстън“, „Централна зона“, „Броуди“ и „Маклинток“ (кварталът, в който живееше Мики). Имаше две промишлени зони — Западна до „Корал“ и Източна до „Чарлстън“. Фабриката на „Коултън Ентъртейнмънт“ се намираше в западната промишлена зона, а филиалът на Детройтския университет — в централната зона.

Река Каом се виеше до южната част на градчето и над нея бяха разположени няколко мостчета (две от които водеха до голямо езеро, наричано от местните „Язовира“ заради отвесната скалиста стена в единия му край, наподобяваща бент). „Мемориала на звездите“ пък стърчеше от северната страна и се намираше върху стръмен хълм. В централната зона на тази местност зеленееше голям, красив и поддържан парк, наричан „Градския парк“, а непосредствено до него имаше друг, по-малък — занемарен и обрасъл с бурени, със стар неработещ шадраван, скрит между гъстаците.

Именно на това място трябваше да се срещнат Мики и Барбара.

 

 

Мики се озова пред шадравана още в два и половина. Този път бе дошъл пеша — нямаше смисъл да влачи велосипеда си по време на разходката. Множеството околни дървета сякаш се бяха надвесили и го наблюдаваха с невидими очи. Тук, до този изоставен шадраван в бледото подобие на парк, рядко идваха хора, макар и да бе всеизвестно, че на това място влюбените, криещи чувствата си пред обществото, се срещат тайно. Мики знаеше, че дори да бъде видян от някого, онзи едва ли би се осмелил да си отвори устата, защото веднага щеше да изникне обичайният ответен въпрос: „Ами ти какво правеше там?“. Най-хубавото на „Парка с шадравана“ беше, че след него започваше пътеката през горичката, водеща до река Каом.

Бе облякъл чисто новата си риза (подарък от майка му за последния му рожден ден), най-хубавия си панталон и елегантното сако, с което ходеше на лекции. Усещаше пулса си — много по-силен и учестен от обикновено.

„Ами ако не дойде?“ — питаше едната половина от разума му. „Какво пък толкова, нали имаш семейство, а и тя е много по-малка от теб, просто продължаваш по стария начин“ — отговаряше другата половина. Надеждата ще отлети мигновено, така както е дошла, подобно на почти всяка друга надежда.

Колкото повече наближаваше часът на срещата, толкова по-голямо ставаше вътрешното напрежение у Мики. Той непрекъснато оправяше с ръка прическата си и наместваше ризата и сакото си.

Минаваше три, а нея все още я нямаше. Мики предчувстваше, че Барбара ще му върже тенекия. Може би е на друга среща — с момчета или момичета на нейната възраст. А може да се е случило нещо друго, което да възпрепятства идването й. Той нямаше номера на нейния телефон, но имаше тези на майка й и баща й. И все пак, как да се обади на Мерибет или Джон Киара и да пита къде е дъщеря им?

Три и петнадесет. По лицето на Мики вече се четеше разочарование. Той се оглеждаше плахо наоколо, питаше се дали да си тръгне, или да почака още малко. Тъкмо се чудеше кое решение да вземе, когато съзря измежду храстите грациозната фигура на Барбара.

— Извинявай, че закъснях! — изрече тя с престорено задъхване и се отпусна лениво, сякаш да покаже колко много е бързала.

— Няма проблеми, важното е, че… — на устата му беше да спомене думата „дойде“, но в последния момент реши да я промени и каза: — сме тук.

— Аре да тръгваме нанякъде, че не ми се стои на едно място. Например — към „Мемориала“.

— А защо не — към „Язовира“?

— Дай първо на „Мемориала“, че не съм ходила скоро. А и ми се гледа града отвисоко.

— Но нали знаеш, че никой не трябва да ни вижда.

— Споко де. Ще излезем отстрани на парка, след това ще пресечем булеварда и ще тръгнем нагоре. В тоя район никой не ни познава.

Още щом поеха по улиците на Старбург, Барбара хвана Мики за ръката и го дръпна към някаква пряка. Двамата запрепускаха уверено по прашния асфалт.

— Да направим нещо нестандартно — предложи тя.

— Какво например?

— Да се съблечем голи и да тичаме по улиците.

— Ей, недей така!

— Срам ли те е бе, чичо Мики?

— Не съм от най-лудите, съжалявам.

— Тогава да се качим на „Мемориала на звездите“ и да се провикнем: „Ей, тъпаци, къде сте?“.

— Ама и това е много шантаво.

— Ей, отпусни му края! Не може само работа, бързане и зубрене да са ти в главата.

— Работа?! Бързане?! И зубрене?! Мен от известно време хич ме няма в ученето. — Мики опитваше да се държи като тийнейджър, но някак не му се удаваше.

— Да бе, та ти си всеизвестен с любовта към книжлетата — захили се Барбара.

— О, така ли? Тогава хайде да се качим на Мемориала — да видиш какво ще се случи!

— Ха-ха. Успях ли да те убедя?

 

 

„Мемориалът на звездите“, с каменни глави на известните актьори в миналото, се извисяваше горделиво на хълма отвъд „Малък Бруклин“. Снишаващото се слънце му придаваше вид на самотен великан, който безмълвно бди над околността с огромното си тяло, сякаш предназначен да я предпазва от неведоми сили. Тази вечер обаче откъм него долитаха викове и писъци, които се чуваха може би във всяка точка на градчето:

— ЕЙ, ПРОВИНЦИАЛНИ ГЛУПАЦИИИ! — крещеше Барбара.

— НЕЩАСТНИЦИИИ! — акомпанираше Мики, изпаднал в странна, нехарактерна за него еуфория.

В следващия миг те се целуваха, сякаш присмивайки се на Старбург, който в този момент не им приличаше на град, а на съвкупност от малки камъчета, около които се движеха мравки.

— ВИЖТЕ НИ БЕ, СМОТАНЯЦИ! — провикна се красивото момиче, отдръпвайки се рязко от обятията на мъжа.

— ХАЙДЕ ЕЛАТЕ, СЛАБАЦИ! — извика той на свой ред.

— Чичо Мики, знаеш ли, че аз съм вампирка? — изведнъж каза Барбара, след това изръмжа и отвори устни, за да покаже белите си зъби.

— Каква вампирка? — попита с веселяшки тон Мики.

— С бившия ми приятел купувахме стари книги със заклинания за вечен живот и правехме ужасяващи експерименти.

— И какво се случи при тези експерименти? — В очите на Мики се долавяше учудване.

— Привикахме дявола и той се всели в мен, като ме дари с ВЕЧНО СЪЩЕСТВУВАНЕ! ХА-ХА-ХА! — Крещейки, Барбара доближи главата си до неговата.

Мики рязко се отдръпна и за малко да падне от паметника, но инстинктивно се хвана за бетонния корпус. Барбара, също така внезапно, протегна ръка и го сграбчи за дрехите. Двамата си поеха дъх.

— Ей, момиче, видя ли какво щеше да стане? — развика се Мики, след което се разкиска.

— Споко де, щях да те възкреся и отново да си жив. Ха-ха-ха!

След „Мемориала“ двамата отново минаха по тесните улици, пресякоха булеварда, свърнаха към парка и поеха към реката. Видяха ги само две играещи на баскетбол момчета, които не им обърнаха внимание. Щом достигнаха до брега на Каом, Барбара свали дрехите си, захвърли ги небрежно на камъните и подкани Мики:

— Хайде де! Страх ли те е да влезеш във водата?

При произнасянето на думата „страх“ нещо в разсъдъка на Мики се обърна и той, с цел да докаже, че не се плаши лесно, свали сакото и ризата си, после панталона и боксерките.

— Ооо, ти си носел боксерки! Мислех, че носиш обикновени бели гащи, от ония, пикливите — извика красавицата и двамата се засмяха лудешки.

С боязливи стъпки Мики влезе във водата, после изведнъж клекна и се потопи целият, изправи се и викна победоносно:

— Аууууу!

— Да не си посмял да ме оплискаш, глупчо! — крякаше Барбара, но въпреки предупреждението Мики обхвана в шепи студена вода и я запрати към нея. Тя, от своя страна, се наведе, грабна голям камък и се приготви да го изстреля към него. Той извика инстинктивно:

— Нее! Ти си луда! — и след това се обърна гърбом, за да се предпази. Но момичето пусна камъка, загреба вода и оплиска целия му гръб…

— Човек, човек — прошепна Мики и застана сковано.

— Къде е? — попита тихо Барбара и го прегърна.

— Ето, там. — Той протегна ръка напред.

Непознат възрастен мъж крачеше спокойно по брега. Девойката изведнъж пусна Мики, изправи се в цял ръст и се провикна:

— ВИЖ МЕ, БЕЕ! ВИЖ МИ ЦИЦИТЕЕЕ!

Мики протегна ръце към нея, за да я спре, но се отказа. Обърна се, хвана се за главата и изрече сякаш на себе си:

— Не говори цинизми!

— Хайде де, страхливецо! Ела да покажем на тоя клошар най-доброто, на което сме способни — отново го предизвика тя.

Мики скочи и извика с цяло гърло:

— ЕЙ, ЧОВЕЧЕ, ЕТО МИ ОНАЯ РАБОТА!

Възрастният мъж ги изгледа уплашено, след това се обърна на другата страна и с бързи крачки се изгуби в гората.

— Ха-ха-ха-ха-ха-ха! — Двамата избухнаха в кикот, прегърнаха се и се хвърлиха заедно във водата.

Мики никога не се бе забавлявал толкова. Тези минути щяха да останат незабравими. Те бяха най-забавните моменти в досегашното му съществуване. Това малко момиче определено знаеше как да се весели и съвсем успешно пренасяше вълната и към него. Мики за миг не си помисли да се съпротивлява на реалността. Да го духат всички принципи и норми на поведение — човек има нужда от забава, животът не е само луди стремежи или дива морална възвишеност и ограничения в семейната среда. Животът е и душевна храна, радостни емоции, красота…

Водата бушуваше под напора на движенията на двамата, обзети от някакво гигантско въодушевление — пляскаше, пенеше се, бълбукаше. Мики и Барбара лудуваха като малки деца в игрите си. По едно време Мики, подвластен на въображението си, повали момичето в един речен вир, след което самият той се хвърли в него. Под водата двамата започнаха да се целуват с неопитомена страст. Беше приказно — реката изглеждаше по-тъмна и по-блестяща, а около нея сякаш засияха безброй красиви светлинки. И въпреки че устните на Барбара бяха студени от водата, мъжът усещаше, че от тях струѝ безмерно количество топлина…

 

 

— Хайде да си ходим, защото моите хора ме чакат — предложи Мики, макар че в тези минути това бе последното, което искаше.

— Да, вече е към десет и половина и старата Мерибет ще започне да се притеснява — потвърди момичето.

Облякоха се и тръгнаха към гъстите дървета, опасващи речното корито. Когато отново бяха пред дома на Барбара, скрити зад двата кипариса на алеята, Мики попита:

— Ще се видим ли утре, мадам?

— Разбира се, мосю Едуардс. В три пред шадравана, като днес. О’кей?

— Дадено, мадам. Нали няма да казваш на никого за… за… — смутено се запъна Мики.

— Случилото се между нас? — довърши Барбара, прочела мисълта му.

— Да.

— Защо ме мислиш за някаква коравосърдечна девойка. Разбира се, че няма да кажа на никого и ще ти изтъкна няколко причини за това. Не искам да развалям семейството ти. Клара е чудесна жена, а Пени — симпатично малко хлапе — и не желая да гледам как страдат заради мен. А и не искам да се карате с моите родители и да се чудя какви обяснения да им давам за тази наша постъпка. Ако кажа на някого, ще те заклеймят като неверник и педофил, а мен — като долна малка кучка.

— И аз така мисля. Ти си много умно момиче, да знаеш — изрече Мики и я разцелува продължително. Обаче изведнъж се отскубна и отметна глава, сякаш вдъхновен от някакво внезапно прояснение:

— Ей, бейби, утре е събота, нали?

— Мхммм.

— Защо не прекараме уикенда у нас? Утре Клара и Пени заминават за Колорадо и ще бъдат там два дни.

— А ти защо няма да си с тях?

— Отказах се, под предлог, че имам много важни практически занятия.

— И така ли е наистина?

— Така е, но мога и да не ходя. Животът не е само учене и работа.

— Супер! — възкликна девойката.

— Съгласна?!

— Естествено, чичо Мики. Не бъди глупав.

— О’кей, умнице, до утре.

— До утре, глупчо — завърши Барбара и двамата пак се целунаха за довиждане, скрити в сенките на кипарисите.