Донко Найденов
Законите на злото (11)

11

НЕЩО ТЕЖКО ТУПВА НА ЗЕМЯТА!

Мики се сепва. Опитва се да фокусира предметите в стаята — отначало всичко изглежда наред, но след малко установява, че голямата порцеланова саксия е паднала от малката масичка до прозореца и пръстта, заедно с петуниите, се е посипала по пода. Земетресение, подсказва инстинктът му за самосъхранение, но това предположение е пометено сякаш от вихрушка — полилеят виси неподвижен на тавана, медальонът, закачен на една от дръжките на гардероба, също не се люлее. Съборена е единствено саксията с цветята. Може пък да е паднала сама. Едва ли — тя винаги е стояла стабилно върху масичката. Ив този момент…

Мопът в ъгъла СЕ КЛАТИ ОТ САМО СЕБЕ СИ!…

Само той! Нито друго! Пада със сила върху пода, чува се тъп звук! Мики е зяпнат с ококорени очи, незнаещ какво точно се случва. Сърцето му е застинало в гърдите, дъхът му излиза на пресекулки.

Носи се ухание на ПАРФЮМ — силен, приятен!

ПАРФЮМЪТ НА БАРБАРА?!

Да, той е — не може да го сбърка с друг! Масичката се разклаща, в началото слабо, после — все по-силно и по-силно… Какво става, по дяволите?

„БАРБАРА Е ТУК!“ — подсказва вътрешният му глас, същият, който го предупреди за нещастията. Злокобна атмосфера се носи наоколо — на униние, печал, отмъщение, ужас.

Масата спира да се клати, уханието на парфюма изчезва внезапно, като че ли всичко е било единствено в ума му.

Саксията и мопът обаче лежат зловещо на земята, сякаш за да потвърдят, че тук, в тази къща, в тази стая е имало невидимо присъствие.

Мики става от стола и тръгва плахо напред. Сърцето му започва да тупти по-силно. Той кляка пред саксията, взема я и я разглежда — една малка, почти незабележима пукнатина се забелязва по корпуса й. Събира пръстта с шепи и я изсипва вътре, след това слага и цветята и поставя внимателно саксията върху масичката. Накрая вдига и мопа.

ДВИЖЕНИЕ?! Зад него! Обръща се — няма никого. Може би невидимото присъствие е някъде наблизо. Или разсъдъкът му си прави шеги.

 

 

Мики седна върху леглото, подпря главата си с ръце и се замисли. Всичко бе прекалено шантаво, ненормално… Събуди се от падането на саксията, след това мопът тупна, масата започна да вибрира сама, а парфюмът се появи мистериозно и също така мистериозно изчезна.

Дали някой бе разбрал за престъплението и сега се опитва да се шегува или да му прави намеци? Но как, мамка му, се бе вмъкнат незабелязано в стаята и бе бутнал тези предмети? Не бе възможно да е друг човек — ако някой го бе видял в онази проклета нощ, той веднага щеше да съобщи в полицията. Едва ли би се държал безотговорно, ако е свидетел на престъпление.

Тогава оставаше земетресението. Наистина, медальонът и полилеят не се движеха, не се усещаше и люлеене на земята, но земетресението би могло да бъде слабо, почти неусетно, освен за някои предмети или… Не, това не бе възможно, идеята беше глупава. Мики отлично знаеше, че при земетресение се клати всичко — картините по стените, полилеите, висящите предмети, цялото помещение, цялата къща, цялата околност. Той помнеше Големия великденски трус, когато бе на девет — всички играчки паднаха от стария скрин, а една от стените на детската стая се разцепи. Не, това нямаше как да е земетресение!

В такъв случай не би могло да бъде друго, освен ПРИЗРАК! Точно така — призрак — защото Мики не можеше да намери никакво реално обяснение на станалото. Незнайна, силна и враждебна енергия се бе развихрила тук, бутайки саксията и мопа и клатейки масата. Но каква бе тази енергия?!

Парфюмът! Парфюмът бе на Барбара! Със сигурност! Дали нейният дух бе тук? Дали тя, убитата от него девойка, му готвеше отмъщение от отвъдното?

Мики отвори очи и се взря в масичката, на която преди малко бе поставил саксията с цветята.

Той харесваше филми на ужасите. Е, не му бяха кой знае колко любими, но понякога запълваше времето си с тях. Имаше както добри, така и слаби попадения и като цяло предпочиташе приключенските и научнофантастичните пред тях. Ала беше ли възможно, като в някоя ужасяваща екранна продукция, духът на Барбара да се е върнал от ада и да търси възмездие?

 

 

Мики чу как външната врата на къщата се отваря и успя да различи гласовете на Пени и Клара — значи синът му вече се е прибрал. „Още малко и ще сляза при тях“, каза си наум той и отново подпря глава върху ръцете си. Още няколко минути…

Дали пък не е заради съвестта? Мики бе чел, че убийствата оставят трайни отпечатъци в съзнанието на престъпника, често пъти жертвата се появява в мислите и сънищата му и му напомня за ужасното деяние. Понякога тези чувства са толкова силни и завладяващи, че се случва убиецът да полудее. Преди година бе гледал интервю със затворник, убил приятеля си след игра на покер, в което той споделя как често разговаря с духа на жертвата, молейки за прошка.

— Барбара, прости ми… — прошепнаха устните му и Мики за миг се изненада от себе си.

След това, като по команда той стана от леглото, отвори рязко вратата на стаята и тръгна към всекидневната. Пени и Клара насочиха удивени погледи към него. Мъжът мина наперено и някак демонстративно покрай тях, седна на фотьойла и се втренчи в работещия телевизор.

 

 

След вечерята Мики пак се качи горе. Бе валял дъжд и в стаята бе хладно, ето защо той облече горнището и долнището на пижамата си и се зави с олекотено одеяло, което извади от гардероба. Не загаси лампата, дори светна и нощната — някакъв непонятен страх се бе вкоренил в него, независимо че преди малко бе опитал да мисли по-трезво, стигайки до заключението, че станалото би могло да се обясни чрез природните закони. Наистина, всички тези падания и люшкания бяха странни, но по всяка вероятност са следствие от напълно нормални явления. „Може би някоя стена или плоча е поддала и ще трябва да се вика майстор“, си помисли Мики и накрая обобщи: „Просто духовете няма как да съществуват“.

Тези мисли го успокояваха до известна степен, но все пак предпочете в стаята му да е светло — поне до идването на Клара. По едно време реши да изгаси полилея, като остави само нощната лампа, обаче след няколко секунди отново го включи — предметите, осветявани от малкото светило на шкафчето, придобиваха големи, ужасяващи сенки и Мики се почувства като жертва от хорър филм, правен през петдесетте.

Лежейки, той се опита да мисли за нещо друго — за работата, за университета, дори за братовчедка си — но осъзна, че страничните мисли му причиняват болка. Защото с всеки изминал миг се убеждаваше, че ако отиде в затвора заради убийството на момичето, всичко това ще изгуби смисъл. Мики затвори очи и стисна устни, но така и не успя да прогони коварното прозрение.

Припомни си разказ — „2046 — едно междузвездно пътешествие“, в който действието се разиграваше в бъдещето и хората знаеха, че душите са безсмъртни, а телата са само временните им обвивки. Там смъртта нямаше тази сила, както в миналото (тоест — в настоящето), и единственото, за което се бореха хората, беше еволюцията на душите им. В онова време всички роднински връзки се бяха обезсмислиш, а човешкият живот бе низ от мисии, чрез които тя — душата — се стремеше да достигне по-високо ниво за следващото си земно съществуване.

Кога ще дойде това време? Кога убийствата няма да носят този зловещ характер? „Навярно в някой друг живот, понеже в този грешниците биваха съдени“ — мислеше си с тъга Мики. Понякога е хубаво човек да потъне в света на мислите, на книгите, на филмите или на приказките, за да избяга поне за малко от суровата действителност.

Мики беше чел роман, където двама братя — единият от които — инвалид, загубил краката си — бяха измислили своя страна, наречена „Страна на щастието“. Инвалидът дори „живееше“ там, като почти бе напуснал действителността, а брат му се „отбиваше“, в случай че го споходят лоши моменти. По този начин и двамата бяха истински щастливи и успяваха да устоят на превратностите на съдбата.

Нужно ли беше да си създаде друг свят и да се пресели в него? Навярно — да. Наистина, измисленият свят би го отдалечил от реалността, но засега не виждаше по-добра алтернатива. Представи си двамата братя от романа, единия — частично, а другия — напълно изолиран от света. Познатите им ги приемаха за странници, но в тяхната земя те се чувстваха много добре. Ето една идея — Мики ще измисли своя страна, където често ще пребивава, където временно ще забравя за убийството и ще бъде щастлив. Може би трябва да създаде и свой герой — човек като него, със същото име, със същите житейски цели, със същото семейство, но неизвършил убийство.

Как да нарече този свят или тази страна? Акомикеран? Или Тишландия? Или просто „Страната на Мики“? Не — тъпо е, по-добре да е нещо като „Обединена страна на щастието“. Окей, нека е така, но какво да има в тази страна? Определен връх, който всеки иска да покори? Или определено състояние на духа, което всеки би искал да постигне? Или…

Мики съзнаваше, че ще му е трудно да измисли всичко за една вечер. Не и в това положение, в което мозъкът му бе в непрекъснато напрежение. И все пак можеше да си представи себе си, ако не бе извършил гнусното дело. Щеше да ходи спокойно на лекции, да говори свободно със семейството и родителите си, да излиза свободно на купони с Хорас. Клайв и компанията им, да се вижда с Барбара…

О, Боже, отново и отново Барбара. Това име никога нямаше да излезе от неговото съзнание.

Замисли се какъв би могъл да бъде, ако не се бе сближил с нея. Сигурно щеше да си остане отдаденият на целите си бързак, когото всички уважават; който има добра съпруга, стремяща се също към най-доброто; симпатично момче, което лека-полека започва да придобива чертите на майка си и баща си — почтени родители, живеещи в малко имение на края на града. От друга страна, възможно ли бе да намери друга Барбара?…

Ето че името й отново изплува на повърхността.

Не, няма да стане. Той вечно ще чувства вина и ще се страхува. Направил е престъпление и трябва да бъде наказан по справедлив начин. Просто такава е житейската логика.

Мики гледаше към лампите на полилея. Те хвърляха розови отблясъци по стените и зелени — в тъмните стъкла на прозорците. Погледна към порцелановата саксия — стоеше стабилно върху малката маса, сякаш закована за нея. Вдигна ръка, за да види часовника си — стрелките му показваха двадесет и един часа и пет минути. Твърде дълго не бе спал както трябва и това недоспиване оказваше негативно влияние върху психиката му.

Трябваше да спи, а не можеше. Навярно по някое време очите му щяха да се затворят сами. Искаше да се отпусне в обятията на Клара, когато тя се появи по-късно, след като приспи Пени с приказка. Вчера дремна съвсем малко, оня ден също не спа добре заради случилото се. Мики имаше чувството, че след още една безсънна нощ нервите му съвсем ще се разбият.

Искаше да мисли за нещо позитивно. Сети се за един бивш колега от цеха, Рукър, който бе фанатик на тема „биология“ и „човешки инстинкти“. Той имаше доста смешна физиономия — малки очи, крив нос, голяма уста — и говореше прекалено отсечено и рязко, карайки по този начин цялата колегия да се тръшка от смях. „Човешкият организъм е буквално претъпкан от клетки убийци, които не позволяват чужди тела да влизат навътре. Тези клетки представляват имунната защита и именно те предпазват организма от почти непрекъснато появяващите се мутиращи ракови клетки. Когато тая защита се пробие, настъпва бумът!“ Той казваше последната дума с невероятно въодушевление и по този начин акцентираше върху нея. Такава бе лекцията, която изнасяше всекидневно пред засмените и подигравателни погледи на колегите си. А когато минеше обяд и жегата вече се усещаше чувствително във въздуха, той повишаваше тон и говореше още по-възбудено: „Защо организмът не приема новия бъбрек? Или новия черен дроб? Защо? А? Може ли да ми каже някой? Ето един прост пример — купувате си нови сандали, нали? И първия ден на краката ви винаги има рана! Защо? А? Ами, естествено, заради имунната защита. Защото организмът ви не приема новото тяло и чрез раната се опитва да го отхвърли! Помислете малко де!“.

А в края на работния ден, с последни сили и с прегракнал глас, Рукър шептеше: „Ако пробиеш с пръст тялото на друг човек и го държиш така известно време, тялото ще го унищожи!“.

Разбира се, този знаменит колега не изтрая дълго — две седмици след назначаването му го уволниха по неизвестни причини. И никой не го видя повече.

Все пак споменът върна за кратко усмивката на Мики. Усещаше в себе си благотворното въздействие на тази положителна емоция — тялото леко се бе отърсило от напрежението, а душевната болка в гърдите бе отслабнала до поносими стойности. Искаше да си спомни още някои весели моменти, но мозъкът му като че ли бе блокирал. От друга страна, колкото и да бе странно, тази мозъчна пауза също му действаше добре — сякаш, оказал се в небитието, той не се тревожеше за нищо и тялото му се отпускаше в някаква сладостна лежерност. По някое време Клара дойде, загаси полилея и нощната лампа, легна до него и го прегърна. Той се отпусна върху гърдите й и се загледа в сумрачните очертания на прозорците.

 

 

Той е на плажа и скоро ще се потопи в морето. До него лежи красиво момиче и въпреки неясния (като при почти всеки сън) образ той ясно вижда, че това е братовчедка му Кара. Тя има прекрасни сини очи, прекрасна руса коса и прекрасна слънчева усмивка (впоследствие ще си спомни, че тази усмивка е на Барбара). До нея се движи момче. Това е Пен, брат му. Но нали е умрял? Явно не е, защото върви редом с Кара. Точно така, те вървят нанякъде. Ала най-хубавото от всичко е, че Пен е жив.

Важното сега е да се топне във водата — това ще го изпълни с магическо усещане. Тръгва към морето и влиза в него, топлите вълни го галят… Сега се намира в гората и ходи между дърветата. Тази рязка промяна на местоположението е неусетна в рамките на съня — сякаш Мики винаги се е намирал в гората и е вървял между дърветата. Достига езерото, което не е по-различно от малък гьол, и гледа във водите му. Тук е хвърлена Барбара — девойката, която наскоро го е целунала страстно и с която за пръв път в живота си е правил истински секс. Девойката, която е УБИЛ най-брутално!

Водата се размърдва, от нея излиза… ГЛАВА… глава на ЧУДОВИЩЕ! То има сива мазна кожа, груби косми, смътно наподобяващи коса, тъмни неправилни дупки на мястото на очите, големи ноздри и черна отворена паст, в която се виждат два реда зеленикави зъби. Съществото се надига още повече… от него капе мръсна вода. Дрехите му са кални, подгизнали, разпокъсани, ръцете му приличат на орлови пръсти, готови да сграбчат някоя невинна жертва, а по ноктите им има остатъци от черния найлонов чувал.

То излиза от водата и тръгва към него. Движи се яростно, с протегнати напред кокалести ръце…

Страхът идва мълниеносно! Тялото на Мики вибрира бясно, той се обръща и побягва! Тича бавно, много бавно — сякаш се намира в забавеното повторение на кадри от футболен мач — … нещо го спира, вече не може да стъпва на земята, за да се набере.

„Звярът идва, бягай!“ — крещят всички негови сетива, тялото обаче не им се подчинява. Вече усеща зловещото присъствие на съществото зад гърба си… сега е само на крачка-две… настига го… всеки момент ще го обхване с острите си нокти и ще разкъса плътта му…

— Неееее! — крещи Мики. Картината пред очите му постепенно започва да се размива.

— Неееее! — сънят избледнява, давайки път на реалността.

— Неееее! — Мики вече съзнава, че е буден, но все още не съумява да се отърси от страха. Клара го тръска, целува го по потното чело, шепти му. Но той не може да спре — нещо отвътре го кара да вика като обезумял.

Вратата на стаята се отваря и вътре влиза Пени. Лицето му е напрегнато.

— Неееее! — продължава да крещи по инерция, въпреки че Клара го е натиснала по раменете в се опитва да го успокои.

— Мики, Мики, осъзнай се, това е просто кошмар! Мики, спокойно! Скъпи…

Той спира да вика и поглежда с очи, изцъклени като на жаба. Жена му продължава да шепти:

— … Мик, просто си сънувал лош сън, всичко е наред. Всичко е наред.

По челото му е избила студена, мазна пот. Дишането му е разпокъсано, задавено. Устата му е зейнала, сякаш за да помага на носа при поемането на по-голямо количество въздух… над Клара стои Пени, погледът му е напрегнат.

 

 

Сънят беше прекалено истински и прекалено злокобен. Мики се опита да го възпроизведе мислено, ала нещо разбъркваше отделните фрагменти и паметта ги доставяше на разсъдъка му във вид на неясни картини. Ужасът останала виси във въздуха като черен буреносен облак.

След малко Пени, уверен, че баща му вече е по-добре и не се намира в хватката на силния страх, реши да напусне спалнята и се прибра в детската. Клара също си легна, като се обърна на другата страна и почти веднага заспа. Дишането на Мики започна да се нормализира, сърцето му отново заби в нормалния си ритъм, но той не се успокои.

Имаше усещането, че последствията от събитията са много по-големи, отколкото си бе представял. Не, не ставаше дума за самото убийство или страха от евентуално намиране на трупа — кошмарните сънища и странните местения на предмети бяха показателни, че нещо неземно, нещо свръхестествено опитва да пробие все още здравия щит на психиката му. Наистина — кошмарите биха могли да се обяснят с емоциите, последвали престъплението, но у Мики все по-дълбоко се загнездваше мисълта, че те не са просто плод на съвестта му. Странните събития в стаята колкото и да не му се искаше да го признае, бяха напълно невъзможни — нито някакъв локален земетръс, нито вятър, нито пропуквания по стените обясняваха падането на вазата и движението на мопа, треперенето на масата и внезапната поява на парфюма на Барбара.

Възможно ли е духът на младата девойка да го тормози, за да го принуди да си признае греха? Дали ще стане като в онзи зловещ филм, който бе гледал преди година в старбургското кино, където мъж убива съпругата си и я заравя в градината, но тя възкръсва от света на мъртвите и започва да го преследва, зала му отмъсти? Мики не помнеше името на този филм, но сюжетът му много приличаше на сегашната ситуация.

Не, не е възможно, беше категоричният му отговор. Мъртвият не може да възкръсне, законите на природата не го позволяват. Мики бе любознателен и добре знаеше, че при смърт се прекратява дейността на мозъка, кръвта се съсирва, мускулите се разпадат, клетките умират, всички органи преустановяват дейността си и тялото вече е само съвкупност от множество свързани помежду си химични елементи, подобно на машините, камъните или растенията. Даже и да има душа, която да е отлетяла някъде, тя няма как да се завърне и отново да задвижи механизма на този организъм. Свръхестественото и необяснимото са плодове на подсъзнанието, което често в лоши моменти си прави нелепи шеги.

В разсъдъка му ненадейно си проправи път един текст — част от стихотворение на Незнайния поет, което Мики бе чел отдавна:

Лампата светна, врата се разби,

призрачни сенки завихриха в мрака.

Тръгнах да бягам от рая фалшив

в дебрите тъмни на буренака.

 

Бягам и викам с отчаян брътвеж,

твари неземни ме гонят във здрача,

сам под небето със мрака невеж

към прокълнатото бъдеще крача.

След като изрецитира наум страховитите слова, Мики затвори очите си с надеждата да заспи. Ала възбудата му бе толкова голяма, че до края на нощта не успя да го стори.

 

 

И през следващия ден настроението му беше лошо. Отново лекциите бяха белязани със знака на досадата и Мики с нетърпение дочака края им. Не че след тях нещата се развиха по-приятно — той, отново криейки се от състудентите си, свърна по една малка улица, после по черна пътека, която го отведе нагоре, извън града, до „Мемориала на звездите“. Сега обаче Старбург не бе огласяван от множество жизнерадостни призиви, както преди няколко дни при разходката му с Барбара, а всичко изглеждаше смълчано, подобно дъно на океан. Качи се до паметника на върха и прекара там няколко часа — докато не съзря в далечината да се задават двойка влюбени младежи — тогава слезе набързо и хукна по друга пътечка към трала, надявайки се влюбените да не го забележат.

Влизайки в Старбург, Мики видя, че на няколко електрически стълба са залепени плакати с лика на Барбара, в които се апелира към всеки, имащ информация за нея, да уведоми полицейския участък или да се обади на някакъв телефонен номер, изписан по-долу с удебелен шрифт. С тъжен поглед Мики отвръщаше глава от плакатите, стараейки се да не им придава голямо значение.

Вечерята не бе по-различна от предишните — скучни беседи с Клара, игра с малкия Пени, в която той се включи без особен ентусиазъм, безвкусна храна, от която излапа едва няколко залъка. И тъкмо когато се готвеше да отиде горе и да се предаде за около час на самотата, откъм входната врата долетя звукът на звънеца.

Клара отиде до вратата и я отвори. Когато Мики видя човека пред нея, сърцето му едва не взриви гърдите. Защото на входа стоеше Мерибет Киара! Клара си размени няколко думи с нея, след което се обърна към него и му даде знак да дойде. Мики за миг загуби равновесие, олюля се и се подпря на фотьойла и на един от столовете…

— Мик, може би си чул за изчезването на дъщеря ми — започна с притеснен глас госпожа Киара.

— Да, чух — отговори той, като се стараеше гласът му да звучи колкото се може по-спокойно.

— Искам само да те питам дали знаеш нещо за нея. Доколкото съм запозната, тя е идвала при твоите приятели Хорас и Клайв, нали такива им бяха имената?

Мики първоначално се стресна, като чу имената на двамата младежи (Господи, нима целият град знаеше, че Барбара се е движела в компанията на приятелите му?!), но в следващия момент се стегна и запази самообладание.

— Да, видях я на едно парти, което Хорас и Клайв организираха, но почти не си казахме нищо.

Мерибет Киара кимна разбиращо с глава, сетне попита:

— Мислиш ли, че тези момчета биха могли… да я отвлекат?

— Аз… аз… — запъна се той и опита да продължи, макар че този път не можа да потуши огромното си притеснение. — … Аз не знам, те бяха на лекции днес… не знам, не ги познавам достатъчно добре.

— Добре, добре — прекъсна го тя, виждайки състоянието му. После довърши тихо: — Значи не знаеш нищо. Няма проблем. Аз съм много притеснена. Мики. Много, много притеснена. Непрекъснато се моля на Господ тя да е добре.

— Сигурен съм, че е добре. Не се притеснявай — опита да я успокои той.

После Мики побърза да се изолира в спалнята, най-вече за да не слуша приказките на съпругата си, която реши да пълни главата на Пени с разказ за случилото се с Барбара и за сегашното посещение на Мерибет. По новините на местния канал и този път говориха за изчезването, но не споменаха нищо по-различно от предишния път. А през нощта той пак я сънува — прелестна, усмихнала, облечена с черната си рокля и чакаща го пред шадравана. Сутринта се събуди с позвъняването на алармата и тръгна към поредния си мъчителен ден. Беше първи юли.

 

 

Отново се намираше в „Пивницата на Джейкъб“ и се взираше тъпо в екрана. Вече три часа седеше тук, „лигавещ се“ на втората чанта уиски, надявайки се времето да мине колкото се може по-бързо. И този път телевизорът беше пуснат на местния канат „ТВ Старбург“, където даваха някакъв нов нискобюджетен филм със странното име „Котън Пау“. Сюжетът му беше скучноват — навъсен екшънгерой решава да избие цяла армия от престъпници, а те, биейки се един по един с него, така и не успяват да му се противопоставят.

Изведнъж, към края на филма, картината рязко се смени и се появи едно от водещите момичета на новините — Нора Джеймсън.

— Прекъсваме предаването, за да ви съобщим новина, пристигнала буквално преди минути! Около петнадесет часа във водите на езерото, известно като „Язовира“, е намерено тялото на изчезналата преди няколко дена Барбара Киара! То е било напъхано в чувал, пълен с камъни, а според първоначален оглед, по главата, ръцете и краката са открити следи от насилие. Разследващите органи смятат, че се касае за убийство. — Няколко човека от кръчмата цъкнаха с уста, давайки израз на обзелите ги неприятни емоции. — Имаме готовност да се включим пряко от мястото на събитието, където е нашият репортер Джон Каригър.

На екрана се появи млад журналист, застанал до мустакат мъж с фуражка, а зад тях, върху отвесната скала, наричана от всички „Бента“, се бяха събрали множество хора:

— Здравейте, уважаеми зрители, аз съм Джон Каригър и се намирам точно на мястото, откъдето се предполага, че е хвърлен трупът на Барбара. До мен стои шерифът на Старбург, Адолф Грубер, който ще ни сподели по какъв начин е било открито тялото. И така, господин Грубер, разкажете ни подробно какво се случи!

— Здравейте и от мен, искам да ви кажа, че аз и колегите ми останахме потресени от тази мъчителна гледка. Първо, нека започна с факта, че тялото е открито от рибари, пожелали да останат анонимни. Според разказите им, още вчера забелязали, че на това място водата има слабо забележим червеникав цвят, но едва днес решили да проверят на какво се дължи това. Когато погледнали в бистрите води, видели черен чувал, който лежал на дъното. С помощта на водолазни очила и шнорхел единият от тях се гмурнал и успял да помести чувала. По думите му, щом го обърнал, от него излязла голяма струя кръв, която се разредила във водата. Той разкъсал чувала и отвътре се показала главата на момичето. След това доплувал до повърхността и с разтреперан глас разказал на колегата си какво е видял. Накрая двамата позвънили на полицията.

— Знае ли се вече какво е причинило смъртта на Барбара? Има ли заподозрени? — звучеше сериозният глас на репортера.

— Все още няма заподозрени, но със сигурност става дума за зверско изнасилване и убийство. По главата, краката, ръцете, вагината (шерифът изрече тази дума с подчертана погнуса) се виждат следи от жестоки удари и разкъсвания. Още днес ще започнем щателно разследване и се надявам в най-скоро време да намерим извършителя на това отвратително деяние.

— Родителите на Барбара Киара уведомени ли са?

— Да, вече са уведомени и се очаква всеки момент да дойдат.

— Добре. Благодаря Ви, господин Грубер. Това е засега от старбургското езеро, с вас беше Джон Каригър.

Журналистът и събеседникът му се обърнаха с лице към камерата и картината изчезна. Нора Джеймсън пак изпъкна на преден план:

— Уважаеми зрители, това беше извънредно прекъсване. За повече подробности гледайте вечерните новини. А сега отново ще се върнем към филма „Котън Пау“.

 

 

Мики е застинал пред правоъгълните контури на телевизора, стискайки до болка чашата с уиски. Гъстият дим в залата и грубоватите подмятания на присъстващите по адрес на извършителя на престъплението като че ли минават покрай сетивата му, без да ги докосват, или пък рецепторите му усещания са се притъпили твърде силно, за да уловят дори частици от заобикалящия го свят.

Осъзнава, че не може да си поеме дъх. Става и с бърза крачка напуска заведението.

Оранжевите лъчи на снижаващото се към хоризонта слънце го галят с меки, нежни ласки, но той чувства тази нежност като досаден допир, впиващ се в кожата му подобно на рояк комари. Върви между зелените градинки пред къщите, опитвайки се да вдишва солидни дози въздух. Земята се олюлява… светът причернява… слънчевите лъчи добиват сивкави оттенъци. Той залита, със сетни напъни запазва равновесие. Вижда червена пощенска кутия, прикрепена за метален прът. Отива до нея и я обхваща… потта се стича по ризата му, образува мокри следи и по панталона. Мики диша дълбоко с уста. В далечината вият полицейски сирени. Значи всичко е истина.

Той полека се отпуска, сивотата отстъпва на лъчистата дневна светлина. Трябва да върви… да се махне оттук… да избяга. Тръгва по малка алея, блъска се в кофа за боклук, която пада гръмко на земята. Няколко хартии се разпиляват по прашния асфалт. Мики ги вдига, вдига и кофата и продължава.

Старбург е притихнат, чува се само слабият и някак монотонен шум, характерен за малките градове. Алеята се врязва в друга, където къщите са малки и прясно боядисани в топли цветове. Движи се напред, напред и само напред.

Докъде ли ще стигне? Може би доникъде. Но трябва да се движи.

Ах, защо не взе велосипеда? От няколко дена усеща, че няма сили да върти педалите и затова предпочита да ходи пеша. Но сега има нужда от него, поне докато си събере мислите на някое спокойно местенце.

Обръща се, хуква по тясна пътечка и излиза на друга алея. Не след дълго стига до булеварда, пресича го, вървейки между движещите се автомобили, и се озовава в своя квартал. Заобикаля по прашна улица, за да не мине покрай къщата на Барбара, и спира пред своя дом.

Може би Клара и Пени все още ги няма? Тя е на работа, а той чака някой да го вземе от училище… От няколко дена съпругата му охотно се е заела да посреща детето, защото си тръгва по-рано от службата. Това е добре дошло за Мики в този кошмарен период. Или пък двамата са на езерото, за да дадат кураж на Джон и Мерибет? А може и да са вкъщи и да го чакат. Както и да е — той няма да се прибере. Не и сега. Отива тихо зад къщата, взема велосипеда и тръгва с него по алеята…

GSM-ът му звъни. Мики с мъка бърка в джоба си и вади апарата. Търси го Клара.

— Ало, Мики, скъпи, ние сме на езерото. Преди окото час са открили тялото на Барбара. — На Мики му се иска да си запуши ушите, за да не слуша тези зловещи думи. — Някой я е убил и хвърлил тук. Сега сме с Джон и Мерибет, те са много зле. Ще дойдеш ли?

Не знае какво да отвърне… трябва да реагира бързо. Минават секунда, две, той няма идея как да постъпи…

— Ще дойдеш ли на езерото? — повтаря въпроса Клара.

— А… ами… днес ни задържаха… на лекции… не зная… съжалявам… — реди думите той.

— Добре, ако решиш да дойдеш, ние сме тук — завършва жената и връзката прекъсва.

Той върти яростно педалите, устата му е отворена, зъбите му са стиснати, лицето и очите му изразяват силна напрегнатост. Колелото се движи по каменист черен друм, който пресича широки поляни и се насочва към голяма гъста гора. Наоколо се виждат малки ферми, разхвърляни небрежно из зелената равнина. Мики иска да крещи, да крещи, да крещи! Да извика на всеослушание: „Няма ли да има край това мъчение, по дяволитеее?“, и така да разхлаби хватката на вътрешните терзания. Трябва да се добере до гората.

Педалите се въртят все по-трудно. Камъните и сухата пръст пречат на управлението. Гората вече е пред него, усеща се повеят на листата, предизвикан от лекия ветрец, и близостта на меката, приятна хладина. Пътечката навлиза всред дърветата, коловозите са обрасли със ситни треви и горски цветя. Мики чувства по тялото си особения влажен студ на тъмнината. Небето се подава нарядко измежду многобройните листа и клони, а слънцето сякаш никога не е изгрявало тук. Пътечката става все по-тясна и криволичеща гъстите букаци се притискат към нея, скоро очертанията й избледняват и се сливат с кафеникавата почва.

Мики спира, слиза от велосипеда и го подпира на масивен бук. Умората му е нечовешка — ръцете и гърдите му имат розово-оранжев цвят, тялото му е мокро заради потта, дрехите му тежат и лепнат неприятно.

Нещо ПРИВЛИЧА погледа му! Обръща се назад. Барбара?!… или чудовище?!!… не, голям крив дънер от паднало дърво. Ледените вълни на страха го сковават. Мики трепери. „Всичко е наред, Мик, всичко е наред“, успокоява се той.

Вижда пън и сяда върху него. Мислите му си играят на гоненица, като кадри от филм, пуснати на бързи обороти. Все още е напрегнат, а ръцете му са свити в юмруци въпреки умората.

 

 

Тялото на Барбара е открито! Всички вече знаят за убийството. Ще направят разследване и ще стигнат до самия него. Освен ако има късмет…

От житейската си практика той добре знае, че не бива да разчита на късмета. Късметът е даденост, шанс, успех, появили се случайно. Мики Едуардс винаги се бе борил за някакво развитие, това, което бяха постигнали той и семейството му, бе в резултат единствено на волята и упоритостта им. Не и на късмета. Но както и да е — в случая се налага да разчита на него.

Тялото на Барбара е открито! Обстоятелствата се развиват повече от неблагоприятно. Страховете се сбъдват един по един. Нещастията следват едно след друго, започвайки от убийството и достигайки до сегашния етап. Нима Мики ще влезе в затвора и ще гние там, докато го изядат плъховете? Той, дето през целия си живот се е блъскал като луд, за да постигне някаква хармония. Този, когото всички уважават и харесват, и на когото разчитат. Който за първи път в живота си реши да опита от забранената любов и бе наказан заради нея. Нима не бе редно да се потопи в сладострастието на изневярата? Много мъже и жени изневеряват, защото търсят истинската любов. Човешкият живот е едно непрекъснато търсене и едно непрекъснато откриване. След авантюрата с Барбара Мики бе започнал да осъзнава, че предишният му живот е фалшив. Нима това е цената, която трябва да плати заради прегрешението си? Или съдбата му е предопределена — подобно тази на неговия роднина Максуел, живял седемдесет и осем години, без да има връзка с жена? Наистина. Мики имаше жена, с която правеше секс, но този секс сякаш бе „за протокола“ — вдървен, без чувства, без усмивки. Секс, който не носеше необходимото удоволствие. И ако не бяха станали събитията с Барбара, той щеше да живее със заблудата, че е удовлетворен. Не, не заслужаваше тази участ, по дяволите. Сигурен беше в това, както бе сигурен в природното съвършенство и в неписаната истина, че всеки, рано или късно, намира реалното си място под слънцето. Мики, въпреки трудностите, трябваше да постигне всичко предначертано и накрая да се радва на успеха (макар че и това бе част от „заблудата“). Той бе убеден в него. И изведнъж дойде УБИЙСТВОТО! То не се вписваше в идилията, бе като паразитно тяло, появило се в чист и напълно здрав организъм.

Тялото на Барбара е открито! И сега родителите й са потънали в съкрушителна мъка. Мики не може да си представи как един родител преживява смъртта на рожбата си. Джон и Мерибет вероятно са в шок. Единственото им дете е убито и хвърлено във водата. ИЗНАСИЛЕНО И УБИТО — както се изрази шерифът Адолф Грубер. О, небесни ангели, той не бе изнасилил Барбара — Бог му е свидетел. Бе действал по-грубо, за да докаже мъжествеността си, защото предишната вечер не бе успял заради дрогата и пиенето. И това се бе харесало на Барбара. „По главата, краката, ръцете и вагината й се виждат следи от жестоки удари и разкъсвания“ — думите на шерифа се появиха като грозни демони в ума му. Кой би повярвал, че Мики (ако се установи вината му за убийството) не е изнасилил Барбара? Как ще докаже, че не е искал да направи този гнусен акт? Дали към грозната дума „убийство“ няма да бъде добавена още една — „изнасилване“? Само това му липсваше във всеобщата бъркотия.

Тялото на Барбара е открито! Всичко вече е прекалено необхватно като размери — много повече, отколкото иначе разсъдливият му мозък би могъл да поеме и подреди.

 

 

Мики става от пъна, яхва колелото и поема бавно през гората.

Мракът приижда страховито, сякаш черна пелена се спуска отгоре. Дърветата шумят, задвижвани от усилилия се вятър, който пробива щита на короните им и освежава лицето на младия мъж с мигновени тласъци. Небето измежду листата изглежда мръснобяло, но когато Мики излиза от гората, то добива син оттенък.

Вятърът вече го разхлажда с непрекъснат повей. В далечината примигват светлините на Старбург и Мики подсъзнателно усеща печалната сянка на смъртта, надвиснала над градчето. Малки облачета се носят ниско над хоризонта — там, където преди около половин час бе залязло слънцето, заревото на което все още оцветява в оранжево покривите на фермите. Цялата местност е обгърната в гробна тишина, а засетите обширни равнини наподобяват зловещи тресавища, които го приканват да се гмурне в смъртоносните им води. Сумракът сияе с приказна, хипнотична светлина. Мики се отдава на обзелите го чувства, сякаш някакво призрачно присъствие направлява разума му.

Полето свършва внезапно, появяват се първите къщи на градчето и магическото усещане изчезва.

Отново на преден план идва тежестта от умъртвяването на Барбара. Идва и неприятното чувство, че всяка постройка е тясно свързана с убийството и отвсякъде извира смърт, прокоба, злост. Изкуствените светлини на уличните лампи вече имат друго въздействие — осветяват всичко с цвят на разложение и тлен.

Завива по алеята и достига дома си, минава зад постройката и оставя велосипеда на мястото му. Връща се отпред, застава пред входната врата, шумно поема въздух и влиза.

Клара и Пени го чакат с тъжни лица. Той им кимва безмълвно и сяда върху мекия стол до масата. Вечерята е сервирана и от китайския ориз с месо излиза апетитна па̀ра.