Донко Найденов
Законите на злото (14)

14

Тази нощ, с „Библията“ в ръка, той ще се опита да я съживи.

Джордж Филипс бе мислил за това през пелия път от Детройт до Старбург. Почти никой от сатанистите в големия град не е опитвал да съживи мъртвец, а малкото плахи начинания винаги са завършвали с крах. Защото възкресяването на умрели хора е една много, много деликатна работа, при която трябва да се действа много, много внимателно. Тя не е като да привикаш Сатаната, който да ти даде знак и чрез него да вкараш злото в някой обикновен човек — тя трябва да се извърши прецизно и винаги е съпроводена с огромна доза риск. Ала Джордж Филипс е проучил подробно всеки един детайл, всяка една брънка от това зловещо дело. И е убеден, че ще го направи перфектно.

Барбара Киара е убита, но злото в нея все още не е отлетяло. При възкресяването й жадната за отмъщение душа отново ще се всели в тялото и тя сама ще намери убиеца си. Вече ще бъде изцяло под въздействието на сатанинските сили, дори и малкото добрина ще й бъде отнета завинаги, за да постигне своето възмездие.

Тук рискът за неуспех е по-малък, тъй като Барбара Киара е убита, а не умряла от естествена смърт. В този случай духът й ще се озлоби само към онзи, който е нарушил покоя й — без значение дали е сатанист, или не — и ще опита да му отмъсти за съживяването.

Затова Джордж трябва да е сигурен, че душата на Барбара Киара желае отмъщение!

И той е сигурен в това!

Но… все пак е нужно да се убеди напълно.

 

 

С лека крачка Джордж тръгва към малкото подземие, взема ключа от стария рафт до вратата. Катинарът е покрит с ръжда, той с мъка мушва ключа в дупката и опитва да го завърти. Металът заяжда, но след третия опит поддава и ключалката се завърта.

Маха катинара и отваря прашната дървена врата. Отсреща, върху метален стелаж, лежи онова, което му трябва — голяма виолетова свещ, оставена от самия него преди две години. Взема я и излиза от мазето, затваря вратата и щраква катинара.

Още няколко крачки и вече е до масата, където го чака отворена книга — „Библията на Сатаната“. Прелиства няколко пъти страниците, докато попадне на тази, която му трябва.

Джордж взема една запалка и пали свещта. Започва да чете на глас:

— „Дебур бурак овадира Сатана хутер. Да се възнася името на Сатаната, на Черните ангели и на Барбара Киара. Сгетун вбешин агут пфошол. Охад гдефон хтерес хтуес…“

Появява се картина, по всяка вероятност — от минал момент. Някаква порцеланова саксия се чупи на пода.

— „Овадира лукур азбуц вудаз. О, Великий Сатана, сторѝ делото, което ми е нужно. Шапуз вудал вберо фудурес. Арукарт угед вобоцес адер. Кудлу Сатана агут птолх…“

Масата се клати. Разнася се аромат на парфюм — любимия парфюм на Барбара.

— „Вбешин семум адарул годеб. Родем агут Сатана птул. Рулот фагас гобореб оксар…“

Пластмасова четка за под пада на земята. Във въздуха се завихря някакво зло, може би страх, ужас… Това е страхът на убиеца. Сатанистът го усета подсъзнателно.

Затваря книгата и духва свещта. Диша тежко. По време на сеанса бе съзрял зловеща картина от близкото минато, в която духът на неговата любима се появява в стаята на убиеца. Душите, хванати в капана на злото, не умират, а остават заклещени в този свят, търсейки възмездие.

Обляга се върху масата и свежда глава. Всичко върви по план.

Силите на Джордж Филипс бяха изчерпани. Беше твърде млад и сеансът го бе изморил много. Цял ден бе шофирал под напрежение. А утре му престоеше и разпит в полицията. Тази вечер планът му да съживи Барбара със сигурност нямаше да успее. Защото, за да стори едно такова дело, му бяха нужни спокойствие, свежест и здрав сън.

Часът бе деветнадесет и тридесет и Джордж нави алармата за два през нощта. След това се облегна на мекия креват. Гледайки към тавана, обливан все по-силно от прииждащия мрак, той заспа.

 

 

Витае със съзнанието, че сънува. Намира се в къщата, която тъне в мрак, но като че ли някаква светлина, идваща незнайно откъде, плува във въздуха. Това не го учудва, животът е пълен със странности. Отваря се врата. Чува се глас. Баща му е тук?! Защо е дошъл, по дяволите? Кой му е казвал да идва?… Отново звуци. Джордж се изправя, в същото време знае, че лежи на леглото. Отваря очи с ясното разбиране, че е в съня. Как е възможно човек да сънува, че сънува! Все пак — не може да се надигне, затова мислено обхожда къщата. Ето го в малката всекидневна, след това в старата спалня на родителите му, която спешно се нуждае от ремонт заради пропукана стена. Влиза в мазето, минавайки като невидим през заключената врата. Няма никого в къщата, натрапникът е призрак.

„Призрак“?! Не трябва ли да се уплаши от това заключение? Навярно не, в сънищата всичко е възможно и там призраците съществуват като нормалните хора. Може би майка му го посещава от отвъдното. Той неведнъж я е сънувал, болнава и прежълтяла, но жива, стояща пред него. Тогава Джордж винаги е достигал до следното успокояващо прозрение: „Какво от това, че е мъртва, нали е до мен и си говори с мен?“.

Отново отваря очи и иска да стане от леглото. Ала е невъзможно, сякаш е завързан с невидими въжета. Вероятно още сънува.

Озовава се на малка павирана улица, където кара скейтборд. Сетне се движи по някакви пътечки, около които има избуяла трева. Чувството е приятно, може съзнателно да променя местността. Ето, вече се намира в обезлюдения град Клоцмер. Сградите му са барокови, но сиви, изоставени, порутени, а високата католическа катедрала е с разрушена камбанария. Всичко около него е пусто и безжизнено, въпреки това Джордж Филипс чувства радост…

 

 

Алармата звъни! Време е.

Отваря очи в тъмнината. Разпознава контурите на прозореца, мракът отдавна е обсебил тази част от света. Странният сън му е дал южната сила, той все още усеща неговата хипнотична магия. Става от леглото и опипва стената, търсейки ключа за лампата. Намира то и щраква. Силна светлина — отначало бяла, после с жълти нюанси — облива стаята. Върху масата сгърчи виолетовата свещ, а до нея лежи „Библията на Сатаната“.

Джордж все още чувства умора, но е убеден, че тази нощ трябва да направи ритуала. Утре би било късно.

Душата на Барбара е жива! Девойката е свързана с него, злото, което е посял и нея, е пуснало своите корени, затова Джордж успява да я чувства с неведомите си сетива. Това е много добре.

Знае, че убиецът е силно уплашен. Копеле мръсно, така му се пада! Но страхът на нещастника все още е твърде слаб. Джордж не бива да остави така нещата. На оня трябва да му се върне с десеторна мощ, няма как един ренесансов сатанист да остави лошото да броди на воля. Иначе няма да е истински ренесансов сатанист, ще бъде страхливец, предател. В „Ордена на ренесансовите сатанисти“ не бива да има страхливци и предатели.

Джордж отива до масата и застава прав, надвесен над „Библията на Сатаната“. Малкият часовник на ръката му показва два часа и тридесет минути. Сатанистът отново разлиства голямата книга и след малко се спира на „Глава 5, част 18 — Възкресяване“. Започва да чете на глас:

— Великий Сатана, аз съм тук, с теб, и съм твой роб. Нека това, което ще сторя, окаже силно влияние върху злото и то се разпростира все повече и винаги, където трябва. Нека се извисява името ти, о небесни Сатана, и всички души бъдат пол твоята власт! „Гдехом фродул усег ивдибара арид гшег. Афтуха кудлу бафоно гьобо. Дебур бурак овадира Сатана хугер.“ Да се възнася името на Сатаната, на Черните ангели и на Барбара Киара! „Сгетун вбещин агут пфотухол. Охад гдефон хтепес хтуес…“

Тъмнина. Но този път не черна и мъртва, а жива, раздвижена. Като че ли всеки момент мъртвите ще отворят очи и ще се събудят от дълбок сън. Още малко, още малко…

— „Зодул увдар азус урад. Сатана отоклиад амакунд восед. Лишпад агахут омбуц адур. Баздут илат котоп утупед. Фенер осег агод птолу. Дирлиб ренесанс хтерес хтуес. Истпес охталнган гшег бдаб.“ О, живи и неживи наследници на Николо Лизани и Карл Вирховт, на нашия велик и единствен повелител, нека всички ми предадете Силата, с която да сторя нужното дело. О. Сатана, подари ми за момент частица от твоята всеобхватна власт, с която да сторя нужното дело. О, Черни ангели на злото, дайте ми парче от вашата същност, с което да сторя нужното дело. Нека душата на Барбара Киара отново се завърне и възнесе сред мрачните земни простори…

Светлината се появява — внезапна и ярка — сякаш цялата белота на света се е концентрирала в един фокус. Тя се превръща в очи! — очите на Барбара, отворени от мощта на злото. Джордж вижда тази светлина чрез някаква особена интуиция, която обикновените хора нямат.

— „Фодул гдефон ивдибара кудлу. Осег вбещин демон агут. Дебур бурак овадира Сатана хугер. Асуматх пголу евбишодруд…“

Яркостта видимо започва да отслабва, очите постепенно свикват със светлината. Лека-полека се очертават формите на различни предмети. Изгасена кръгла лампа виси ниско над тялото, а на тавана, в редици, светят няколко луминесцентни. Встрани се виждат малки тъмни прозорци, над които се извисяват белите тела на климатиците. Между прозорците има зелени метални мрежи, вероятно това са отдушници. Джордж не е изненадан — Барбара се намира в моргата.

— „Затух осуд евира норав. Гдефон етум оф гал шап гшег здад.“ Моля те, Сатана, бъди с мен, бъди съпричастен с моите желания. Нека Барбара Киара се завърне! Нека отново животът се появи в нейното тяло и й даде необходимия живителен сок. „Мустахаб дирлиб Сатана агут…“

Картината се променя, движи се, вече се вижда и далечната стена, където са подредени зелените номерирани хладилни шкафове за съхранение на труповете. Очите й виждат и входната врата, пода, бюрото на патолога… Барбара раздвижва глава — в помещението няма никого от персонала. След малко се изправя, почернелите й, подпухнали крака стъпват на земята. Прави несигурни крачки.

— Верум пуцез демон ренесанс. Арвах думер семум кабрус. Акад ирдиба вбешин булут. Гемон отоклиад урадир ошун. Взорул усхоб Сатана агут…

Барбара се качва върху малък радиатор и отваря едно от прозорчетата. Хващайки се за перваза, тя се премята ловко и скача върху твърдия тротоар. Тъмнината е плътна, но зениците на мъртвите й очи привикват с нея.

— Липшад атахут омбу и адур. Баздут езад умер пудрул. Фепер осег агод птолу. Зерувш бакар диреб врукел. О, Сатана, благодаря ти. О, Сатана, благодаря ти. О, Сатана, благодаря ти…

Барбара се движи провлачено, тревите по алеите на занемарения парк шумят под краката й.

Въпреки че всичко върви повече от чудесно, Джордж изпитва страх. Това е най-необикновеното нещо, което е правил и което очите му са съзирали. Той трепери неудържимо, но не отделя очи от книгата. Вижда как с бавна походка Барбара минава между плувналите в мрак къщи и се насочва към определена улица. Тя съзнава къде отива, защото знае кой е убиецът. Джордж е сторил всичко, което е нужно, и сега просто трябва да наблюдава.