Донко Найденов
Законите на злото (5)

5

Мики не знаеше как да определи това ново състояние на духа си. Поетите го пресъздаваха по най-различни начини, украсяваха го с какви ли не епитети, придаваха му изящество, приказност, неземност, но едва ли някой би могъл с точност да опише онзи ураган, който бушуваше в цялото му тяло. Това усещане го караше да лети, да прекосява планети, да плува сред звезди и галактики, да повдига планини, да се гмурка в океани и да достига дъното.

Дали беше влюбен? Може би — да.

Най-лошото от всичко бе, че не изпитваше вина за постъпката си. Той просто се хвърли в океана на забранената любов с такава стръв и жажда, като че ли бе желал само това в целия си досегашен живот. Направи го без притеснение, без подготовка, без угризения. Горе, на паметника, в страстно мълчание тя го обхвана за врата, той също я обхвана и двамата се целунаха. Всичко бе инстинкт и желание, нищо повече. Но горещата лава, която потече по устните му, бе повече от върховно усещане.

По дяволите, с Клара изобщо не бе същото. По време на първата им среща, ден след презентацията, двамата се бяха целунали. Това бе първата целувка на Мики. Ала тя беше вдървена и несигурна, сякаш бе част от нещо, което просто е трябвало да се случи.

Той никога не се бе влюбвал истински в досегашния си тридесет и три годишен живот. Прекалената отдаденост към работата и ученето го бяха докарали дотам да игнорира всички емоционални предизвикателства, да ги постави в графа „маловажни“. Навярно затова с Клара се разбираха добре — защото и тя бе от неговия тип — отдадена на кариерата стремяща се към съвършенство.

Тази рязка промяна го извади също толкова рязко от блатото на предишния свят. Как бе възможно всичко да се случи ей така? В този момент изпитите в Университета и кариерата в „Коултън Ентъртейнмънт“ бяха някакво досадно бреме, към което бе привързан.

Ех, Барбара, Барбара. Как успя това дете да се впие като пиявица в мозъка му! Той искаше през уикенда да навакса с лекциите, но съзнаваше, че надали ще се получи замисълът. Дори да не й бе предложил да прекарат двата дена заедно, Мики едва ли щеше да мисли за друго. Дори да четеше записките си или лекторските книги, нищо нямаше да влезе в главата му.

В предишния си живот (животът преди Барбара и преди Клара), макар и рядко, имаше моменти, които му въздействаха силно и оказваха негативно влияние върху неговата съсредоточеност. Но те бяха свързани само с красивата му братовчедка Кара от Детройт. Когато се очакваше тя и семейството й да дойдат в Старбург (Гордън беше брат на баща й Дейвид), у Мики се появяваше странна радост — радостта от предстоящата среща. При мисълта, че ще види това прекрасно момиче, което бе с три години по-малко от него, той губеше концентрация — ставаше прекалено въодушевен и разсеян. И най-лошото беше, че осъзнавайки това свое състояние, Мики се напрягаше още повече, с което вероятността да допусне грешка ставаше доста голяма. А когато семейството на Кара вече се намираше у тях, той беше като в транс — едновременно щастлив, отнесен и… донякъде ядосан. Ядосан, понеже никога не съумяваше да води дълъг и стойностен разговор с нея. Накрая, когато гостите си тръгваха, у младия Мики оставаше някаква дълбока празнота, която го караше да концентрира внимание единствено върху задачите си и тогава отново, макар и бавно, се връщаше в предишното си състояние.

Мики беше по-различен от съучениците си, а по-късно и от колегите си, защото техният коефициент на работоспособност се увеличаваше значително при наличието на радостни моменти — навярно така получаваха някаква допълнителна енергия, която ги стимулираше. При Мики бе точно обратното — празните откъм емоции периоди го караха да се отдаде на дейността си и това отдаване отнемаше цялата му енергия. Затова пък редките хубави мигове изсмукваха силите му и го оставяха да тлее в „лежерност“.

Именно затова той нямаше да успее да научи нищо през този уикенд. Представата, че Барбара съществува, че е наоколо и че утре отново ще е с него, надделяваше над всичко останало.

Защото бе влюбен!

Точно така, ето това е любовта — онази магия, способна да изкачи човека до висините и да го срине вдън земя. Която съчетава великото щастие и великото нещастие.

Мики знаеше добре коя е главната причина за своя не особено щастлив живот. Знаеше и коя е една от главните причини за този работохолизъм — неговия и на семейството му. Лош спомен от детството се появи толкова ясно, че усмивката му замръкна за миг и веднага бе заменена с тъга. Смъртта на по-малкия му брат Пен все още чернееше като зловеща сянка над членовете на семейство Едуардс.

 

 

Беше четиринадесети март, хиляда деветстотин деветдесет и пета и Мики преди месец бе навършил шестнадесет, когато на тринадесетгодишното му братче Пен откриха тумор в белия дроб. Новината бе шок за семейството. След това Гордън и Шели прекарваха повечето време край Пен — или в болницата около леглото му, или вкъщи до него, след като го изписаха. Той почина точно три месеца и седем дена, откакто научи диагнозата си. Този ден постави началото на семейната трагедия, която продължаваше и до днес.

Около месец след смъртта на послушния и ученолюбив Пен Шели не спираше да плаче, да гали Мики по косата и да му повтаря: „Сега вече само ТИ ни остана, дано поне ТИ успееш в живота“. Тези слова натъжаваха до безкрайност опечаленото момче и го тикаха надълбоко в бремето на нещастието. През цялото това време Гордън (тогава управител на консервната фабрика „Бобс“) мълчаливо се усамотяваше в спалнята или почти не се отделяше от телевизора.

Когато отмина тягостният период, Гордън и Шели се промениха рязко — просто спряха да говорят за Пен и се отдадоха изцяло на работата. Някак забързано и привидно весело течеше ежедневието им, всеки уикенд отиваха на някое красиво място, където се забавляваха, а през седмицата стриктно, почти педантично, се занимаваха със задълженията си. Мики отначало беше объркан от създалото се ново темпо, той непрекъснато се двоумеше дали да продължи да мисли за мъртвия си брат, с когото прекара заедно почти цялото си детство, или да опита да го забрави и да продължи напред. В училище беше мълчалив, не искаше да се сприятелява с никого, въпреки че повечето учители и съученици се опитваха да му помогнат. Година след смъртта на Пен Мики тръгна по пътя на Гордън и Шели, отдавайки се на ученето и на целите си. Тримата често посещаваха гроба на мъртвото момче, но само оставяха цветя, стояха мълчаливо няколко минути и си тръгваха.

 

 

Ръчният му часовник вече показваше два и тридесет. Мики Едуардс като че ли никога нямаше да заспи. Клара спеше до него и навярно не усещаше неговата промяна. И така бе по-добре, така той можеше да се крие от нея и от детето, да се среща с Барбара, след което да се прибира при тях и да „играе“ ролята на грижовен баща и съпруг. С течение на часовете мислите му ставаха по-бързи, поразбъркани и по-нелогични, но те отново имаха една и съща посока — Барбара.

Представя си, че са във водата, но не в реката, а в близкото езеро. Двамата отново се плискат, веселят се, целуват се. После се качват на скалите, скачат и се потапят надълбоко, хванати за ръце — все едно изследват сините дълбини. Разминават се с риби, водни змии, дори водни чудовища, които им се усмихват и ги поздравяват. Те отвръщат на поздравите и продължават напред. Целта им е да достигнат до светлината, от която ще получат нови сили. И ето — тя е по-близо и по-близо. Чувстват все по-силно живителните й лъчи, които ги обливат в изящни спектрални тонове. А след кратък миг вече са пред някакъв олтар на края на света, в центъра на Вселената, сред безбрежна синя шир. Гледат се влюбено, тя го целува… и пак — онази гореща лава, която преминава през цялото му тяло. Около тях всичко е безкрайна синева.

Мики неусетно бе заспал и сънят се бе слял с мислите му.

Вече се намират върху меки, пухкави облаци, а над тях се простира небето. Синевата, заедно с белотата на облаците, създава вълшебно настроение. Сякаш са в сюжет на приказка, в която главен герой е той — като принц. А любимата му е принцеса — най-красивата, най-прелестната жена на света — Барбара. Той иска да я спаси, готов е да се бие за нея със страховити, могъщи врагове.

Тя е попаднала в лапите на огромен хищен звяр, който прилича на Кинг Конг или Годзила, но принцът уверено е хванал меча си и търси слабото място на чудовището. Лапите му са огромни, то замахва да го убие, но сърцатият смелчага с бърз скок се премята и пронизва гърдите му. Кръвта изригва бясно, звярът се гневи, замахва още веднъж и… принцът отново се спасява с акробатически плонж, който го приземява на носа му. Вдига меча и го пробожда в дясното око. Звярът стиска принцесата в лапата си, но Мики — все така безстрашен — скача към лапата, забива меча в грубата й кожа и тя се отваря. Принцът хваща принцесата и я издърпва, двамата скачат и се приземяват върху тревистата почва. Тя, възхитена от смелостта на избраника си, прошепва: „О, любими мой, признателна съм ти за всичко и ще те обичам вечно, до края на живота си“, а след това го дарява с най-милата целувка. Звярът изчезва изведнъж, около тях всичко отново става синьо, но сега ги обкръжават сияещи звезди, сякаш да затвърдят голямата им любов…

 

 

Лекото отваряне на вратата извади Мики от хватката на съня. Беше съпругата му, която се бе събудила доста преди него. В този миг му се стори, че тя е най-грозното същество на Земята.

— С Пени тръгваме и ще се върнем вдругиден към обяд. Чао и се пази!

— Добре, Клара. Да си изкарате приятно в Колорадо! Къде е малкият принц, да го целуна?

— Идвам, татко! — се чу откъм коридора звънливият глас на Пени. Детето се хвърли върху леглото и разцелува баща си.

— Малък, на теб също желая приятно изкарване с майка ти. И я слушай!

— Ще я слушам, татко.

— Хайде довиждане. И звъннете да кажете как сте.

— Ще звъннем. Довиждане, Мики — рече Клара, хвана Пени за ръката и двамата излязоха в коридора. Няколко минути по-късно се чуха звуци от потегляне на автомобил, което безспорно означаваше, че семейството на Мики вече се понася към Колорадо и той остава сам.

Той оставаше сам! А до три часа имаше много време. Защо не каза на Барбара да се видят по-рано? Някак машинално тя изрече: „В три пред шадравана, като вчера“ и той също така машинално се съгласи. Може би не съзнаваше в онзи миг, че днес е събота и двамата са свободни.

Ами тъкмо ще има време да прочете нещо. Именно сега е моментът да се върне отново към лекциите. Той стана от леглото, отиде до шкафчето, извади книгата „Технология на производствения процес“ и зачете. Както и очакваше, написаното не влизаше в главата му. Опита да се съсредоточи изцяло върху учебника, прочете със замах няколко реда, но след малко осъзна, че мислите му се реят другаде. „Няма да стане тая“, каза си наум и се запъти към кухнята.

И точно тогава, за пръв път, почувства, че през това денонощие ще се случи нещо МНОГО ЛОШО!

Това изненадващо появило се прояснение като че ли дойде от нищото, но се стовари толкова гръмко върху него, че той потрепери инстинктивно. Какво ли означаваше? Дали беше игра на разсъдъка му или някакво шесто чувство, подсказващо приближаващо нещастие. Мики постоя неподвижен няколко минути, след което бавно тръгна към малката кухня.

Клара бе приготвила шоколадов пудинг, грижливо го бе поставила в голяма чиния и го бе гарнирала с бисквити. С малкия бяха яли от едната страна. До него имаше чаша с портокалов сок, а от големия термос в средата на масата се носеше специфичното ухание на топло кафе. Под термоса се подаваше бележка: „В хладилника има достатъчно храна, пази се и дръж чисто“. Надписът „дръж чисто“ беше банален и типичен за прагматичната и донякъде педантична натура на съпругата му — не че Мики щеше да остави мръсно и не че тя се съмняваше в него, но по някакъв начин се чувстваше задължена да го подсеща (или да се старае да му доказва) колко е загрижена за семейния уют. Той се усмихна леко и остави бележката там, откъдето я бе взел.

С удоволствие изяде вкусния пудинг и изпи портокаловия сок, след което се захвана с кафето. Гъстата ароматна течност го ободри и той съумя да се успокои напълно. Отново се сети за внезапното прозрение отпреди малко, но сега то му се струваше далечно, имагинерно, дори смешно. Знаеше добре, че понякога в главата на човека се появяват думи или изречения, нямащи нищо общо с досегашните му мисли. Те са по-скоро импулси, породени от кратковременните мозъчни трусове или видения, характерни за всяко едно разумно същество.

Изпи кафето бавно, след това отново хвана книгата и се опита да прочете нещо. Но и този път не се получи, сякаш в мозъка му имаше здрава преграда. Погледна часовника и с радост видя, че вече е дванадесет и тридесет. След два часа и половина щеше да е с Барбара.

И пак Барбара, и пак Барбара. Какво ли ще се случи днес? Дали тя ще бъде същата като вчера или онзи ден? А ако се е променила? Ако изведнъж е размислила и е осъзнала, че няма смисъл да се занимава с такъв скучен човек като него? „Скучен човек.“ Сигурно всички го мислят за скучен. Може би това момиче има нужда от забавен приятел, с чувство за хумор като Хорас и Клайв например или някой от съучениците й. И днес ще е променена. С онзи мъчителен израз на нескрита досада, с непрекъснато цупене, мръщене или подканване да отидат някъде на по-интересно място или да се приберат по-бързо, защото има еди-какви си задачи. Възможно е също да му каже, че изневиделица са й изникнали други планове и не е възможно да бъдат отложени, и че няма да се види с него този ден, тоест деликатно да го отпрати. А може и изобщо да не се появи на шадравана.

В такъв случай, казваше си пак, всички прекрасни мисли ще потънат в блатото. Целият нов свят ще се срине пред очите му. И пак ще трябва да се вкопчи в семейния живот, с грозноватата си съпруга и сладкия си син. Ще дойде така познатият стремеж към постижения, кариера и издигане, който ще затвори очите му за страничните удоволствия. Дали именно този стремеж не бе спасението в безинтересния му живот? Той си спомни терзанията на един негов колега от фабриката — Кевин — симпатичен младеж, с две години по-млад от него.

 

 

Колегата му имаше приятелка от няколко години, дори накрая бяха заживели заедно в Чарлстън. Всичко, според думите на момчето, вървяло като по мед и масло. Една вечер тя му поискала три хиляди долара назаем, защото майка й желаела да си купи модерен масажиращ стол. Вечерта Кевин й дал сумата, ала когато се прибрал на другия ден, видял, че тя си е събрала багажа и се е изнесла — без бележки, без обяснения. Набрал я по мобилния телефон, но се оказало, че номерът вече не съществува. След това влязъл в Интернет и с ужас установил, че тя го е блокирала навсякъде, където би могъл да се свърже с нея. Така и не я видял повече.

Кевин преживя неочакваната раздяла много трудно — около месец идваше апатичен, унил. Даже искаше да напусне работа, но колегите му го разубедиха. Нужни бяха няколко месеца, за да възвърне предишната си форма. Тогава Мики Едуардс безусловно реши, че цялата тази трогателна дандания е резултат от факта, че Кевин е много чувствителен, дори слабохарактерен. „Какво толкова, щом ти е избягала, значи не е за теб, просто я игнорирай от мислите си“ — говореше му Мики с толкова мек тон, сякаш това е най-лесното нещо на света.

Ето че истината не бе точно такава, още повече че с Барбара бяха близки едва от два дена. Ако тя се откажеше от него, той би се разстроил много. Изключително много.

Не! Не и днес! Барбара ще се появи на срещата и ще си бъде същата. Мики не трябва да мисли за лоши неща, не бива да изпада в ненужни депресивни състояния. И по-късно ще усети нейната мека прегръдка и нейната топла целувка. А вечерта… вечерта би могъл да преживее нещо неземно, великолепно. Нещо, което нямаше да преживее с Клара или… с която и да е друга жена. Наистина, Барбара е твърде малка, непълнолетна, но не се ли случва в живота малки момичета да имат връзка с големи мъже? Или млади жени да си избират за съпрузи мъже на преклонна възраст. Има го често, дори прекалено често. И изведнъж:

„НЕЩО ЛОШО ще се случи!“

Това бе глас! Вътрешен глас! Гласът на подсъзнанието! За втори път!…

Мики почувства как студените вълни на страха се увиват като змии около тялото му. Какво се случваше, по дяволите? И защо? Мики се сети за съня от снощи, който постепенно изплува на повърхността в разума му. Дали онзи сън имаше нещо общо с това предчувствие? Може би не — въпреки че се би с чудовище, това бе положителен, спокоен, даже радостен сън. И дори да вещаеше нещо, Мики бе убеден, че то ще е хубаво.

Навярно Барбара е решила да го отреже. Или да не дойде на срещата. Но някак интуитивно Мики усещаше, че сигналът не се отнася до чувствата на Барбара, нито пък до неговите. Той имаше съвсем друго значение, а именно „ОПАСНОСТ“! Опасност от нещо, опасност заради нещо или опасност пред прага на нещо.

В гърдите му се бе образувала топка от тежест, която увеличаваше масата и размерите си. Мики никога не бе имал подобни вътрешни гласове — толкова ясни и проницателни и в същото време — толкова застрашителни. Не знаеше какво да мисли, нито — какво да направи. Напрежението у него беше особено, изразяващо се в слабост в почти цялото тяло и тежина в гърдите — дали това не беше сигналът й лошото предчувствие?

Той стана от стола и се разходи бързо из стаята — искаше да снеме този стрес от тялото си. По едно време спря, наля си чаша вода и я изпи, след това започна да прави лека гимнастика, която продължи няколко минути. Щом приключи с нея, отново се отпусна на стола и вдиша дълбоко. С радост установи, че умората донякъде е потушила психическата му напрегнатост. Така вече беше по-добре.

 

 

Мики отлично знаеше как да се освобождава от лошите емоции. В дългогодишната си практика като отговорник на цех той се намираше в почти непрекъснато напрежение, макар и причината да бе единствено в неговия характер или по-точно — в неговата съвест. Имаше чувството, че ако не бе търсил начин да се справя с този пожар, щеше или да полудее, или да хване някоя болест. По време на напрегнатите периоди Мики често тичаше по алеята пред дома си или караше дълго велосипед, сменяйки по този начин умственото напрежение с физическо, а ако това не подействаше, изпиваше една или няколко чаши студена течност, за да охлади нервите си. В случай че и това не успееше да облекчи стреса му, правеше следната програма — отпускаше се на един стол и започваше да брои бавно от петдесет до едно, дишайки равномерно с уста. Достигайки до десет, си казваше наум: „Ето че вече съм много по-добре“. И си го повтаряше заедно с всяко останало число до едно. Когато отвореше очи, винаги се чувстваше по-спокоен.

Сега напрежението бе отминало, но ако пак се появеше, би използвал някой от тези методи. Мики Едуардс винаги имаше своите оръжия.

 

 

Неусетно беше заспал на стола и когато се събуди, стрелките на часовника сочеха два и тридесет. Време беше да се стяга.

С присъщата си пъргавина хукна към стаята, набързо навлече дънки и тениска, влезе в банята и среса косата си на път. Излезе от банята, сетне от къщата и тръгна тичешком по алеята в посока главния булевард и парка с шадравана. В три часа без пет минути Мики вече беше на мястото и чакаше своята Барбара.

Тя пристигна в три часа и пет минути. Този път изглеждаше сияеща, по-красива дори от принцесата в съня му — беше облечена с къса сатенена рокля в черен цвят, с елегантни обувки на високи токчета, с шикозна черна шапка на главата, от която се спускаше правата й тъмноруса коса. Мики, в плен на някакъв неведом порив, я прегърна нежно и зацелува жадно по устата. Тя не се възпротиви, дори се притисна още по-силно в него. Значи лошото предчувствие не се сбъдва засега, помисли си той.

След като свършиха с прегръдките, Барбара извади от дамската си чанта малка метална кутия от шоколадови бисквити и я отвори. Вътре белееха няколко цигари. Тя вдигна кутията до главата на Мики и я размаха.

— Все едно не знаеш, че не пуша — с лек сарказъм подметка той.

— Чичо Мики, това не са обикновени цигари — засмя се тя и го погледна многозначително.

— Какво е това? Да не е трева?

— О, позна! Получаваш един милион долара!

— Е, защо си взела трева? Аз никога не съм пушил такава гадост.

— Значи е време да опиташ. Много е гот. А и днеска нещо съм нервна.

— Защо, Барби?

Мики й намигна, когато изрече думата „Барби“, но момичето не забеляза жеста и продължи в същия тон:

— Не знам. Целият ден ми е нек’ъв такъв, опак. Аре да тръгваме нанекъде, шот’ ще полудея.

— Искаш ли да отидем на „Язовира“?

— Където и да е, само да не е в то’а скапан град.

Прекосиха реката и тръгнаха по стария дървен мост към отсрещния бряг на реката. По пътя настроението на Барбара се вдигна.

„Язовира“ представляваше неголямо езеро, намиращо се оттатък хълмовете. Река Каом се вливаше откъм южната му страна. В източния край се стелеше малка пясъчна ивица, където често се виждаха летовници. Непосредствено до плажа имаше малък кей, около който обикновено бяха привързани няколко рибарски лодки. По дължина, от двете страни на езерото — северната и южната — се простираха стръмни гористи брегове (южният бе пресечен от дефилето на реката), достигащи чак до „бента“ — естествена скалиста стена от западната страна, заради която всички наричаха езерото „Язовира“.

Двамата преминаха по „бента“, след това се спуснаха към гористия бряг и малко по-късно вече седяха върху скала, откъдето имаше красив изглед към водния басейн и към града.

— Много е хубаво — констатира Мики.

— Прекрасно е — съгласи се Барбара и извади металната кутия. — Имам шест цигарки, по три на човек. Дай едните да ги пуфнем сега, а другите довечера у вас.

За момент Мики й се разсърди, че разваля околната хармония с тези цигари, но веднага след това идеята да запали „щастлив“ фас му се стори добра.

— Ами дай да изпраскаме по една, Барби — съгласи се той, като акцентира върху думата „изпраскаме“, сякаш да покаже, че бавно навлиза в света на жаргона.

Когато дръпна от димящата цигара, Мики се закашля силно, сякаш нещо остро раздра гърлото му. След малко, когато кашлицата постепенно отмина, искрящи и радостни вълни запрепускаха през тялото му. Цигарата имаше странен вкус, като на прегорял чай. Веднага си спомни случай от детството, когато след училище реши да си свари чай в малка тенджерка на керамичната печка в кухнята. Докато чакаше, отиде в стаята си и седна на стола, за да се отпусне малко, след което неусетно заспа. Събуди се точно от такава миризма и щом отиде в кухнята, видя, че от тенджерата излиза огън, а навсякъде се носи гадният аромат на изгорелия чай — същият като този на цигарата, която държеше сега. Осъзна, че всъщност му е приятно да се връща в детството — тогава, когато слънчевите лъчи бяха по-нежни, дните — по-светли, а мислите — по-наивни и безгрижни. Дръпна още веднъж, изкашля се и издуха шумно дима. Миг по-късно му стана по-леко и той бавно се потопи в прегръдката на душевното отпускане.

— Как си? — попита Барбара и го изтръгна от спомените. Той видя в нейните сини очи блясъка на опиянението. Същия блясък навярно имаше и в неговите очи.

— Добреее, а тии каак сиии? — Гласът му бе сипкав и грапав.

— Летяща. Чувствам се като птица.

— И аз… любов моя (за пръв път в живота си изричаше това словосъчетание). Хайде да полетим — забоботи Мики и се изкикоти почти истерично.

— Ей, чичо Мики, ти си луд! — Барбара се присъедини към неговия смях.

Двамата се сгушиха и се запремятаха върху скалата. Зашеметяването даде воля на чувствата им и те ги реализираха със страстни целувки и нежни прегръдки. Странно как не се чувстваше гузен от постъпката си! Сякаш не съзнаваше, че извършва непростим грях спрямо семейството си. Какво толкова, човек не бива да се лишава от удоволствия, мислеше си той, когато образите на Пен и Клара изникваха в ума му. Щом свършиха с любовните ласки, се отпуснаха на твърдия камък и се загледаха в небето.

— Готино е — промълви момичето.

— Определено е прекрасно — каза на свой ред Мики.

Сетне влюбените потънаха в блажено няколкоминутно мълчание.

Барбара първа наруши идилията:

— А днес преди обяд имах нек’во тъпо чувство, че денят ще бъде провален.

Мики вдигна рязко глава. Макар че още се намираше под въздействието на тревата, споменът за онова предчувствие от сутринта го порази с неочаквана сила. Той каза гръмко:

— И аз имах някакво гадно усещане, че нещата ще се провалят.

Барбара го погледна в очите и каза със спокоен тон:

— Значи предчувствията ни не се получиха — след което детският й смях отново огласи околността. Мики също се разсмя.

— Ей, чичо Мики, аре да ходим към плажа — предложи девойката.

Предложението веднага бе прието от изгубилия ума си мъж.

— Уау, водата хич не е студена! — виеше с цяло гърло опияненият Мики. В този миг не му пукаше, че може да бъде видян от няколкото плажуващи, намиращи се в другия край на ивицата.

— Само леко щипе — отговори със завален глас Барбара, като се хилеше идиотски.

— Хайде да поплуваме малко — каза той.

— Аре да преплуваме цялото езеро!

— До скалите ли? Уау, ти си луда! Как цялото, Барби?

— Ей така, само гле’й — изкрещя момичето и заплува устремено към вътрешността.

Онзи страховит мимолетен спомен за предчувствието отпреди обяд пак изплува в размътената глава на Мики. Той извика силно:

— Барбара, идвай тук!

Но тя продължи да плува все по-навътре и по-навътре. Плажуващите в другия край стояха прави и ги гледаха.

— Щом искаш, се давѝ! Аз няма да ти помагам! — троснато изрече той и зашляпа към брега.

Барбара достигна до средата и продължи нататък. В далечината тя се смаляваше и постепенно се превръщаше в движеща се точка. Накрая стигна до кулата в другия край и се хвана за нея.

— Страхливец! — викаше смелата девойка, като му махаше с ръка.

Мики седеше на брега, наблюдавайки я със сърдито изражение. Тя се пусна от кулата и заплува в обратна посока. Слънцето вече залязваше и небето придаваше на водата оранжев отблясък.

Ей сега ще се случи, мислеше си той, докато наблюдаваше приближаващата Барбара. Опиянението, получено от тревата, притъпяваше сетивата му и Мики не можеше да усети онзи страх, който би трябвало да чувства в такъв момент, ако е трезвен.

Барбара плуваше към брега, вече беше доста близо до него. По едно време усети земя под краката си и започна да ходи. „Размина се и този път“ — каза си наум той и въздъхна.

След малко вече се наслаждаваше на скованата прегръдка на Барбара, която, въпреки че трепереше от студ, продължаваше да се смее силно:

— Ей, чичо Мики, защо не посмя да плуваш с мен? Нали уж си бил добър плувец? — питаше тя закачливо, докато се гушеше в него.

— Невинаги имам настроение за подобни предизвикателства — намери веднага отговор той.

Вечерта се спусна постепенно и обгърна всичко наоколо с черната си пелерина. Звездите се избистриха на небосвода, а луната се показа откъм гората и лека-полека се издигна нагоре. Барбара и Мики лежаха полуголи на пясъчния плаж и наблюдаваха звездното небе:

— Онази голямата звезда е Сириус. Забелязваш ли, че има леко червеникав цвят? Защото всяка секунда се отдалечава от земята със седемдесет километра. Прост ефект на Доплер — заговори ентусиазирано Мики.

— Така ли? Интересно.

— А оная там, зеленикавата, навярно е Денеб. Не съм сто процента сигурен, но мисля, че е тя. Приближава се към Земята, затова е зелена. Това е така, защото дължината на вълните…

— Виж к’во, аре да си ходим — неочаквано предложи Барбара. В гласа й се доловиха нотки на неприязън.

Мики се смути и отвърна:

— Ами да си ходим, щом искаш.

По пътя той се отби в супермаркета на Мат и Джемъл и купи две бутилки бърбън. Барбара не можа да издържи на изкушението, отвори едната от тях на пътя и жадно отпи от кехлибарената течност. Мъжът на свой ред грабна бутилката от ръцете й и също пое дълбока глътка.

— ЕЕЕЙ, НЕЩАСТНИЦИ, КЪДЕ СТЕ БЕЕ! — Барбара отново извиси глас, който приличаше повече на грачене.

— По-тихо, ще ни чуят и ще ни видят — просъска той и ръката му стисна рамото и. Но тази негова забележка като че ли мина покрай ушите на момичето.

— БУДНИ ЛИ СТЕЕЕ? — викаше тя.

Мики се отдалечи на няколко крачки от нея и изведнъж очите му съзряха улицата, на която по-надолу се намираха къщите им.

— Ей, ама ние вече сме наблизо — изненадано рече той и осъзна, че едва се държи на краката си.

— Споко бе, чичо Мики, казала съм на наш’те, че тая вечер ще съм у Мелиса и да не ме търсят. А твоите хора нали със сигурност ги няма?

— Сутринта заминаха за Колорадо. Видях ги.

— Значи не трябва да ни ПУКА! — Последната дума я извика с цяло гърло.

— Уаууу, ти наистина си много луда! Вече те признавам!

— Аре да вървим, стига сме приказвали.

Мики с мъка отключи входната врата и двамата влязоха в къщата.

— Мно-о е странно, като я няма… Клара — ахна тя и в очите й проблесна някакво пиянско удивление.

— Ис-с-каш ли да те раз-раз-веда из сстаи-те… — опита да изрече Мики, но усети, че едва говори.

Барбара с размах отряза това предложение:

— Знам ги стаите ти… наизуст. Аре да пием, бе… Мики! Нали зна-еш, че и-и-имаме бъъърбъън и ошшще по две трев-ки.

— Уа-аааау, ама ние шшшще се раз-бббие-меееее… ха-ха-ха-ха-ха…

Алкохолът и цигарите си казваха тежката дума и още преди полунощ двамата тръгнаха с провлачени стъпки към спалнята. Барбара съблече роклята си и се хвърли върху леглото.

— Давай, бейби! — изграка тя.

Мики мълчаливо събу панталона си и се качи върху нея, но сякаш някаква нелепа сила го спря за по-нататъшни действия. Голямото желание или голямото очакване го бяха довели до превъзбуда. Освен това точно в този момент в пияния му ум изникна образът на Клара — усмихната, готова за секс, като в началото на запознанството им. Изведнъж Мики разбра, че не може да го направи. Съзнанието му сякаш бе блокирано.

— К’во има? — попита девойката с престорена загриженост.

— Мамка му. Малка си, не мога… — изломоти той и понечи да продължи, но в следващия миг се отказа.

— Е к’во кат съм м-малка, д-да не съм о-от марципаааан? — захили се мързеливо тя.

— Хе-хе-хе — засмя се вдървено и той. Не знаеше какво да каже за свое оправдание.

Всички предмети се люлееха около него. Мики стоеше над разсъблечената Барбара и не съумяваше да предприеме нищо. Върховното опиянение, съчетано със силната мозъчна реакция при вида на голото й тяло и неканените мисли за Клара, вцепени всички негови чувства и го доведе до тотален блокаж. Опита се да мисли колко хубава е тя, особено без дрехи, но отпускането и успокоението не идваха и сякаш нямаха намерение да дойдат. Девойката започна да го масажира — гърдите, после — гърба и накрая — члена му, който продължаваше да стои мек и увиснат… Като се умори от безрезултатните си действия, тя заговори с дрезгав от изтощение глас:

— Аре бе, много си смотан! Ти си абсолютен тъпанар. И оная ти работа не е наред. Чудя се как си направил Пени.

Въпреки тези предизвикателни слова Мики стоеше над нея неподвижен като гипсова статуя.

— Абе не знам защо не става. Извинявай.

— Ох, не мога повече. Аз заспивам, пък ти си пра’й к’вото си знаеш — изсумтя тя и се обърна на другата страна.

В замаяния мозък на Мики тутакси се появи безкрайно отчаяние, което след миг беше потушено от едно донякъде логично обяснение: „Много съм пиян и дрогиран, затова не мога да направя нищо“.

Той прибра мекия си пенис в гащите, обу пижамата и легна спокойно до момичето. Наченки на лоши мисли, че много се е изложил и не е станало това, което е трябвало да стане, се появиха в ума му, но те бяха потушени още в зародиш от замаяното му съзнание и малко по-късно Мики заспа дълбоко.