Донко Найденов
Законите на злото (13)

13

— Ти не успя да дойдеш на „Язовира“? — изказването на Клара прозвуча като въпрос, на който Мики отговори след кратка пауза:

— Задържаха ни на лекциите.

Той очакваше съпругата му да почне да задава въпроси от типа: „Защо са ви задържали“ или „По кой предмет останахте до късно“, но вероятно и тя бе твърде уморена от кошмарния ден и счете за по-удачно да се съгласи безусловно с него. Пени мълчаливо се взираше в телевизора, но физиономията му ясно показваше, че мислите му витаят другаде.

— Клетите хора, как можа да се случи на такова добро семейство? — вайкаше се Клара.

В това време малкият, навярно още под въздействието на шока от язовира, се обърна към тях и заговори гръмко:

— Кой е тоя ИЗРОД, дето го е направил? Искам този човек да умре!

— Пени, момчето ми, не приказвай така! — скастри го Мики.

— Няма не приказвай! Мразя този човек, който е причинил това на Барби! — Момчето заплака.

Клара го прегърна и рече:

— Не знам каква извратена психика е нужна, за да изнасилиш момиче, което няма осемнадесет, и да го убиеш. Ако го хванат, трябва наистина да го осъдят на СМЪРТ. Не бива да има прошка за такива психопати.

— Така е, но не го казвай пред детето!

— Извинявай, Мик, още ми е зле от случилото се. Хайде, Пени, да отидем в стаята ти и да си легнеш. Днес беше тежък ден.

— Много тежък — завърши момчето и тръгна след майка си.

Гласът на детето звучеше агресивно, с трудно сдържан гняв. Мики никога не го бе виждал в такова състояние. Клара също изглеждаше много потисната от станалото. При други обстоятелства Мики с охота би добавил някоя лоша дума за евентуалния убиец, но сега нямаше сили. Той мълчаливо излапа яхнията, макар и да му се струваше безвкусна, сетне без обяснения се качи по стълбите и отново се усамоти в спалнята.

Трябваше да гледа новините, колкото и да му бе неприятно да се връща към тази история. Искаше да научи всичко за разследването на случая, да прецени своите шансове и да предприеме някакви действия. „Какви действия бе, идиот? Открият ли те, с теб е свършено!“ — изникна от нищото един негов глас и вълната на отчаянието за секунда го заля. Веднага след това се намеси и друг глас, който възвърна предишното му привидно спокойствие: „Винаги има шанс, приятелю, нали знаеш, че след лошото идва доброто“.

На канала на ТВ „Старбург“ даваха документален филм за лагера „Аушвиц“. По тялото на Мики полазиха мравки, когато на екрана се появиха огромните купища от човешки кости и обувки на убитите и когато показаха вътрешността на единствената запазена газова камера. Най-сетне дойдоха финалните надписи и филмът свърши. Часът вече беше осемнадесет и петдесет и пет — следваха реклами, а подир тях щяха да излъчат новините.

Той почувства слабост, все едно имаше пристъп на малария. Това състояние често обхващаше организма му, особено през последните няколко дни. Мики нерядко се замисляше, че води доста напрегнат живот, който рано или късно ще има пагубно въздействие върху здравето му.

Новините започнаха. Мики обърна стола и се загледа в малкия екран. В началото дадоха анонсите от деня:

— Вече има ЗАПОДОЗРЯН по случая с убийството на Барбара Киара. Това е бившият й приятел Джордж Филипс — лееше се младежкият глас на говорителката Нора Джеймсън.

Отначало Мики изтръпна като скован от внезапен амок, след което последва объркването — в първия миг сякаш не знаеше къде се намира, после картината на реалността бавно се появи и зашеметеният му разсъдък започна да повтаря едно име: „Джордж Филипс… Джордж Филипс… Джордж Филипс…“. Да, правилно си разбрал, Мики Маус, има заподозрян и той е някой си Джордж Филипс! Невероятно! Удивително! „Човече, не се радвай толкова, първо чуй новините и тогава си вади изводите! А и заподозрян съвсем не означава арестуван!“ Той насочи вниманието си към екрана, където на преден план се появи и самата Нора Джеймсън.

— Днес, около обяд, във водите на Старбургското езеро бе намерено тялото на обявената за издирване Барбара Киара. От извънредното ни включване преди часове стана ясно, че се касае за брутално изнасилване и убийство. Новината е, че вече има един заподозрян. Сега да включим на пряката ни линия Джон Каригър, който се намира в Държавната болница.

— Здравейте и от мен. Първо искам да кажа, че разследването се води и в момента. Сега, доколкото успявам да разбера, се вадят пръстовите отпечатъци по тялото на жертвата. Следователите смятат, че тя е била убита преди три-четири дена. Вече има и заподозрян и неговото име е Джордж Филипс, бившият й приятел. Според криминалистите, които са проверили обажданията към и от телефона на Барбара, последно тя е говорила с него. В момента той живее извън Старбург, но стана ясно, че пътува насам, за да даде показания. Обажданията са били проследени директно от централата на мобилния оператор „Дет-моб“, тъй като GSM-ът на Барбара Киара и SIM-картата й все още не са открити. Родителите допреди час бяха тук, но си тръгнаха. В момента тялото на момичето се намира в моргата на болницата. Това е всичко от мен за тази вечер, аз съм Джон Каригър и ви желая приятна вечер с ТВ „Старбург“.

Джордж Филипс! Това е онзи Джорджи, с когото тя говори за последно! Същият Джорджи, който е причината за всичко това! Да, разбира се, той е виновен!

— Майката на Барбара, Мерибет Киара, е припаднала за няколко минути на път за болницата — отново взема думата Нора Джеймсън. — Тя е прегледана от лекарите, които не са установили сериозни заболявания и са й дали успокоително. Джордж Филипс с бил в Старбург в деня, когато се смята, че е убита Барбара. Тя и Джордж са имали връзка преди година, но по някаква причина са се разделили. Криминалистите смятат, че е възможно именно тази раздяла да е тясно свързана с убийството. Според Джон, бащата на Барбара, семейство Киара е много добро и дружелюбно, с нормални доходи и без врагове. Не са получавали заплахи за сигурността им или каквито и да е предупреждения. Барбара пък била весела, добра и умна ученичка и се е сприятелявала лесно. Освен с Джордж Филипс, с когото е била година и половина, тя, по думите на приятелите й, не е имала друга любовна авантюра. Джордж Филипс е на двадесет и шест години. До десетата си година е живял в Старбург с родителите си, след това цялото семейство се е преместило в Детройт.

Мики се досети кой е Джордж Филипс — високо, слабо момче, с рижава коса, светла кожа и множество лунички по нея. „Изглежда странен, но свестен тип“ — си бе казал, когато го видя за пръв път да се подвизава наоколо. Не знаеше със сигурност дали с Барбара са гаджета, въпреки че имаше подозрения — Филипс често биваше забелязван да се върти около къщата на Киара и да се оглежда предпазливо. Мики на няколко пъти се бе разминават с двамата и бе забелязал, че макар и да вървяха на разстояние един от друг, те изведнъж сменяха посоката и се насочваха или към подрязаните храсти на алеята или към шадравана в изоставения парк, или към гората. По всичко личеше, че криеха връзката си.

Така, както беше между Мики и Барбара…

„… Сега, доколкото успявам да разбера, се вадят пръстовите отпечатъци по тялото на жертвата…“ — той мислено се върна към изреченото от репортера Джон Каригър.

Пръстови отпечатъци?! Дали по тялото й има негови отпечатъци? Той бе сигурен, че и много други хора са докосвали Барбара, но все пак опасността да го разкрият навярно е голяма. Ами лопатата?! Ударът с нея бе зверски силен. Големият градински инструмент е в килера, може би по него все още чернеят малки остатъци от кръвта? Или пък в дълбоката рана на главата на момичето има полепнали миниатюрни частици от инструмента?…

Как биха могли да достигнат до него? Мики не знаеше какви са методите на полицаите, но бе сигурен, че имат много начини да се доберат до престъпника.

Спомни си, че преди години по една от националните телевизии даваха криминален сериал, направен по истински случаи — „Заплетени убийства“. Той беше проследил само два-три епизода, но в единия се разказваше за мъж, застрелял приятеля си заради скандал за пари. След убийството, мъжът веднага полял трупа на жертвата с бензин и го запалил, после заровил изгорелите части дълбоко в земята. Тогава, гледайки епизода, Мики си помисли, че това е идеално заличаване на престъпление. Но все пак разследващите разкриха престъпника — чрез използване на кучета, които намериха заровеното тяло, изследване на ДНК и установяване самоличността на убития, намиране на незабележими с невъоръжено око петна от съсирена кръв по земята… Навярно бяха използвали и други методи, които Мики вече не си спомняше.

Както и да е — важното бе, че не е невъзможно да достигнат до него.

Обаче сега заподозрян е Джордж Филипс и вниманието на обществеността временно щеше да бъде насочено към него. Мики все още бе вън от опасност. Може би името му не се споменаваше дори и в слуховете? Докога ли ще продължи този аванс?

„А какво стана със съвестта, Мики Маус?“ — обади се един от гласовете и отклони разсъжденията му в друга посока. Наистина, напоследък не бе мислил толкова за деянието, колкото за това дали ще попадне зад решетките. Превръщаше ли се в злодей, или не? Той чувстваше и виждаше промените — вече нямаше в очите онзи блясък на напъхания, забързан и пълен с енергия индивид, даващ всичко от себе си за своята кауза. Беше се превърнал в смугъл, потаен мъж, който изглеждаше поне с десетина години по-стар, отколкото бе в действителност.

„За какво ти е съвест бе, човече? Ако не попаднеш в панделата, пак ще си както преди!“ — опитваше да го разведри друг, опониращ глас.

Джордж Филипс. Ах, клетият човек — да пътува от Детройт дотук, само и само да даде показания, понеже е заподозрян в убийство, което всъщност не е извършил. Незнайно защо, на Мики изведнъж му стана жал за този човек — от малкото пъти, в които го бе виждат, той му се струваше прекалено добър и плах. Освен това навярно бе шокиран заради станалото с бившата му приятелка — същата, която през онази злокобна сутрин не бе дошла на срещата. Може би Джордж Филипс не заслужаваше тази участ.

Мики оправи леглото си и се излегна върху матрака. И този път остави лампата запалена, макар и да бе почти сигурен, че странните събития с масата и дръжката на мопа, както и ужасяващите сънища, са само плод на реални случайности, усилени и изопачени от изтерзаното му съзнание.

Взе една книга от скрина — „Тайнственият остров“ на Жул Верн — и се зачете. Тя започваше интересно, но след втория абзац очите на Мики взеха да се затварят и той остави книгата до себе си. После се отпусна в сладък сън — може би най-спокойния, откакто уби Барбара. Сънува, че е дете и играе с братовчедка си Кара. Всичко наоколо искреше в жълто-зелено, но най-много сияеше русата коса на момичето — като че ли бе направена от милиони златни светлинки. Очите й олицетворяваха морето, а усмивката й беше повече от прелестна — сякаш най-красивата принцеса от приказките внезапно се бе материализирала до него в образа на Кара. След това жълто-зеленият цвят се смени с черен — бе дошла нощта и около тях в различни ярки цветове сияеха светлините на града. Светът изглеждаше прекрасен… докато един оглушителен ЗВУК от реалността не го събуди.