Донко Найденов
Законите на злото (17)

17

Навън отново бе жега — типична за началото на юли в тази част на света. Слънцето печеше жарко и задушаваше оскъдните остатъци от воля, които все още ръководеха съзнанието на Мики. Мъжът тръгна пеша по алейката, врязваща се в Стоктън роуд, но малко преди булеварда зави по кривата и тясна Ринг стрийт. В края й се издигаше неголям търговски комплекс, „Маклинток’с Центрум“, в който имаше няколко магазина, кафе-бар, пицария и супермаркет. Мики влезе в бара, седна на една маса и зачака сервитьорката.

— Кафе, кенче кока-кола и днешния брой на вестника — поръча Мики. Под „вестника“ всеки тук имаше предвид ежедневника „Старбургски новини и събития“.

На първата страница се виждаше следното заглавие:

ТЯЛОТО НА БАРБАРА КИАРА ИЗЧЕЗВА ОТ МОРГАТА!

За повече подробности — на втора страница

Мики обърна листа и се зачете в текста:

Снощи, около полунощ, тялото на Барбара Киара изчезна от моргата. Според нощния пазач извършителят на деянието се е промъкнал през едно от прозорчетата. Полицията била уведомена веднага след като е установена липсата на трупа. Шерифът е наредил светкавично издирване и до половин час бил вдигнат на крак целия полицейски персонал. Обаче към два и половина похитителят отново се е промъкнал незабелязано и оставил тялото там, където е било, а именно — на масата за аутопсия.

Според полицията извършителят най-вероятно е убиецът на девойката, който е искал да прикрие още следи, забравени по време на гнусния акт. Засега основният заподозрян все още е Джордж Филипс. Разследването тече и в момента.

Мики отпи от ароматното кафе и продължи да се взира във вестника.

Под статията имаше голяма снимка на Барбара, на която тя беше с ученическа униформа, а косата й бе вързана на опашка. Той затвори вестника и го остави встрани. Искаше просто да изпие кафето и ко̀лата.

 

 

Телефонът отново звънна. Мики се сепна. Хорас. Ах, тоя Хорас, ах, тези приятели, защо не го оставят за малко на мира? Той вдигна:

— Приятелче, к’во става с тебе?

— Пия си ко̀лата в един бар. А вие какво правите?

— Досега слушахме тъпите излияния на професор „Кьорчо“ (ставаше дума за очилат професор, носещ безинтересното име Пол Адамс). Пич, аре да дойдем към теб?

— Ами… — Мики се замисли за миг какво да каже, но после реши, че може би има нужда от разнообразие. — Елате де! Аз съм в кафе-бара на „Маклинток’с Центрум“.

— О’кей, брато̀, до двайсе-трийсе минути сме при тебе.

Мики трябваше просто да остави вълната на живота да го поеме. Дори и да не съумее да изглежда спокоен, ще каже на другите, че е уморен. Уморен и болен — чудесна комбинация. До днес се е чувствал много зле и сега все още е отпаднал, но ще му мине. „Само така, Мик“, окуражи се той и стисна юмруци. Нужно беше да си втълпи, че засега заподозрян е друг.

Днес за него бе жизнено необходимо да се отпусне и да се забавлява с тези момчета, както е било досега. Може би няма да има друга такава възможност.

Хорас. Клайв и още двама състуденти — Руди и Полина — се появиха на вратата. Мики отвори уста, пое голяма доза въздух и шумно я издиша. На екс изпи кафето, сетне надигна малкото тенекиено кенче кока-кола и го пресуши. Сега вече беше по-спокоен.

Хорас и Клайв седнаха от двете му страни. Срещу него се настаниха Рути и Полина. Лицата на всички бяха усмихнали и безгрижни.

— Къде се губиш, „мен“? — Клайв подаде ръка за поздрав.

Мики се здрависа с него, после и с останалите.

— Бях болен, приятели. Сега съм уж по-добре.

— Аре стига с тия болести бе, брато̀! Дай малко по-позитивно! — намеси се Хорас.

— И аз не ги искам, ама не мога да ги спра… Какво става с вас, момчета?

— Ами к’во… мацки, учене, купони. Нали си ни знаеш — весело се изказа Клайв.

— Ти изпусна връзката за днес, к’во да те пра’им — изкикоти се Хорас и всички, дори и Мики, избухнаха в смях.

— Е к’во те води точно тука? Що не седна при „Стоунс“ например.

— Луд ли си бе. „Стоунс“ е много далече, а и там смърди на скунксове. Тук е на няколко преки от нас…

— Тая, асистентката Брайсън, оня ден паднала и си счупила ръката — каза Руди и шеговито повдигна вежди.

— Уау, каква драма — смееше се Мики.

— А от „Машинното“ сложили рициново масло в кафето на оня загубеняк по химия — обади се и Полина. — И той, както си говорел и пишел върху дъската, изведнъж хвърлил маркера и хукнал към кенефа. После два часа не се е появил.

— Майчице, тия са уникални олигофрени!

— Абе, вярно ли е, че през нощта некой е ’зел тялото на Барбара? — неочаквано попита Клайв.

— Да, казаха го по новините.

— И във вестника го пише — добави Мики.

— Да му го начукам на тоя тъпанар. Гнусен нещастник!

— Мик, не знаеш ли подробности? Ти живееш близо до Барби, а и сте приятели с Киара, нали?

— Да ви кажа истината, неудобно ни е да ги разпитваме много-много. Знам, че има един заподозрян.

— Оня задник — Джордж. Тоя е некакъв много смотан, виждал съм го често да се шляе като луд по улиците. Абсолютен побърканяк, честно.

— Май Барбара се е имала с него…

— Да му го начукам и аз.

— Ей, Мик, не забърса ли някоя докторка? — подхвана го Клайв.

— Забърсах две, но като ги вкарах в леглото, избягаха. Не обичали да го правят в болнични легла. Напомняли им за трупове.

— Сигурно си им показал големия бял чвор и клетите женици са хукнали панически! Ха-ха-ха!

— Мик е номер едно и това си е. Има си семейство, направил си е дете и не му пука за разни заблудени лекарки.

Мики се забавляваше за пръв път от няколко дена. Наистина, тези негови приятели бяха способни и на невъзможното. Те го пренесоха в друг свят, много по-различен от този, в който се намираше преди малко. Дори и темата за Барбара сега не предизвика у него онези противни импулси на слабост, а просто за кратък момент вгорчи радостта му; след това талазите на хубавото настроение отново го поеха.