Джефри Дивър
Убийте Райм (14)

14.

Без да обръща внимание на лъскавата синьозелена муха, която бръмчеше около главата му, Райм загледа последните данни, нанесени на дъската:

Улики от място, свързано с престъпника — кариерата:

Стара брезентова торба с нечетлив надпис; жито — вероятно от силоз; следи от сажди по торбата; минерална вода „Дийрпарк“; солени бисквити „Плантърс“.

Колкото по-нейбичайни са уликите, толкова са по-добри. Райм обичаше най-много необикновените веществени доказателства. Защото, ако се идентифицират, могат по-лесно да бъдат проследени до източниците им.

Уликите от кариерата обаче бяха съвсем обикновени. Ако надписът на торбата можеше да се разчете, може би това щеше да ги наведе на някоя следа. Само че той не се четеше. Ако минералната вода и бисквитите имаха етикети от магазина, в който са закупени, продавачът може би щеше да си спомни за Гарет и да даде някаква полезна информация. Само че нямаше етикети. Ами саждите? Можеха да са от камината на всяка къща в окръг Пакенок. Напълно безполезни неща.

Житните зърна можеха да се окажат следа. В момента Джим Бел и Стив Фар се обаждаха до всички силози и складове на зърно, но Райм се съмняваше, че чиновниците могат да кажат нещо повече от „Да. Продаваме жито. В стари брезентови чували, както всички.“

По дяволите! Изобщо не можеше да се ориентира в този район. Нужни му бяха седмици, дори месеци, за да го опознае.

Разбира се, нямаше толкова време.

Плъзна поглед по списъците с веществени доказателства.

Нищо.

Реши да се заеме отново с книгите за насекоми.

— Бен, би ли ми подал „Миниатюрният свят“?

— Разбира се — отвърна разсеяно Бен.

Подържа няколко секунди книгата пред гърдите на инвалида. Райм го изгледа накриво. Бен изведнъж си даде сметка, че подава книга на човек, чиято ръка може да се помръдне само с магия. Отстъпи смутено назад; почервеня като домат.

— О, господин Райм… Извинявайте. Изобщо не се замислих, сър. Дявол да ме вземе, колко съм глупав. Наистина не исках…

— Бен! Млъкни, мамка ти!

Едрият младеж примигна удивено. Преглътна тежко. Отпусна ръка.

— Направих го, без да искам, сър. Съжаля…

— Млъквай!

Челюстта на Бен увисна. Огледа отчаяно стаята, но наоколо нямаше кой да му помогне. Том стоеше до стената със скръстени ръце и никак не приличаше на умиротворител от ООН.

Райм продължи студено:

— Писна ми да се отнасяш с мен, сякаш ще се счупя. Престани да се държиш като страхливец.

— Като страхливец ли? Просто се опитвах да се държа внимателно с човек, който… Искам да кажа…

— Не, това не е внимателно държание. През цялото време се чудиш как да избегнеш погледа ми, за да не пострада „нежната“ ти душа.

— Вижте, сър. Не е честно…

— Глупости. Време е да сваля меките ръкавици… — Райм се изхили злобно: — Какво ще кажеш за тази метафора? Аз, да си сваля ръкавиците. Няма да ми е лесно, а?… Как ти се струва този майтап?

Бен копнееше да избяга, да се махне от стаята, но краката му сякаш бяха враснали в пода.

— Болестта ми не е заразна — продължи Райм. — Мислиш, че ще я прихванеш ли? Не става така. Страх те е да дишаш, за да не се парализираш и ти. По дяволите, дори те е страх да ме погледнеш!

— Не е вярно!

— Не е ли? Мисля, че е точно така… Какво у мен те плаши толкова?

— Нищо не ме плаши! Нищо!

— Нима? Напротив, плашиш се до смърт да стоиш в една стая с мен. Ти си един шибан страхопъзльо!

Едрият младеж се наведе напред, от устата му захвърча слюнка:

— Добре тогава. Начукай си го, Райм! Стоя тук само за да направя услуга на леля си. Всичките ми планове се объркват, а не получавам и стотинка за тази работа! Слушам те как се отнасяш с хората, сякаш всички са длъжни да ти се възхищават! Не знам как още те търпят, господинчо…

Замълча. Райм избухна в смях.

— На какво се смеете?

— Виждаш ли колко е лесно?

— Не разбирам какво имате предвид!

— Да ме погледнеш в очите и да ми кажеш, че съм мръсник. Бен, аз съм като всеки друг човек. Не искам хората да се отнасят с мен като с порцеланова кукла. Много по-лесно е, ако не се страхуваш да не ме счупиш.

— Предизвикахте ме. Наговорихте всичко това само за да ме изкарате от нерви!

— Да речем, че просто исках да те накарам да се отпуснеш.

Райм не знаеше дали Бен някога ще стане като Хенри Давет — прям човек, който съди за хората не само по външността им, — но можеше поне малко да заприлича на него.

— При такова държание би трябвало да си изляза и никога повече да не стъпя в тази стая.

— Много хора биха постъпили така, Бен, но аз имам нужда от теб. Ти имаш талант! Ето, най-после строшихме леда. Да се връщаме на работа.

Бен започна да монтира „Миниатюрният свят“ на устройството за прелистване. Обърна се и погледна Райм:

— Много ли хора са ти казвали в очите, че си мръсник?

— О, да — обади се Том. — След като го опознаят по-добре, разбира се.

 

 

Лидия беше само на трийсетина метра от воденицата.

Вървеше колкото можеше по-бързо към пътеката, но болката й пречеше. Освен това се налагаше да пази тишина. Тъй като ръцете й бяха вързани, тя залиташе наляво-надясно като пациентите с мозъчни травми от болницата и вдигаше много повече шум, отколкото й се искаше.

Заобиколи отдалече воденицата. Спря. От Гарет нямаше и следа. Не се чуваше друг шум освен ромон на вода.

Още няколко крачки.

Десет крачки…

Как само я болеше! Дали глезенът й не беше счупен? Беше се подул и тя знаеше, че ако е счупен, ходенето много ще влоши състоянието й. Кожата й започваше да посинява. Имаше опасност от инфекция. Може би гангрена. Ампутация. Какво ще каже приятелят й, ако й отрежат крака? Сигурно щеше да я изостави начаса. От опита си като клинична сестра знаеше колко бързо приятелите изоставят пациентите, претърпели ампутация.

Огледа се. Дали Гарет се беше отказал да я преследва и се беше запътил към Аутърбанкс и Мери Бет?

Тя продължи към пътеката за кариерата. Щом излезе на нея, трябваше да се движи още по-внимателно заради капана с амоняка. Не си спомняше точно къде беше заложен. Представи си как бутилката се разбива в някой камък над главата й и как течността я облива. В интензивното веднъж бяха докарали трима работници от фабриката на господин Давет. Някакъв контейнер се разлял и ги оплискал с концентрирана солна киселина. Спомни си мъчителната смърт на единия от тях. Другите двама оцеляха, но по лицата и гърдите им останаха ужасни белези.

„Още пет крачки… ето я пътеката!“

Отново спря и се заслуша. Нищо. По ствола на един дебел кедър се плъзна змия.

Лидия потегли пак.

Изведнъж някой я хвана за здравия крак. Тя политна, извъртя се и се стовари тежко на земята.

Гарет скочи върху нея. Лицето му бе червено от гняв. Сигурно петнайсетина минути я беше дебнал в храстите. Като богомолка.

— Моля те — прошепна Лидия, ужасена, че ангелът й пазител я е изоставил. — Не ме убивай…

— Млък! — изсъска той. — Писна ми вече от теб!

Загледа я, сякаш се чудеше дали първо да я изнасили и после да я убие, или обратното. После грубо я изправи на крака. Можеше да я хване за ръцете и така да я вдигне, но той предпочете да я обгърне през гърдите. Допря жилавото си тяло до гърба и седалището й. Най-сетне, след цяла вечност, отпусна прегръдката. Хвана я за едната ръка и я задърпа към воденицата, без да обръща внимание на стенанията й.

 

 

Със стържене, което винаги бе напомняло на Райм звука при точенето на месарски нож, устройството за прелистване заразгръща страниците на „Миниатюрният свят“ — любимата книга на Гарет, ако се съди по плачевното й състояние.

„Насекомите притежават удивителни приспособителни възможности. Естественият цвят на брезовата пеперуда например е бял, но в индустриални райони като Манчестър в Англия тя става черна, за да не се забелязва на фона на изцапаната със сажди кора на дърветата.“

Райм прелисти нататък. Четеше само подчертаните от Гарет пасажи. Информацията за мравколъва бе спасила отряда от клопката на момчето. Познавачът на рибешката душа Бен му бе обяснил, че животинското поведение често служи за пример на човека, особено когато става дума за оцеляване.

„Богомолките търкат коремчето си в крилата и така издават зловещ шум, който отблъсква враговете им. Впрочем самите те са ненаситни хищници и изяждат всяко животно, което е по-малко от тях, включително птички и дребни гризачи…“

„Смята се, че торните бръмбари са дали на човека идеята за колелото…“

„През седемнайсети век естествоизпитателят Ромюр открил, че осите правят гнездата си от дървесни нишки и слюнка. Това му дало идеята да произвежда хартия от дървесина, а не от памук, както се правело дотогава…“

Каква полза можеше да извлече от това? Какво в тези книги можеше да му помогне да открие избягалото момче сред двеста квадратни километра гори и тресавища?

„Насекомите имат много силно развито обоняние. За тях това е основното сетиво. Всъщност те «напипват» миризмите. Използват ги за много цели: обучение, разузнаване, общуване. Когато някоя мравка намери храна, тя се връща в мравуняка, като оставя миризлива следа с коремчето си по земята. Така другите мравки се ориентират къде е храната. Разбират в коя посока да вървят, защото миризмата има «форма»: по-тясната част на миризливата следа сочи към храната като стрелка. Насекомите използват миризми и за да се предупреждават едни други за приближаването на опасност. Усещат от километри дори единични молекули от миризливото вещество. Така неприятелите им рядко успяват да ги изненадат…“

В стаята сияещ нахлу шериф Бел.

— Току-що говорих с една сестра в болницата. Ед май излиза от комата. Лекарят ще се обади след няколко минути.

Райм бе толкова отчаян от безизходицата, в която се намираше, че щеше да се зарадва и на свидетелски показания.

Бел закрачи бавно из лабораторията. Всеки път, когато навън се чуеха стъпки, поглеждаше нервно към вратата.

Линкълн Райм отново облегна глава на възглавницата. Очите му зашариха ту към картата, ту към черната дъска, ту към книгата. И през цялото време блестящата синьозелена муха летеше из стаята. Неориентирана като самия него.

 

 

През пътеката претича някакво животно и се шмугна в храстите.

— Какво беше това? — попита Сакс; приличаше й на нещо между куче и котка.

— Сива лисица — обясни Джеси. — Не съм виждал много често, но и рядко идвам от тази страна на реката.

Движеха се бавно по едва различимите следи на Гарет. Внимателно оглеждаха за капани.

Сакс отново се почувства потисната. Вече не вървяха сред борове, а през нещо като тропическа гора. Люси й обясни, че това са каучукови дървета, кедри и водни кипариси. Стволовете им бяха покрити с дебел мъх, короните им — оплетени от диви лози, които поглъщаха всеки шум. По земята растяха лигави гъби, навсякъде се стелеха жабунясали блата, въздухът миришеше на гнило.

Сакс загледа отъпканата земя. Обърна се към Джеси:

— Тук сме на километри от града. Кой отъпква тези пътеки?

Той вдигна рамене:

— Разни бродяги. Хора, които не си плащат данъците, хора, които правят незаконно уиски, отшелници, деца…

Нед Спото, който се беше облегнал на едно дърво и пиеше вода, допълни:

— Понякога получаваме сигнали: някой чул стрелба, писъци, викове за помощ, забелязал тайнствени светлини. Такива неща. Само че, като дойдем, няма нищо. Никой, нито престъпник, нито жертви. Понякога намираме някоя кървава следа, но тя не води доникъде. Винаги се отзоваваме, няма начин, но никога не идваме сами.

— Тук се чувстваш различно — продължи Джеси. — Смешно е, но имаш усещането, че тук животът няма никаква стойност. Предпочитам да се разправям с надрусани въоръжени хлапета, отколкото да дойда тук. Там, в цивилизацията, поне действат някакви правила. Знаеш какво да очакваш. А тук…

Той вдигна рамене.

Люси кимна:

— Вярно е. Правилата на нормалния живот не важат за никого на север от Пако. Нито за нас, нито за тях. Можеш да стреляш по някого, без да се замислиш дори, и всеки ще го сметне за напълно правилно. Трудно е да се обясни.

Тези мрачни разговори никак не се харесваха на Сакс. Ако и другите полицаи не бяха също толкова нервни като нея, щеше да си помисли, че се опитват да я уплашат, защото е гражданка.

Спряха на един кръстопът. Минаха по двайсетина метра по всяко разклонение, но не успяха да открият следите на Гарет и Лидия. Върнаха се на кръстопътя.

В главата на Сакс звучаха думите на Райм:

„Внимавайте, но се движете бързо. На Лидия сигурно не й остава много време…“

Да се движат бързо, добре. Но накъде? Вероятно и самият Линкълн Райм не бе в състояние да разбере коя от трите пътеки е правилната.

Мобифонът й иззвъня. Люси и Джеси се усмихнаха, явно и те се надяваха Райм да ги упъти. Сакс послуша известно време. После затвори. Пое си дъх и погледна сериозно тримата си колеги.

— Какво има? — попита Джеси.

— Току-що са се обадили от болницата. Ед Шефър дошъл в съзнание. Успял само да каже: „Обичам те, Оливия“, и умрял. Преди мислели, че има предвид Олив стрийт, но всъщност просто споменавал името на жена си. Това е. Съжалявам.

— О, Господи! — промълви Нед.

Люси наведе глава, Джеси постави ръка на рамото й.

— Какво ще правим сега? — попита той.

Люси вдигна глава. В очите й блестяха сълзи.

— Ще хванем момчето — каза решително тя. — Ще изберем най-логичния път и ще продължим по него, докато не го намерим. И няма да се бавим. — Обърна се към Сакс: — Допада ли ти тази идея?

— Напълно.