Джефри Дивър
Убийте Райм (36)

36.

Линкълн Райм трескаво разглеждаше списъка с уликите.

„Какво, по дяволите, прави този хроматограф толкова време?“

Джим Бел и Мейсън Жермен седяха мълчаливо. Люси се беше обадила да съобщи, че са загубили следата и чакат на няколко километра северно от фургона — квадрант В-5 на картата.

Хроматографът бръмчеше, всички чакаха резултатите.

Дългото мълчание най-после бе прекъснато от гласа на Бен Кър:

— Знаеш ли как ме наричат? Сигурно вече си се досетил.

Райм го погледна въпросително.

— Биг Бен — обясни зоологът, — на големия часовник в центъра на Лондон.

— Не се бях сетил. В училище ли ти викаха така?

— В гимназията. Като бях на шестнайсет, бях метър и деветдесет висок и тежах сто килограма. Много ми се присмиваха. Винаги съм се срамувал от външния си вид. Затова може би реагирах малко странно, като те видях за пръв път.

— Другите момчета сигурно много са те тормозили — отбеляза Райм, без да показва дали приема, или отхвърля извинението.

— И още как. Докато не пораснах. После взех първо място по борба за юноши и нокаутирах Дарил Тенисън за три секунди. Доста повече време му трябваше, за да се съвземе.

— Аз бягах много от часовете по физическо — призна Райм. — Фалшифицирах извинителни бележки от името на лекаря и родителите си, доста се бях ошлайфал. Вместо това ходех в химическата лаборатория.

— Сериозно?

— Поне два пъти седмично.

— И си правил експерименти?

— Четях много, играех си с апаратите… Няколко пъти водих и Соня Мецгер.

Том и Бен се засмяха.

Споменаването на Соня, първата му приятелка, го накара отново да се замисли за Амелия Сакс.

— Готово — обяви Бен.

Мониторът на апарата просветна и показа хроматографския профил на пробата, която Райм бе поискал от Джим Бел. Едрият младеж кимна:

— Ето: петдесет и пет процентен алкохол, вода, много минерални соли. Има следи от формалдехид, фенол, фруктоза, декстроза и целулоза.

— Това ми стига — каза Райм.

Помисли си: „Рибата може да е на сухо, но май са й пораснали бели дробове.“

— Допуснах грешка — обяви той. — Голяма грешка. Предположих, че маята е от воденицата, не от затвора на Мери Бет. В коя воденица обаче има мая? Само хлебарниците я използват. Значи… — той вдигна вежди и погледна Бел — е от някое място, където правят това.

Кимна към една бутилка на масата. Беше накарал Бел да я донесе от мазето на шерифството. Когато полицаите освобождаваха кабинета, за да го оборудват като лаборатория, бе видял един от тях да изнася няколко бутилки от нектар. Вътре имаше домашно уиски.

— Захарта и маята се слагат за закваска — обясни криминологът. — А целулозата в тази проба вероятно е от хартиените филтри, които, предполагам, се използват за прецеждане на уискито.

— Да — потвърди Бел, — повечето хора, които варят незаконно уиски, използват филтри за кафе.

— Точно като влакната от дрехите на Гарет. А декстрозата и захарозата са сложни въглехидрати от плодовете. От плодовия сок, който е останал в бутилката, преди да налеят уискито. Бен каза, че бил стипчив, като сок от френско грозде. Нали тези бутилки се използват най-често за наливане на уискито, а, Джим?

— Да, нектар „Оушън спрей“.

— Значи Гарет държи Мери Бет в някоя барака, в която се е правило нелегално уиски, вероятно изоставена след акцията.

— Каква акция? — поинтересува се Мейсън.

— Ами, като фургона — каза Райм; писнало му беше да обяснява очевидни неща. — Щом Гарет използва бараката за скривалище, значи е изоставена. Защо му е на някого да изоставя работещ казан за уиски?

— Данъчните са ги разкрили — отвърна Бел.

— Точно така. Обади им се и ги питай за нелегалните фабрики за уиски, които са били разкрити и затворени през последните две години. Трябва ни стара постройка, близо до гора и да е боядисана в кафяво, въпреки че по време на акцията може да е била в друг цвят. Намира се на шест-седем километра от дома на Франк Хелър и наблизо има каролинско езерце.

Бел излезе.

— Много добре — похвали го Бен.

Дори Мейсън Жермен изглеждаше впечатлен въпреки предубежденията си.

След малко Бел се върна:

— Хванахме ги!

Погледна листчето, на което беше записал координатите, после огледа картата и накрая загради една точка в квадрант Б-4.

— Точно тук — обяви той. — Началникът на отдел „Данъчно разследване“ каза, че акцията била мащабна. Разкрили фабриката преди около година и я затворили. Един от агентите им проверил постройката преди два-три месеца, била боядисана в кафяво. Затова огледал внимателно да не би отново да я ползват. Казал, че била празна и повече не са се занимавали с нея. А, и се намира на двайсетина метра от доста голямо каролинско езерце.

— Има ли начин да се стигне с кола?

— Би трябвало. Всички нелегални фабрики за уиски са близо до път.

Райм кимна:

— Добре, Джим, открих ги. Сега искам един час насаме с нея. Знам как да я накарам да се предаде.

— Опасно е, Линкълн.

— Един час — повтори Райм и погледна шерифа в очите.

Най-сетне Бел склони:

— Добре, но ще извикам щатската полиция. Ако Гарет избяга и този път, ще го преследваме по всички правила.

— Разбрано. Мислиш ли, че микробусът ми може да стигне дотам?

— Е, пътищата не са от най-добрите, но…

— Аз ще те закарам — каза решително Том. — Каквото ще да става, ще те закарам.

 

 

Пет минути след като Райм тръгна и Джим Бел се прибра в кабинета си, Мейсън Жермен се измъкна от шерифството.

В сградата имаше десетина телефона, които можеше да ползва, но той предпочете да излезе в жегата и да се обади от един автомат пред банката. Извади няколко монети. Огледа се, за да се увери, че никой не го е видял, измъкна от джоба си листче, на което бе надраскан телефонен номер, и набра.

 

 

„Чичко Джон, Чичко Джон, прясна манджа с Чичко Джон… Чичко Джон, Чичко Джон, прясна манджа с Чичко Джон…“

Десетина фермери я гледаха подигравателно от консервените кутии. Тъпата рекламна песничка звучеше в ушите й като химн на невъобразимата й глупост.

Глупост, заради която Джеси Корн загуби живота си, а тя провали своя.

Почти не забелязваше какво става в бараката, не обръщаше внимание на караницата между Гарет и Мери Бет. Беше помогнала на това момче, рискувайки живота си, а сега бе негова затворничка.

Пред очите й бе само черната дупка в челото на Джеси.

В ушите й звучеше само глупавата песничка: „Чичко Джон… Чичко Джон…“

Изведнъж Сакс осъзна едно: от време на време Райм се пренасяше мислено в друг свят. Разговаряше, но думите му нямаха смисъл; усмихваше се, но усмивката му бе фалшива; даваше си вид, че слуша, но всъщност не чуваше нищо. В такива моменти той мислеше за смъртта. Обмисляше възможността да се свърже с някой лекар от организациите за подпомагане на самоубийството, като „Лете“ например, или дори да си наеме убиец. (Райм, който бе допринесъл за вкарването в затвора на не един мафиот, със сигурност имаше връзки в тези среди. Всъщност някои хора с удоволствие биха свършили работата и безплатно.)

До този момент, в който животът й изглеждаше толкова разбит, колкото животът на Райм, ако не и повече, тя винаги бе смятала желанието му да сложи край на живота си за грешно. Сега обаче го разбираше.

Гарет подскочи уплашено:

— Какво е това?

„Трябва постоянно да се ослушваш. Иначе могат да се промъкнат зад гърба ти.“

После и Сакс чу бръмченето. Бръмчене на бавно приближаваща се кола.

— Откриха ни! — изкрещя момчето.

Отвън се чу затръшване на врата.

— Сакс. Аз съм.

Тя се усмихна леко. Никой освен Линкълн Райм не можеше да открие това място.

— Сакс, там ли си?

— Не! — прошепна Гарет. — Не отговаряй! Нека си помислят, че ни няма.

Тя не му обърна внимание. Стана и се приближи до счупения прозорец. Пред бараката, на неравния черен път, бе спрял черният микробус на криминолога. Самият Райм седеше в инвалидната си количка. Беше се приближил колкото можеше повече до бараката — една купчина пръст го бе спряла. Том стоеше зад него.

— Здравей, Райм.

— Тихо! — изсъска момчето.

— Може ли да поговорим? — попита криминологът.

„Какъв смисъл има?“ — помисли тя.

— Да — отвърна.

Приближи се до вратата и нареди на Гарет:

— Отвори я. Излизам.

— Не, това е клопка. Ще ни нападнат…

Тя го погледна в очите:

— Отвори, Гарет!

Той се наведе и издърпа летвите, с които бе подпрял вратата. Сакс се показа навън, белезниците й дръннаха.

— Той го е направил, Райм. Той е убил Били… Сгреших. Страшно сбърках.

Тя седеше на едно стъпало пред вратата.

Криминологът затвори очи. „Какъв ли ужас изпитва?“ — помисли си той. Огледа я внимателно: бледото лице, студените й очи.

— Добре ли е Мери Бет?

— Да. Уплашена е, но е жива и здрава.

— Видяла ли го е?

Сакс кимна.

— Не е имало никакъв мъж с тъмен гащеризон, нали?

— Не. Гарет си го е измислил, за да го освободя. Планирал е всичко от самото начало. Насочил ни е на грешна следа към Аутърбанкс. Беше си приготвил лодка с провизии. Измислил е какво да прави, ако полицаите го открият. Имал си е дори скривалище: онзи фургон, който откри. Ключът беше от него, нали? По него си го открил.

— Да, по ключа — потвърди Райм.

— Трябваше да се досетя. Ако се бяхме скрили на друго място…

Амелия беше с белезници на ръцете, Гарет надничаше от прозореца с револвер в ръка. Тук вече ставаше дума за заложници. Гарет нямаше да се предаде доброволно. Време беше да извикат ФБР. Един приятел на Райм, Артър Потър, макар и пенсионер, бе най-големият специалист в преговорите за освобождаване на заложници. Живееше във Вашингтон и можеше да пристигне за няколко часа.

— А Джеси Корн? — попита тихо Райм.

— Не знаех, че е той, Райм. Мислех, че е един от приятелите на Кюлбо. Другият полицай ме нападна и аз стрелях, без да искам. Грешката обаче е моя: бях се прицелила в човек с необезопасено оръжие. Наруших правило номер едно.

— Ще ти наема най-добрия адвокат в страната.

— Има ли смисъл?

— Има смисъл, Сакс. Има. Ще измислим нещо.

Тя поклати глава:

— Няма какво да се измисля, Райм. Това е убийство. Случаят е ясен.

Изведнъж се сепна. Погледна зад него:

— Какво е…

Отзад се чу женски глас:

— Амелия Сакс, арестувана си!

Райм се опита да се извърне, но не успя. Духна в контролното устройство на количката и я завъртя настрани. Люси и другите двама полицаи тичаха приведени между дърветата. Бяха готови за стрелба и следяха внимателно прозорците на бараката. Двамата мъже ползваха за прикритие дърветата. Люси вървеше открито, право към Райм, Амелия и Том, като държеше на прицел Сакс.

Как бяха открили бараката? Микробуса ли бяха чули? Дали бяха попаднали отново на следите на Гарет?

Или Бел бе изменил на думата си и ги беше насочил?

Люси се приближи до Сакс и я удари с юмрук в лицето. Сакс леко присви очи от болка и отстъпи крачка назад.

— Не! — изкрещя Райм.

Том излезе напред, но Люси не му обърна внимание. Хвана Сакс за ръката.

— Тук ли е Мери Бет?

— Да.

По брадичката на Сакс потече кръв.

— Добре ли е?

Сакс кимна. Люси погледна прозореца на бараката:

— Оръжието ти у него ли е?

— Да.

— По дяволите — изруга Люси. Извика на другите полицаи: — Нед, Трей, вътре е. И е въоръжен. — Обърна се към Райм: — Съветвам ви да се прикриете.

После дръпна Сакс зад микробуса. Райм и Том ги последваха.

Люси стисна Сакс за ръката:

— Той го е направил, нали? Мери Бет е потвърдила. Гарет е убил Били.

Сакс сведе очи към земята:

— Да… Съжалявам. Аз…

— Съжалението ти няма да помогне на никого. Най-малко на Джеси Корн… Гарет има ли друго оръжие?

— Не знам. Не видях да има.

Люси се обърна към бараката и изкрещя:

— Гарет, чуваш ли? Аз съм Люси Кър. Искам да оставиш оръжието и да излезеш с ръце на тила. Веднага!

Вместо отговор вратата на бараката се затръшна. Люси извади мобифона си и започна да набира.

— Здрасти, заместник-шериф. Трябва ли ви помощ? — прекъсна я мъжки глас.

Тя се обърна:

— О, само това не!

Райм също погледна в посоката, от която се чу гласът. Висок мъж с коса, вързана на опашка, и ловджийска пушка вървеше към тях през тревата.

— Кюлбо — изкрещя Люси, — тук аз командвам! Не мога да се разправям и с теб. Изчезвай!

Друг мъж, въоръжен с черна пушка, вървеше през поляната към бараката.

— Това Шон ли е? — попита полицайката.

— Да, и Харис Томъл е тук.

— Ако момчето е в бараката, ще ви е нужна малко помощ да го изкарате — не отстъпваше Кюлбо. — Какво да правим?

— Това е полицейска акция, Рич. Нямаме нужда от вас. Изчезвайте. Трей! Разкарай ги оттук.

— Хайде, Рич, няма вече награда. Откажете се и… — тръгна към тях Нед Спото.

Кюлбо вдигна пушката и стреля. Куршумът улучи Нед в гърдите, ударната вълна го отхвърли няколко метра назад.

Трей погледна изумено Харис Томъл. И двамата изглеждаха еднакво изненадани, останаха неподвижни за няколко секунди. После О’Сараян стреля три пъти, Трей се хвана за корема и се свлече на земята.

— Не! — изкрещя Люси.

Инстинктивно насочи дулото към Кюлбо, но докато реагира, тримата мъже залегнаха във високата трева.

След секунди Томъл се опомни от изненадата и стреля. С първия изстрел от дългата си пушка счупи предното стъкло на микробуса.