Джефри Дивър
Убийте Райм (44)

44.

Един надпис на входа на съда обясняваше, че името на щата, Каролина, идва от Каролус, което е латинският еквивалент на Чарлз. В чест на Чарлз I, който дал разрешението за образуването на колонията.

Амелия Сакс си беше мислила, че щатът е кръстен на някоя кралица или принцеса. Като типична нюйоркчанка тя не се интересуваше особено от кралските персони.

Сега седеше с белезници между двама полицаи в съдебната зала и гледаше разсеяно наоколо. Подовете на старата тухлена сграда бяха от мрамор, мебелите — от махагон. Сериозни мъже с черни дрехи, съдии или властници, я гледаха строго от картините по стените, сякаш бяха убедени във вината й. Нямаше климатична инсталация, но в архитектурния паметник от осемнайсети век бе хладно.

— Хей, искаш ли кафе или нещо друго? — попита я Фред Делрей.

— Забранено е да се говори с… — понечи да възрази единият от полицаите, но служебната карта на агента бързо му затвори устата.

— Не, благодаря, Фред. Къде е Линкълн?

Наближаваше девет и половина.

— Не знам. Нали го познаваш, понякога просто се появява. За човек, който е неподвижен, щъка повече, отколкото може да се очаква.

Люси и Гарет също ги нямаше.

Сол Гибърт, облечен в скъп сив костюм, се отправи към тях. Полицаят отдясно се отдръпна и го пусна да мине.

— Здравей, Фред.

Агентът кимна хладно и Сакс предположи, че адвокатът е постигнал оправдателни присъди и за някои престъпници, заловени от Делрей.

— Голяма далавера — каза Гибърт. — Прокурорът се съгласи на непредумишлено убийство, шест години затвор, без право на предсрочно освобождаване. Има обаче един проблем, за който не се сетих вчера.

— Какъв проблем? — попита Сакс, опитвайки се да не показва тревогата си.

— Това, че си полицай.

— Какво значение има това?

Преди адвокатът да обясни, Делрей се намеси:

— Проблемът е, че ще трябва да лежиш в отделна килия. Като ченге, ако те поставят в общо помещение, няма да преживееш и една седмица.

— Значи шест години в изолация, така ли?

— Страхувам се, че да — потвърди Гибърт.

Шест години самота, ограничения, кошмари…

И после, като бивша затворничка, как би могла изобщо да си мечтае да има деца? Тя едва сдържа сълзите си.

— Е? — попита адвокатът. — Какво мислиш?

Сакс пое дъх:

— Приемам споразумението.

 

 

Съдебната зала бе пълна. Сакс забеляза Мейсън Жермен и неколцина други полицаи от шерифството. На предния ред седяха мрачни мъж и жена, вероятно родителите на Джеси Корн. Искаше й се да им каже нещо, но презрението, което се четеше в очите им, я спря. От цялата зала само две лица не я гледаха с омраза: Мери Бет Макконъл и една жена, седнала до нея, вероятно майка й. Люси Кър още я нямаше. Линкълн Райм — също. Сигурно не искаше да я гледа във вериги; тя също не гореше от желание да се срещат при тези обстоятелства.

Приставът я заведе до мястото за подсъдимия. Не свали белезниците й. Сол Гибърт се настани до нея.

Всички станаха, съдията влезе. Той прегледа документите, кимна и секретарката му обяви:

— Народът на Северна Каролина срещу Амелия Сакс.

Съдията кимна към прокурора от Роли, висок, среброкос мъж, който стана и каза:

— Ваша милост, защитата и обвинението постигнаха споразумение. Подсъдимата се признава за виновна в непредумишлено убийство на заместник-шериф Джеси Рандълф Корн. Оттеглям останалите обвинения и препоръчвам присъда от шест години лишаване от свобода без възможност за предсрочно освобождаване.

— Госпожице Сакс, обсъдихте ли споразумението с адвоката си?

— Да, ваша милост.

— Той каза ли ви, че имате право да го отхвърлите?

— Да.

— Ясно ли ви е, че така се признавате за виновна за извършване на убийство?

— Да.

— По собствена воля ли взехте решението?

Тя се замисли за баща си, за Ник. И за Линкълн Райм.

— Да, ваша милост.

— Много добре. Признавате ли се за виновна по обвинението за непредумишлено убийство?

— Да, ваша милост.

— Имайки предвид препоръката на обвинението, ви обявявам за виновна и ви осъждам на…

Двойната тапицирана врата се отвори и количката на Райм влетя с пронизително бръмчене, последвана от Люси Кър.

Съдията вдигна раздразнено поглед, беше готов да изгони нарушителя. Когато обаче видя инвалида, както повечето хора, реши да замълчи — поведение, което Райм ненавиждаше.

Съдията се обърна отново към Сакс:

— Осъждам ви на шест години…

— Извинете ме, ваша милост — пресече го Райм. — Трябва да поговоря за минутка с обвиняемата и защитника й.

— Прекъсвате ме насред процедурата — измънка съдията. — Можете да говорите след това.

— С цялото ми уважение, ваша милост, спешно е!

 

 

Пак влизаше в съдебна зала, като в доброто старо време.

Повечето хора смятат, че единствената работа на криминолога е да открива и анализира улики. Като началник на криминологичния отдел на нюйоркската полиция обаче Линкълн Райм бе прекарал на свидетелската скамейка почти толкова време, колкото по местопрестъпленията. Бившата му жена, Блейн, често казваше, че обичал повече да говори пред публика (включително пред нея), вместо да общува нормално с хората.

Райм приближи количката до масата на защитата. Амелия изглеждаше ужасно. За три дни в затвора беше отслабнала видимо, лицето й бе бледо. Червената й коса беше загубила блясъка си и бе вързана отзад, както когато правеше оглед на местопрестъпление. Така лицето й изглеждаше тъжно и измъчено.

Гибърт се наведе към Райм и си зашушукаха. Адвокатът само кимаше, без да си води бележки. Това отначало разтревожи криминолога, но после си спомни, че юристът се слави с феноменална памет. Накрая Гибърт се изправи и заговори:

— Ваша милост, разбирам, че сме в процедура, но изникнаха някои нови улики…

— Които можете да представите в съда, ако клиентът ви отхвърли споразумението — тросна се съдията.

— Не искам да представям нищо пред съда. Бих искал да доведа доказателствата до знанието на обвинението и да разбера дали уважаемият ми колега е склонен да ги приеме.

— С каква цел?

— Може би да промени обвиненията срещу клиента ми, което ще облекчи задачата на ваша милост.

Съдията извъртя очи, за да покаже, че северноамериканското лукавство няма да постигне никакъв успех в съдебната му зала. Обърна се към прокурора:

— Какво ще кажете?

— Какви доказателства? — попита прокурорът. — Свидетел?

— Не — отвърна Райм. — Веществени доказателства.

— Вие ли сте този Линкълн Райм, за когото толкова се говори? — попита съдията, сякаш в Щата на катранените хълмове вилнееха не един, а двама инвалидизирани криминолози.

— Да, аз съм.

— Къде са доказателствата? — попита го прокурорът.

— Под охрана в Шерифството на окръг Пакенок — обади се Люси.

— Съгласен ли сте да свидетелствате? — обърна се съдията към Райм.

— Разбира се.

— А вие, господин прокурор?

— Да, ваша милост, но ако уликите се окажат несъществени за делото, ще предявя на господин Райм обвинения за възпрепятстване на правосъдието.

Съдията се замисли за момент, после каза:

— Да се отбележи в протокола, това не е част от процедурата. Съдът позволява на страните да направят допълнителни уточнения по обвиненията. Изслушването на свидетеля ще бъде извършено в съгласие с Правилника за съдебно разследване в Северна Каролина. Свидетелят да се закълне.

Райм спря количката си пред свидетелската скамейка. Секретарката на съдията се приближи неуверено с Библията.

— Не, не мога да си вдигна ръката — спря я Райм; после изрецитира: — Кълна се, че ще кажа истината и само истината.

Погледна Сакс, но тя съзерцаваше изтърканата мозайка.

— Господин Райм, бихте ли съобщили на съда пълното си име, адреса и професията си? — започна Гибърт.

— Линкълн Райм, Западен Сентрал Парк 345, Ню Йорк. Криминолог съм.

— Каква е връзката ви с подсъдимата Амелия Сакс?

— Тя беше мой помощник в няколко разследвания.

— Защо дойдохте в Танърс Корнър?

— Помагахме на шериф Джим Бел в разследването на убийството на Били Стейл и издирването на отвлечените Лидия Джонсън и Мери Бет Макконъл.

— И така, господин Райм, твърдите, че имате нови доказателства по случая, така ли?

— Да.

— Какви?

— След като разкрих, че Били Стейл е отишъл в Блакуотър Ландинг, за да убие Мери Бет Макконъл, започнах да размишлявам върху подбудите му. Стигнах до извода, че му е било платено, за да извърши убийството. Той…

— Защо мислите така?

— Очевидно е — изръмжа раздразнено Райм.

— Споделете го пред съда.

— Били не е имал никакви любовни връзки с Мери Бет, не е бил замесен в убийството на семейство Ханлън и следователно не е имал други мотиви освен финансовата изгода.

— Продължавайте.

— Логично е, който го е наел, да е заплатил в брой. Заместник-шериф Кър получи заповед за обиск на дома на родителите на Стейл и откри десет хиляди долара, скрити под дюшека му.

— Какви бяха тези…

— Защо не ме оставите да довърша? — тросна се Райм.

— Добра идея, господин Райм — съгласи се съдията. — Адвокатът свърши вече достатъчно работа.

— С помощта на полицай Кър — продължи Райм — анализирахме пръстовите отпечатъци на горните и долните банкноти на двете пачки. Открихме общо шейсет и един латентни отпечатъка. Освен тези на Били, два от тях се оказаха на друго лице, замесено в случая. Заместник-шериф Кър получи заповед за обиск на дома и на това лице.

— Претърсихте ли го? — поинтересува се съдията.

— Аз лично не — отвърна заядливо Райм. — Не е по възможностите ми. Наставлявах обаче полицай Кър, докато извършваше обиска. В къщата тя откри касова бележка от покупката на лопата, идентична с оръдието на убийството, осемдесет и три хиляди долара в брой с бандероли, идентични с онези в дома на Били Стейл.

Както винаги, за по-голям драматизъм Райм бе запазил най-важното за накрая:

— Заместник-шериф Кър откри парчета от кости в градината на разследваното лице. Тези парчета са идентични с костите на семейство Ханлън.

— И чия е тази къща?

— На заместник-шериф Джеси Корн.

Залата зашумя. Прокурорът запази привидно спокойствие, но затропа с крак и зашепна нещо на помощниците си. Родителите на Джеси Корн се спогледаха ужасено; майка му заплака.

— Накъде биете, господин Райм? — попита съдията.

На Райм му се прииска да възкликне, че изводът е очевиден, но вместо това обясни търпеливо:

— Ваша милост, Джеси Корн е един от съучастниците на Джим Бел и Стив Фар в убийството на семейство Ханлън преди пет години и в опита за убийство на Мери Бет Макконъл преди няколко дни.

„Да, в този град има няколко оси.“

Съдията се облегна назад:

— Това мен не ме засяга. — Кимна към адвоката и прокурора: — Вие се разберете. Давам ви пет минути да постигнете споразумение, иначе освобождавам подсъдимата под гаранция и насрочвам ново разглеждане на делото.

Прокурорът се обърна към Гибърт:

— Това не означава, че не е убила Джеси. Дори Корн да е бил съучастник, той все пак е жертва на убийство!

— Това означава — възкликна Гибърт, сякаш прокурорът е бавноразвиващ се, — че Корн е действал в нарушение на служебните си задължения и когато се е промъквал към Гарет, е застрашавал живота на момчето. Джим Бел призна, че са имали намерение да го измъчват, за да научат къде е Мери Бет. Корн е можел да извика Кюлбо и останалите и да убият Люси Кър и другите двама полицаи.

— Аз разглеждам само настоящия случай. Дали Джеси Корн е имал намерение да убие някого, или не, това не е от значение — възрази прокурорът.

Гибърт поклати глава:

— Какъв е смисълът да продължаваме? Корн е убиец.

Райм се намеси, обърна се към прокурора:

— Ако това стигне до съд, какво мислите, че ще решат съдебните заседатели, когато Сол докаже, че жертвата е бил корумпирано ченге и е възнамерявал да измъчва едно невинно момче и да убие едно момиче?

— Нямате нужда от такива главоболия — допълни Гибърт. — Хванахте Бел, шурея му, съдебния лекар…

Преди прокурорът да възрази, Райм го погледна в очите и добави с мек глас:

— Аз ще ви съдействам.

— Какво?

— Знаете кой стои зад всичко това, нали? Знаете кой е причинил смъртта на половината жители на Танърс Корнър.

— Хенри Давет — отвърна прокурорът. — Вече подготвям обвиненията.

— И как върви?

— Не много добре. Няма достатъчно доказателства. Не може да се докаже връзка между него и Бел или който и да било друг в града. Използвал е посредници и всички те отказват да свидетелстват срещу него.

— Не искате ли да го осъдите, преди още хора да умрат от рак? Преди още деца да заболеят и да се самоубият от отчаяние? Преди да се родят още уродливи бебета?

— Разбира се, че искам.

— Тогава ще имате нужда от мен. Никъде в щата няма да намерите криминолог, който да докаже вината на Давет. Аз мога да го направя.

Райм погледна Сакс. В очите й проблясваха сълзи. Знаеше, че са от радост, задето не е убила невинен човек.

Прокурорът въздъхна. Кимна и бързо, сякаш се боеше да не би криминологът да промени решението си, обяви:

— Съгласен съм. Ваша милост, в делото „Народът срещу Сакс“ прокуратурата оттегля обвиненията.

— Така да бъде — отсече нетърпеливо съдията. — Обвиняемата е свободна. Край на делото.

Дори не си даде труд да удари с чукчето си.