Джефри Дивър
Убийте Райм (32)

32.

— Не е възможно — промълви Линкълн Райм.

Бе говорил с разгневената Люси Кър, която му съобщи, че Сакс стреляла няколко пъти по един полицай при моста „Хобът“.

— Не е възможно — прошепна той на Том.

Болногледачът бе специалист по физическите недъзи и психическите смущения, причинени от тези недъзи. В случая обаче не можеше да го успокои с нищо. Единственото, за което се сети, бе:

— Сигурно е станала някаква грешка. Амелия не би направила такова нещо.

— Не може — промълви Райм, този път обръщайки се към Бен. — Няма начин. Не би го направила дори за да ги сплаши.

Опитваше се да си втълпи, че тя никога не би стреляла по друг полицай, но също така си даваше сметка за безизходното й положение, за неразумните рискове, които бе поела.

„О, Сакс, защо си толкова импулсивна, защо си такъв инат? Защо толкова приличаш на мен?“

Бел беше в съседната стая. Успокояваше жена си по телефона. Тя явно не бе свикнала съпругът й да отсъства нощем: опазването на обществения ред в Танърс Корнър вероятно не отнемаше толкова време, колкото преследването на Гарет Ханлън.

Бен Кър седеше със скръстени ръце до един от микроскопите и гледаше втренчено картата. За разлика от шерифа той не се беше обадил на никого и Райм се запита дали има съпруга или приятелка, или животът му е изцяло отдаден на науката и тайните на океанските дълбини.

Шериф Бел приключи разговора и влезе в лабораторията.

— Имаш ли други идеи, Линкълн?

Райм кимна към списъка на веществените доказателства. Отново повтори онова, което знаеха за къщата, където бе затворена Мери Бет:

— Наоколо или по пътя има каролински езерца. Половината от подчертаните пасажи в книгата му се отнасят до маскировка. По кафявата боя мога да предположа, че е боядисал постройката с цвета на дървесна кора, защото се намира близо до гора. Газени лампи не се използват от деветнайсети век, затова вероятно къщата е строена тогава. Останалите улики обаче не са от голяма полза. Маята сигурно е от воденицата. Хартиените влакна може да са отвсякъде. А плодовият сок и захарта — от храната и напитките, с които се е запасил.

Телефонът иззвъня.

Райм включи контролното устройство с безименния пръст на лявата си ръка.

— Ало?

— Линкълн?

Разпозна тихия, уморен глас на Мел Купър.

— Какво откри, Мел? Надявам се да имаш добри новини.

— И аз се надявам. Сещаш ли се за онзи ключ? Цяла нощ ровим из каталози и архиви. Най-после открихме от какво е.

— От какво?

— От жилищен фургон на фирма „Макфърсън“. Фургоните са произвеждани от 1946 година до началото на седемдесетте, когато компанията фалирала. Според каталога серийният номер на ключа отговаря на фургон от 1969-а.

— Как изглежда?

— Няма снимки.

— По дяволите! Кажи ми, Мел, за да живее човек в такъв фургон, на едно място ли го паркира, или го разкарва насам-натам като къща на колела?

— Предполагам, че се установяват на постоянно място. Три на шест метра не са много удобни размери за преместване. Освен това нямат собствен двигател, трябва да се теглят.

— Благодаря, Мел. Дремни малко.

Райм изключи телефона. Каза на Бел какво е научил.

— Какво мислиш, Джим? Има ли такива фургони в околността?

Шерифът се замисли:

— Има два — на Шосе 15 и на Шосе 158, но изобщо не са в посоката, в която бягат Гарет и Амелия. Освен това са обитаеми. Трудно ще се скрият там. Да изпратя ли някого да провери?

— На какво разстояние са оттук?

— Стотина километра.

— Не. Гарет вероятно е намерил някой изоставен фургон в гората.

Райм погледна картата и си помисли: „И е някъде в цялата тази пустош.“

Питаше се също дали хлапето е успяло да се освободи от белезниците. Дали се е докопал до оръжието на Сакс. Дали тя не се унасяше в сън точно в този момент. Гарет само това чакаше. Дали сега не се промъкваше към нея с камък или гнездо на оси в ръка?

Измъчваше го тревогата. Облегна глава назад и чу слабо изпукване. Застина. Дали не получаваше криза? Страшно несправедливо му се струваше травмата, парализирала почти цялото му тяло, да го измъчва и с непоносими гърчове и болки в мускулите, които все още притежаваха някакви нерви.

Не почувства болка, но Том забеляза тревогата в очите му и веднага нареди:

— Линкълн, стига за днес… Меря ти кръвното и си лягаш. Не приемам възражения.

— Добре, Том, добре. Само преди това ще проведа един разговор.

— Виж кое време е… Кой е буден в този час?

— Въпросът е не кой е буден, а кого ще събудя — поправи го криминологът.

 

 

Насекомите жужат. Сенките на прилепите се стрелкат в мрака. Луната къпе дърветата в студена светлина.

Люси и другите полицаи изминаха шест километра по Шосе 30, където ги чакаше караваната, която Бел бе взел от фирмата за коли под наем на Фред Фишър. Стив Фар я беше докарал на уговореното място, за да осигури подслон на отряда.

Влязоха вътре. Джеси, Трей и Нед лакомо погълнаха сандвичите, които Стив бе донесъл. Люси изпи цяла бутилка вода и пропусна храненето, Фар и Бел (благословени да са) се бяха сетили да донесат и чисти униформи.

Люси се обади на Джим, за да съобщи, че са проследили бегълците до някаква дървена вила, в която явно бяха влезли с взлом.

— Гледали са телевизия, можеш ли да си представиш? — завърши тя.

Беше станало прекалено тъмно, за да продължат търсенето, и решиха да изчакат до съмване.

Люси взе комплект чисти дрехи и влезе в банята. В малката кабина тя първо изми косата, лицето и врата си, после, както обикновено, плахо насапуниса плоските си гърди, усещайки белезите от операцията. Накрая, малко по-уверено, продължи с корема и бедрата си.

Замисли се защо толкова категорично отказва да се подложи на пластична операция или на реконструктивна хирургия, при която, както й бе обяснил един лекар, се взима мастна тъкан от бедрата или седалището и с нея се изграждат гърдите.

Защото, отговаряме си тя, щяха да бъдат изкуствени. Нямаше да са истински.

Всъщност какво толкова?

След това се замисли за Линкълн Райм. Той беше половин човек. Краката и ръцете му бяха безполезни, не можеше да се оправя без количката и болногледача. Мисълта за него й напомни за Амелия Сакс и я изпълни с нова ярост.

Люси се избърса, облече си чиста фланелка. Сети се за сутиените си, които преди две години искаше да изхвърли, но по някаква неясна причина още държеше в едно чекмедже. После навлече униформената си блуза и панталоните и излезе от банята. Джеси тъкмо затваряше телефона.

— Нещо ново? — попита го тя.

— Не. Още работят по уликите.

Той й предложи сандвич, но тя поклати глава. Седна и извади оръжието си от кобура.

— Стив, донесе ли онова, за което те помолих?

Младият мъж вдигна поглед от вестника си.

— А, да.

Отвори жабката на караваната, извади кутия с патрони „Ремингтън“ и й ги подаде. Тя изпразни пълнителя и го зареди с новите боеприпаси — кухи куршуми, които причиняват повече поражения на меките тъкани на човешкото тяло.

Джеси я погледа известно време, после, точно както беше предполагала, отбеляза тихо:

— Амелия не е опасна.

Люси го погледна в очите.

— Джеси, всички си мислехме, че Мери Бет е при океана, а се оказа, че е точно в обратната посока. Всички мислеха, че Гарет е глупаво хлапе, а той е хитър като лисица и вече ни прати за зелен хайвер поне пет пъти. Вече за нищо не мога да бъда сигурна. Може би Гарет крие някъде оръжия и планира да ни устрои засада.

— Нали Амелия е с него. Тя няма да допусне такова нещо.

— Амелия е предателка, не можем да й имаме никакво доверие. Слушай, Джеси, видях как гледаше, когато се разбра, че не е била под лодката. Видях облекчението ти. Знам, че я харесваш и се надяваш и тя да те харесва… Не ме прекъсвай! Тя измъкна убиец от затвора! Ако ти беше в реката вместо Нед, Амелия пак нямаше да се поколебае да стреля.

Той отвори уста да възрази, но хладния й поглед го накара да замълчи.

— Лесно е човек да хлътне по такава жена — продължи Люси. — Красива е, идва от друг град, от град, който мислиш за много интересен… Тя обаче не разбира нашия начин на живот. Тя не разбира Гарет. Знаеш го, той е едно извратено хлапе и мястото му е в затвора.

— Знам, че Гарет е опасен. По това не споря. За Амелия мисля.

— Е, аз пък мисля за нас и за всички жители на Блакуотър Ландинг, които това момче може да убие, ако остане на свобода. Сега искам да знам дали мога да ти имам доверие. Ако не, връщай се в града и кажи на Джим да изпрати Франк или Лу на твое място.

Джеси погледна кутията с патроните, после нея.

— Можеш, Люси, можеш да ми имаш доверие.

— Добре. Дано да е така. Защото съм решена да ги открия и да ги върна в затвора. Надявам се, живи, но казвам ти, това не е задължително!

 

 

Мери Бет Макконъл седеше сама в бараката. Беше изтощена, но се страхуваше да заспи.

Постоянно й се причуваха зловещи звуци.

Не смееше да седне на дивана. Боеше се, че може да заспи, а като се събуди, Мисионера и Том вече да са разбили вратата и да влизат. Затова седна на един твърд и неудобен стол.

Отвсякъде се чуваха странни звуци.

Нямаше представа колко е часът. Страхуваше се дори да светне лампичката на часовника си, за да види — сякаш така щеше да се издаде.

Беше изтощена до смърт, прекалено уморена дори да обмисли отново случилото се и какво е могла да направи, за да го предотврати.

„Храни куче, да те лае…“

Тя погледна навън — цареше непрогледен мрак. През този прозорец щеше да види съдбата си. Кой щеше да се появи пръв? Убийците или спасителите й?

Какъв беше този шум? Скърцане на клони или драскане на клечка кибрит?

Каква беше тази светлинка? Светулка или далечен лагерен огън?

Ами тази сянка? Елен, който бяга от хищник, или Мисионера и Том, които идват да задоволят долните си страсти?

Тази нощ Мери Бет тълкуваше двузначно всичко, което чуваше и виждаше, но не беше ли така и в живота?

Откриваш останки от древни заселници, а се питаш дали теорията ти не е напълно погрешна.

Баща ти умира от рак и лекарите казват, че е неизбежно, а ти се чудиш дали наистина е така.

Двама мъже бродят из гората с намерението да те изнасилят и убият. Но може би не е така.

Може би са се отказали. Може би са решили, че е по-добре да се напият. А може би са се уплашили от последствията…

Нещо изпращя силно в мрака. Тя подскочи. Изстрел! Идваше от посоката, в която бе забелязала светлината. След малко го последва друг. По-близо. Към нея ли идваха?

Пулсът й се ускори, тя стисна томахавката. Искаше да погледне навън, но се страхуваше. Страхуваше се, че бледото лице на Том бавно ще се появи на прозореца.

Вятърът се беше усилил.

Стори й се, че чува смях, звукът скоро изчезна, заглушен от воя на вятъра, като че някой от свещените духове на индианците се разхождаше наоколо.

Стори й се, че чува далечен глас.

— Готви се, готви се…

А може би само й се струваше.

 

 

— Чу ли изстрелите? — попита Кюлбо.

Седяха около гаснещия огън. Чувстваха се объркани и дори не бяха пияни.

— Револвер — определи Томъл. — Голям калибър. Четирийсет и четвърти, четирийсет и пети. Автоматичен.

— Глупости — възрази Кюлбо. — Как може да се разбере дали е автоматичен, или не?

— Може. Револверът гърми по-силно заради луфта между цилиндъра и цевта. Логично е.

— Глупости! — повтори Кюлбо. — На какво разстояние?

— Въздухът е влажен. Нощ е… Шест-седем километра. — Томъл въздъхна: — Как ми се иска това да свършва вече…

— Да, в Танърс Корнър изглеждаше по-лесно. Нещата се пообъркаха.

Томъл замахна да смачка някакъв комар и изруга:

— Проклети гадини!

— Кой мислиш, че стреля в този час? Почти един е.

— На някого му е влязъл пор в кофата за боклук или мечка в палатката, някой стреля по любовника на жена си…

Кюлбо кимна:

— Виж, Шон спи. Може да задреме на всяко място и по всяко време.

Разрита въглените.

— Защото взима лекарства — обясни Томъл.

— Така ли? Не знаех.

— Затова все му се спи. Странен е станал, не мислиш ли?

Томъл погледна спящия, сякаш беше отровна змия.

— Преди повече ми харесваше — отбеляза Кюлбо. — Сега е някакъв такъв, сериозен. Плаши ме. Държи пушката, сякаш ще го ухапе.

— И още как. Хей, я дай спрея против комари, жив ще ме изядат. И хвърли една бутилка уиски, като ставаш.

 

 

Амелия Сакс се стресна. Навън проехтя изстрел.

Надникна в спалнята на фургона, където спеше Гарет. Той не беше чул нищо.

Последва втори изстрел.

„На кого му е притрябвало да стреля в този час?“

Изстрелите й напомниха за случката край реката, когато Люси и останалите, непредизвикани от нищо, започнаха да стрелят по лодката, мислейки, че Сакс и Гарет са отдолу.

Заслуша се внимателно, но не чу други изстрели. Нищо освен вятъра. И цикадите, разбира се.

„Странен живот водят… Какавидите се заравят под земята и остават там двайсет години. Когато им дойде времето, изпълзяват на някое дърво, кожата им се пука и отвътре излиза възрастното насекомо. Толкова години да се криеш под земята!“

Скоро обаче се замисли за онова, което занимаваше съзнанието й преди изстрелите.

Мислеше си за празния стол.

Не за психологическия метод на доктор Пени. Не за онова, което й бе разказал Гарет за баща си и онази ужасна нощ преди пет години. Не, тя си мислеше за друг стол — за червената инвалидна количка „Сторм ароу“ на Линкълн Райм.

За какво все пак бяха дошли тук, в Северна Каролина? Райм рискуваше всичко: живота си, онова, което бе останало от здравето му, съвместния си живот със Сакс, само и само да стане от тази количка. Да я остави празна.

И сега, легнала в мизерния фургон, търсена от полицията, Амелия Сакс си даде сметка какво я тревожеше в тази операция. Разбира се, тревожеше се за живота и здравето на Райм.

Тези страхове обаче бяха нормални. Друго я караше да иска провалянето на операцията. Най-много от всичко се боеше, че ще бъде успешна.

„О, Райм, не разбираш ли? Аз не искам да се променяш. Обичам те такъв, какъвто си. Какво щяхме да правим, ако и ти беше като всички останали?

Ти казваш: «Винаги ще бъдем заедно, ти и аз, Сакс», но тези отношения се дължат на сегашното ти състояние. Аз обичам скоростта… Ти с неподвижното си тяло и острия си ум си по-бърз и от най-бързата кола.

Точно този твой ум ме привлича по-силно и от най-страстния любовник на света.

Какво ще стане, когато отново станеш «нормален»? За какво ще съм ти аз, когато отново ще можеш да движиш ръцете и краката си? Няма ли отново да бъда за теб едно обикновено патрулиращо ченге? Ще срещнеш отново някоя друга като онази красива, но самолюбива жена, която разби живота ти, и ще ме изоставиш, както съпругът на Люси Кър я е изоставил след операцията й.

Искам те такъв, какъвто си…“

Тя си даде сметка колко егоистично е желанието й и потрепери.

„Стой си в количката, Райм! Не искам да я оставяш празна… Искам да живея с теб както досега. Искам да имам деца от теб, деца, които да те познават такъв, какъвто аз те познавам сега.“

Амелия Сакс отпусна глава и затвори очи, но вятърът и монотонната песен на мъжките цикади успяха да я приспят едва след час.