Джефри Дивър
Убийте Райм (8)

8.

Полицаите в шерифството си говореха.

Мейсън Жермен стоеше в коридора до самата врата на оперативната зала и слушаше.

— Защо още седим и не правим нищо? — недоумяваше един.

— Не, не… — отговори друг. — Не си ли разбрал още? Джим изпрати отряд.

„По дяволите!“ — помисли си Мейсън, който също не беше разбрал.

— Люси, Нед, Джеси и онази полицайка от Вашингтон.

— Не, от Ню Йорк е. Видя ли само каква коса има?

— Не ме интересува каква коса има! Искам само да намерим Мери Бет и Лидия.

— Аз също. Казвах само…

Стомахът на Мейсън се сви. Спомни си човека, за когото работеше през свободното си време като ученик — бивш шофьор на камион, който плащаше на малкия Мейсън, за да му помага да краде тютюн за цигари и да го продава на черния пазар. Старецът все казваше за едно или друго нещо, че е „сухо“. Това е южняшки израз, който се използва за уиски и означава, че не е разредено. Старият мошеник обаче го употребяваше за всичко, което е чисто и силно. Сега, докато подслушваше колегите си в коридора на шерифството, Мейсън Жермен осъзна, че желанието му да хване Гарет Ханлън е страшно „сухо“. Беше бесен на Бел, задето не го е включил в отряда.

Втурна се по коридора към кабинета на шерифа и едва не се сблъска със самия Бел, който тъкмо излизаше от склада, в който сега се бе настанил онзи чудак с инвалидната количка и се правеше, че помага. Бел се стресна.

— А, Мейсън… Тъкмо бях тръгнал да те търся.

Явно не търсеше много усърдно.

— Искам да идеш при Рич Кюлбо.

— При Кюлбо ли? Защо?

— Сто Макконъл е обявила някаква награда за Мери Бет и той е решил да се заеме с издирването. Не искам да ни се бърка. Дръж го под око. Ако не е вкъщи, изчакай го да се прибере.

— Изпратил си Люси след Гарет и не си ми казал.

Бел огледа подчинения си от глава до пети:

— Отидоха в Блакуоуър Ландинг да потърсят следите му.

— Знаеш колко исках да се включа в издирването.

— Не мога да изпратя всеки, който иска. Кюлбо вече е бил забелязан в Блакуотър Ландинг. Само ще провали издирването.

— Не ме будалкай, Джим!

Бел въздъхна:

— Добре. Истината ли искаш да знаеш? Заради омразата ти към момчето реших да не те пращам. Животът на двете момичета е поставен на карта. Трябва да го заловим час по-скоро.

— И аз това искам, Джим. Преследвам това момче от три години. Не мога да повярвам, че ми отнемаш случая заради онзи инвалид…

— Да не спорим…

— Познавам Блакуотър Ландинг сто пъти по-добре от Люси! Живял съм там. Не си ли спомняш?

Бел понижи глас:

— Прекалено много искаш да го хванеш, Мейсън. Ще направиш някоя глупост.

— Сам ли се сети за това? Или онзи те подучи?

Мейсън кимна към стаята, от която сега се чуваше зловещото бръмчене на инвалидната количка. Напомняше му за зъболекарска машина. Намесата на този паралитик можеше да им причини такива главоболия, каквито Бел не си е и представял!

— Стига! Всички знаят какво мислиш за Гарет!

— Целият свят мисли като мен.

— Така или иначе ще стане както съм решил, Мейсън. Ще трябва да се примириш.

Полицаят се изсмя тъжно:

— Затова ме пращаш да дундуркам един изпаднал негодник, а?

Бел погледна зад рамото му и извика към друг полицай:

— Хей, Франк…

Едрият мъж се приближи.

— Франк, идете с Мейсън при Рич Кюлбо.

— Да вадя ли заповед за обиск? Какво пак е направил?

— Нищо, няма да го арестуваме. Мейсън ще ти обясни. Ако Кюлбо не е вкъщи, изчакайте го. Гледайте с приятелчетата му да не пречат на отряда, който провежда издирването. Ясно ли е, Мейсън?

Мейсън не отговори. Завъртя се и забърза по коридора.

— Така е по-добре за всички — извика шерифът след него.

„Не мисля така“ — каза си Мейсън.

— Мейсън…

Той обаче не се обърна. Влезе в оперативната зала. Франк го последва. Мейсън дори не удостои с поглед неколцината си колеги, които сега обсъждаха Насекомото. Запъти се право към кабинета си. Седна на бюрото си, отключи чекмеджето и извади пълнител с шест .357-калиброви патрона. След това стана и влезе в общото помещение. Обърна се към Натан Грумър — около трийсет и пет годишен рус полицай:

— Грумър, отивам да поговоря с Кюлбо. Идваш с мен.

— Ама — започна бавно Франк, който вече си беше взел шапката, — нали Джим изпрати мен.

— Аз искам Натан да дойде.

— При Рич Кюлбо ли? — изненада се Грумър. — С него не се понасяме. Три пъти съм го арестувал, веднъж дори му разбих носа. На твое място бих взел Франк.

— Да — съгласи се високият полицай. — Братовчед му и тъст ми са колеги. Роднини сме. Уважава ме.

Мейсън погледна упорито Натан:

— Ти ми трябваш.

— Ама Джим каза… — започна Франк.

— Искам Натан да дойде!

— Добре, Мейсън. Щом държиш.

Мейсън загледа изработения от дърво макет на женска патица на бюрото на Натан. Беше красива. Това момче имаше дарба.

— Готов ли си?

Натан въздъхна и се изправи.

— А аз какво да кажа на Джим? — попита Фред.

Без да отговори, Мейсън излезе от помещението. Натан го последва. Качиха се в служебната кола на Мейсън.

След като си сложиха коланите, както призоваваше един плакат на улицата, Мейсън започна:

— Слушай сега. Аз…

— Стига, Мейсън. Исках само да ти кажа кое смятам за най-правилно. Миналата година Франк и Кюлбо…

— Млъквай и слушай!

— Добре. Слушам. Няма нужда да ми говориш така… Слушам. Какво пак е направил Кюлбо?

Мейсън обаче не отговори. Вместо това попита:

— Къде ти е пушката?

— Карабината ли? М 77?

— Същата.

— В джипа. У дома.

— Имаш ли оптически мерник?

— Разбира се.

— Отиваме да я вземем.

Излязоха от паркинга и веднага щом се озоваха на Мейнстрийт, Мейсън включи сигналната лампа на покрива.

Натан лапна една порция тютюн за дъвчене, което не смееше да направи в присъствие на Бел.

— Пушката, значи… Затова искаше аз да дойда, а не Франк!

— Точно така.

Натан Грумър бе най-точният стрелец с пушка в шерифството, един от най-добрите в окръга.

— Значи след като си взема пушката, отиваме при Кюлбо, така ли?

— Не.

— Къде тогава?

— На лов.

 

 

— Хубави къщи — отбеляза Сакс.

Пътуваха с Люси Кър по Канал роуд към Блакуотър Ландинг. Джеси Корн и Нед Спото, набит мъж около четирийсетте, караха зад тях. Люси погледна постройките от другата страна на канала и не каза нищо.

Липсата на деца в Блакуотър Ландинг отново направи впечатление на Сакс. Замисли се, но после реши да не си губи времето с това.

Люси зави надясно по Шосе 112, после спря на отбивката, откъдето бяха тръгнали само преди половин час. Джеси Корн спря зад тях. Четиримата слязоха до реката и се качиха в лодката. Джеси се зае с греблата и промърмори:

— Не мога да повярвам — да отида на север от Пако!

Каза го с толкова тревожен тон, че Сакс отначало помисли, че се шегува. Другите обаче не се засмяха.

Слязоха на другия бряг и тръгнаха по следите на Гарет и Лидия.

След бараката, където бе пострадал Ед Шефър, следите продължиха още двайсетина метра в гората, после изчезнаха.

По предложение на Сакс четиримата се разделиха и започнаха да търсят нещо, което да им подскаже накъде е тръгнал Гарет.

Не откриха нищо и се върнаха на мястото, на което следите се губеха.

Люси се обърна към Джеси:

— Сещаш ли се за онази пътека? Онази, по която побягнаха малките наркоманчета, когато Лу Стърджис ги погна миналата година?

Той кимна и каза на Сакс:

— Намира се на петдесетина метра на север. Гарет сигурно я знае. Тя е най-бързият път през храсталаците. Иначе много ще се забави.

— Да я проверим — предложи Нед.

Сакс се замисли как ще е най-добре да наложи мнението си. Реши, че има само един подход — директният. Ако прояви колебание, другите трима щяха да надделеят.

— Оставаме тук, докато не ни се обади Линкълн — заяви.

Джеси се усмихна смутено; явно не знаеше на чия страна да застане.

Люси поклати глава:

— Гарет е минал оттам!

— Не можем да сме сигурни.

— Тук храсталакът е много гъст — отбеляза Джеси.

— Всичко е обрасло — подкрепи го Нед. — Има и много змии. Ако не минеш по пътеката, няма откъде.

— Ще чакаме — отсече Сакс.

Спомни си един пасаж от учебника но криминология на Линкълн Райм:

„Много разследвания се провалят поради прибързани действия. Всъщност при повечето случаи внимателното анализиране на уликите много по-бързо показва кой е престъпникът и спомага за по-скорошното и по-безопасното му арестуване.“

— Просто хората от града нямат никаква представа какво е в гората. Ако вървиш без пътека, ще се движиш поне два пъти по-бавно. Гарет трябва да е тръгнал оттам.

— Може да се е върнал до реката — отбеляза Сакс. — Може да е имал друга лодка, скрита наблизо.

— Има логика — съгласи се Джеси; Люси го изгледа сърдито.

— Тогава щяхме да видим стъпките му в обратната посока — възрази Нед.

— Не и ако е минал през храсталака — контрира Сакс.

— Много малко вероятно ми изглежда — заяви Люси.

Млъкнаха и останаха безмълвни известно време. Плувнаха в пот, комарите ги хапеха безмилостно.

— Ще чакаме — повтори Сакс.

След това се настани на може би най-неудобния камък в гората и с престорен интерес загледа един кълвач, който усилено пробиваше ствола на високия дъб пред тях.