Джефри Дивър
Убийте Райм (17)

17.

— Хванахме го — каза Райм на Джим Бел и шурея му, заместник-шериф Стив Фар. — Двамата с Амелия. Такава беше сделката. Трябва да се връщам в Ейвъри.

— Ами… Линкълн — започна деликатно Бел, — всичко е много хубаво, ама той не ще да говори. Не иска да ни каже къде е затворил Мери Бет.

Бен Кър стоеше неловко пред светещия монитор на хроматографския апарат. Беше преодолял началното си объркване и сега явно съжаляваше, че задачата му завършва толкова скоро. Амелия Сакс също беше в импровизираната лаборатория. Мейсън Жермен отсъстваше, което също бе добре — Райм беше бесен, че своенравният полицай е застрашил живота на Сакс. Бел му бе забранил да се намесва в случая до края на разследването.

— Това ми е ясно — каза безгрижно Райм, — само че тя не се намира в непосредствена опасност.

Лидия им бе казала, че Мери Бет е жива, и им съобщи приблизителното й местонахождение. При по-обстойно претърсване на Аутърбанкс щяха да я открият за няколко дни.

Истинската причина, поради която Райм бързаше да си тръгне, обаче бе друга: възбудата от преследването на похитителя беше изчезнала веднага след залавянето, за да отстъпи на още по-силното желание да се върне в болницата и да се подготви за операцията. Спорът с Хенри Давет му се струваше като добра поличба, харесваше му начинът, по който бизнесменът го бе гледал в очите, без да обръща ни най-малко внимание на безжизненото му тяло. Този спомен го караше да желае още повече да легне на операционната маса.

Той се обърна към Бен и тъкмо смяташе да му обясни как да опакова апаратурата, когато Сакс застана на страната на Бел:

— Открих някои улики във воденицата, Райм. Всъщност Люси ги намери. Добри улики.

— Ако наистина са добри улики, както казваш, всеки друг ще може да ги разтълкува.

— Виж, Линкълн, не искам да те принуждавам, но тук ти си единственият човек с опит в разследване на сериозни престъпления като това — допълни Бел.

Райм потърка глава в облегалката на инвалидната си количка и се обърна към Сакс, която го гледаше умолително. Най-накрая въздъхна:

— Значи Гарет не казва нищо, така ли?

— Напротив, говори — отвърна Фар, почесвайки се по ухото, — но отрича да е убивал Били и твърди, че е отвел Мери Бет от Блакуотър Ландинг за нейно добро. Това казва. Нито думичка за мястото, на което я държи.

— В тази жега тя сигурно ще умре от жажда — изтъкна Сакс.

— Или от глад — добави Фар.

„За бога, тия са се наговорили…“

— Том — извика Райм, — обади се на доктор Уивър в медицинския център. Кажи й, че ще се забавя още малко.

— Само за това те молим — каза с облекчение Бел. — Час или два. Ще сме ти много благодарни. Ще те направим почетен гражданин на Танърс Корнър. Ще ти дадем ключа на града.

„Само да си отключа вратата и да се махна час по-скоро“ — помисли си саркастично Райм.

— Къде е Лидия? — попита той.

— В болницата.

— Добре ли е?

— Нищо сериозно. Ще остане под лекарско наблюдение няколко дни.

— Какво точно каза тя?

— Гарет й казал, че държал Мери Бет някъде на изток оттук, на брега на океана — отвърна Сакс. — На Аутърбанкс. Твърди, че не я е отвлякъл. Тя тръгнала доброволно. Направил го от грижа за нея и тя била добре.

— Нещо друго?

— Изненадахме го. Не беше предполагал, че ще открием воденицата толкова скоро. Като подуши амоняка, изпадна в паника, преоблече се, запуши й устата и побягна.

— Отрядът пристигна точно навреме. Искал да я изнасили — добави Бел.

— Добре… Бен, хайде да проверим няколко неща.

Младият учещ кимна и извади гумените си ръкавици, без Райм да му напомня.

Криминологът поиска да види провизиите от воденицата. Бен му показа кутиите и бутилките.

— Няма етикети от магазините, в които са закупени — отбеляза Райм. — Както и предишните. Няма да ни бъдат от голяма полза. Виж дали нещо не е полепнало по тиксото.

Сакс и Бен се заеха с рулото и го заоглеждаха с лупа. Откриха трески, но под микроскопа се разбра, че са от дъските на воденицата.

— Нищо — каза Сакс.

След това Бен взе картата на окръг Пакенок. На нея с кръстчета и стрелки беше означен пътят на Гарет от Блакуотър Ландинг към воденицата. Тук също нямаше етикет от магазин. Не беше означено и накъде е искало да ходи момчето след воденицата.

Райм се обърна към Бел:

— Имате ли АЕСА?

— Какво?

— Апарат за електростатичен анализ.

— Дори не съм го чувал.

— Използва се за откриване на неравности по хартия. Ако Гарет е използвал картата за подложка, ще разберем какво е писал.

— Е, нямаме. Да се обадя ли в щатската полиция?

— Не. Бен, освети картата с фенерче под ъгъл. Виж дали няма някакви драскотини.

В продължение на десет минути Бен оглежда всеки сантиметър на картата. За съжаление не откриха следи от писане.

— Кажи ми за кутията, Сакс. Къде я намери?

Бен вдигна кутията от масата. Райм надникна вътре.

— Люси я намери в мелничното помещение — обясни Сакс.

Райм нареди на Бен да огледа другата карта:

— Провери за следови улики по гънките. Разтвори я над някой вестник.

От картата се посипа пясък. Райм веднага забеляза, че е морски. Песъчинките бяха светли, не матови, както ако беше от вътрешността на страната.

— Пусни го на хроматографа, да видим дали няма да открием нещо интересно.

Бен включи апарата и той затрака. Вече работеше със сръчността на специалист.

Докато чакаха резултата, Бен разпъна картата на масата. Бел и Райм я разгледаха внимателно. На нея беше изобразено източното крайбрежие на Северна Каролина от Норфолк и търговските пътища по границата с Вирджиния до границата на Южна Каролина. Огледаха я сантиметър по сантиметър, но Гарет не беше обозначил нищо.

„Разбира се, че няма да обозначи — помисли си Райм. — Прекалено лесно би било.“

Огледаха и тази карта с фенерчето, но пак не откриха следи от писане.

Резултатът от газовата хроматография се появи на екрана. Райм погледна бегло графиката:

— Не ни помага много. Натриев хлорид, йод, органична материя… Типично за морската вода. Друго май няма. Надали ще успеем да определим от кое място е пясъкът. Има ли някакви следи по обувките, Бен?

Младежът ги огледа, дори ги развърза, точно както смяташе да му каже Райм.

„От това момче може да излезе добър криминолог — помисли си Райм. — Не трябва да похабява таланта си с някакви невротични риби.“

Обувките бяха стари маратонки „Найк“, толкова често срещана марка, че беше невъзможно да открият от кой магазин са купени.

— Парченца сухи листа — обяви Бен. — Клен и дъб, предполагам.

— Има ли още нещо в кутията?

— Нищо.

Райм погледна резултатите от предишните изследвания. Сети се за камфена.

— Сакс, във воденицата имаше ли стари газени лампи?

— Не. Никакви.

— Сигурна ли си, или просто не си обърнала внимание?

Тя скръсти ръце и заговори с делови тон:

— Подът е от двайсет и пет сантиметрови кестенови дъски, стените — от летви, шпакловани с гипс. На едната стена има надпис със син спрей: „Джош и Британи, вечна любоф“, с „ф“. В стаята, където беше Лидия, имаше счупена посредата черна маса, три бутилки минерална вода „Дийрпарк“, два пакета бисквити „Доритос“, два пакета „Читос“, печени, не пържени, шест кутии „Пепси“, четири кутии „Маунтин дю“, осем пакета крекери със сирене и фъстъчено масло „Плантърс“. Има два прозореца. Единият е закован. Другият е с единични стъкла, само едното е здраво, другите са счупени. Всички брави и дръжки на прозорците са откраднати. На стените има старомодни електрически ключове и — в това съм сигурна — няма и следа от газени лампи.

— Ха, удариха те в земята, Линкълн — изсмя се Бен.

Райм му се усмихна; младежът вече беше част от екипа и можеше да си позволи такива шеги.

Криминологът погледна още веднъж резултатите и поклати глава. Обърна се към шерифа:

— Съжалявам, Джим, мога да кажа само, че я държи в някаква постройка на брега на океана, но не много близо до водата, защото дъбът и кленът не растат в пясък. Сигурно е стара, ако се съди по газените лампи. От деветнайсети век. Това е най-доброто, което мога да направя. Съжалявам.

За своя собствена изненада Райм не остана доволен от отговора си. Въпреки че бързаше да се махне, въпросът, къде е скрита Мери Бет Макконъл, все още го измъчваше. Все пак, както обичаше да казва бившата му жена, когато той скачаше посред нощ, за да отиде на поредния оглед, „не можеш да спасиш целия свят“. Отново си помисли за Хенри Давет, щастливото му предзнаменование, и реши, че е време да тръгва.

— Желая ви късмет, Джим.

Бел погледна картата на Северна Каролина и поклати глава:

— Е, ще поприказвам отново с Гарет, може пък да проговори. Ако откаже, ще го предам на прокурора и ще се опитам да сключа споразумение срещу предоставяне на информация. Междувременно ще започна претърсване на Аутърбанкс. Уверявам те, Линкълн, огромна услуга ни направи. Не знам как да ти се отблагодаря. Ще останеш ли още малко?

— Само колкото да покажа на Бен как се опакова апаратурата.

Сакс се обърна към шерифа:

— Може ли да дойда с вас?

— Заповядайте.

Бел понечи да добави нещо (вероятно за женския чар и за това, че тя може да накара Гарет да проговори), но после (и много правилно, според Райм) замълча.

— На работа, Бен — подвикна бодро Райм, приближи се до масата с колонките за плътностен градиент. — Слушай сега внимателно. За криминолога апаратите са като тактическите оръжия за офицера. Трябва да се опаковат и съхраняват по най-правилния начин. Трябва да се отнасяме към тях така, сякаш нечий живот зависи от това. Повярвай ми, наистина е така. Слушаш ли какво ти говоря, Бен?

— Да, слушам.