Джефри Дивър
Убийте Райм (43)

43.

— Ти уби Били, нали? — попита Райм.

Бел не отговори.

— Местопрестъплението е останало неохранявано около час и половина. Мейсън наистина е пристигнал пръв, но ти си го предварил. След като Били не ти се е обадил да докладва, че е изпълнил задачата, ти си се разтревожил и си отишъл лично в Блакуотър Ландинг. Там си заварил Били, който ти е разказал, че Гарет е избягал с Мери Бет. Ти си сложил гумени ръкавици, взел си лопатата и си го убил.

Най-после шерифът даде израз на гнева си:

— Защо заподозря точно мен?!

— В началото наистина смятах, че е Мейсън: само ние тримата и Бен знаехме за бараката. Реших, че той се е обадил на Кюлбо и го е изпратил там. След като говорих с Люси обаче, се оказа, че Мейсън се е обадил на тях. За да се увери, че Гарет и Амелия няма пак да се измъкнат. Като се замислих за случката на воденицата, се сетих, че Мейсън е искал да застреля Гарет; ако беше замесен в убийствата, щеше да се стреми да го запази жив, докато не откриете Мери Бет. Проверих финансите му и научих, че живее в евтина къща и кредитните му карти са на червено. Не е получавал никакви допълнителни пари. За разлика от вас с шурея ти. Ти живееш в къща за четиристотин хиляди долара и имаш солидна сметка в банката. Къщата на Стив Фар пък струва триста и деветдесет, а яхтата му — сто и осемдесет хиляди. Ще вземем съдебно разрешение да погледнем и сейфовете ти. Интересно колко ли ще намерим там? Бях малко любопитен защо Мейсън толкова иска да застреля момчето. Бил е доста разочарован, че точно ти си станал шериф, въпреки че той има по-дълга служба и повече заслуги. Решил, че ако хване сам престъпника, градският съвет може да избере него, щом ти изтече мандатът.

— Ами този маскарад… — изсъска Бел. — Нали уж вярваше само на веществените доказателства?

Линкълн Райм наистина смяташе думите за безполезни от гледна точка на криминологията.

— Да, предпочитам веществените доказателства. Понякога обаче се налага да импровизирам — поясни. — Не съм чак такъв гений на уликите, за какъвто ме мислят.

 

 

Инвалидната количка не можеше да мине през вратата на килията.

— Това е дискриминация — оплака се Райм.

Явно искаше да я развесели, но тя не каза нищо.

Заради проблема с инвалидната количка Мейсън Жермен им предложи да се видят в стаята за разпити. Сакс влезе, подрънквайки с белезниците и оковите на краката си (заместник-шерифът бе отказал да й ги свали).

Адвокатът от Ню Йорк, сивокосият Соломон Гибърт, бе пристигнал. Райм й обясни, че на няколко пъти са се сблъсквали в съда при дела срещу разобличени от криминолога престъпници. Въпреки яростните спречквания в съдебната зала обаче двамата мъже оставаха приятели.

Като член на нюйоркската, масачузетската и вашингтонската адвокатска колегия Гибърт бе допуснат в съдебната система на Северна Каролина pro hac vice — т. е. само за едно дело: „Народът срещу Амелия Сакс“. За всеобщо учудване с добродушното си изражение и любезното си държание той приличаше повече на мекушав южняшки адвокат от романите на Джон Гришам, отколкото на манхатънска акула. Късата му коса бе пригладена с гел, а по италианския му костюм нямаше нито една гънка въпреки невероятната влажност.

Линкълн Райм седеше между Сакс и адвоката. Тя постави ръка върху облегалката на пробитата му инвалидна количка.

— Назначиха прокурор от Роли — обясни Гибърт. — След като шерифът и съдебният лекар са следствени, явно нямат доверие и на Макгуайър. Така или иначе, той преразгледа доказателствата и оттегли всички обвинения срещу Гарет.

— Така ли? — оживи се Сакс.

— Гарет призна, че ударил онова момче, Били, и помислил, че го е убил. Линкълн обаче беше прав. Бел е истинският убиец. Дори да бъде обвинен, че е нападнал човек, Гарет явно е действал при самозащита. Смъртта на другия заместник-шериф, Ед Шефър, бе обявена за нещастен случай.

— Ами отвличането на Лидия Джонсън? — поинтересува се Райм.

— Когато разбра, че Гарет не е имал намерение да й причини нищо лошо, тя оттегли жалбата си. Мери Бет също. Майка й се противеше, но да бяхте чули само какво й наговори момичето! Перушина хвърчеше, честна дума.

— Значи Гарет е свободен, така ли?

— Всеки момент ще го пуснат. Но да си дойдем на думата, Амелия. Въпреки че Гарет е оправдан, прокурорът продължава да настоява на обвинението за подпомагане бягство на заподозрян и убийство на полицай по време на извършването на това престъпление. Държи на убийство първа степен.

— Първа степен! — възкликна Райм. — Убийството беше предизвикано, нещастен случай!

— Това ще се опитам да докажа. Другият помощник-шериф, онзи, който я е нападнал, е частична непосредствена причина за стрелбата. Мога да ви уверя обаче, че присъдата ще бъде за предумишлено убийство, фактите са неоспорими.

— Какви са шансовете за оправдателна присъда?

— Малки. Десет-петнайсет процента вероятност. Съжалявам, но съм длъжен да предложа споразумение.

Това й дойде като шамар. Затвори очи и издиша.

— Господи — промълви Райм.

Сакс се замисли за Ник, бившия си приятел. Излежаваше присъда за отвличане и взимане на подкуп. Беше отказал споразумение и бе рискувал да се яви в съда. „Както казваше баща ти, Ейми, когато се движиш, не могат да те хванат. Всичко или нищо.“ На съда му бяха нужни само деветнайсет минути, за да го признае за виновен.

Тя погледна миловидния адвокат.

— Какво споразумение предлага прокурорът?

— Още никакво, но предполагам, че ще приеме умишлено убийство, ако лежиш при строг режим. Осем-десет години. Да ти кажа само, че в Каролина режимът наистина ще е строг. Няма да е курорт.

— Срещу петнайсетпроцентова вероятност за оправдателна присъда — измърмори Райм.

— Точно така. Разбери, Амелия, в този случай чудо не може да се случи. Ако отидем на съд, прокурорът ще докаже, че си професионален полицай и шампион по стрелба, и съдебните заседатели няма да повярват лесно, че си стреляла неволно.

„Правилата на нормалния живот не важат за никого на север от Пако. Нито за нас, нито за тях. Можеш да стреляш по някого, без да се замислиш дори, и всеки ще го сметне за напълно правилно. Трудно е да се обясни.“

— Ако това стане — продължи адвокатът, — ще те осъдят за предумишлено убийство първа степен и ще получиш двайсет и пет години.

— Или електрическия стол — измърмори тя.

— Тук използват смъртоносна инжекция. Да, възможно е. Не мога да те лъжа.

Незнайно защо тя си представи сокола скитник, който гнездеше пред прозореца на Райм в Манхатън.

— Ако пледираме за непредумишлено убийство, колко ще получа? — попита тя.

— Вероятно шест-седем години. Без възможност за предсрочно освобождаване.

Тя си пое дълбоко въздух:

— Ще пледираме за непредумишлено.

— Сакс… — започна Райм, но тя повтори:

— Ще пледираме.

Адвокатът се изправи.

— Веднага ще се обадя на прокурора. Няма ли вероятност да си промениш мнението?

— Не.

— Ще ви съобщя веднага щом се разбере нещо конкретно.

Той кимна на Райм и излезе.

Мейсън погледна Сакс. Стана и се отправи към вратата.

— Ще ви оставя насаме за няколко минути. Няма нужда да те претърсвам, нали, Линкълн?

Райм се усмихна:

— Не нося оръжие, Мейсън.

Полицаят излезе.

— Каква бъркотия, а, Линкълн?

— Без първи имена, Сакс!

— Защо? Да не предизвиквам лошия късмет, а?

— Може би.

— Не си суеверен. Или само така приказваш?

— Общо взето, не, но тук имам чувството, че съм заобиколен от призраци.

Танърс Корнър — градът без деца.

— Трябваше да те послушам — продължи той. — Беше права за Гарет. Аз сгреших. Неправилно разтълкувах уликите.

— И аз не бях сигурна, че казва истината. Не бях сигурна в нищо. Просто имах предчувствие.

— Каквото и да стане, Сакс, ще те чакам. — Кимна към количката: — Няма да мърдам оттук. Ако отидеш в затвора, ще те чакам.

— Това са празни приказки, Райм. Баща ми също обеща, че няма да мърда никъде, а след една седмица почина.

— Аз съм прекалено голям инат, за да умра.

„Но това няма да ти попречи да се излекуваш и да срещнеш друга“ — помисли си тя.

Вратата се отвори и на прага застана Гарет. Зад него стоеше Мейсън. Момчето държеше ръцете си събрани отпред.

— Здрасти — каза той, — виж какво хванах в килията си.

Разтвори ръце и оттам излетя някакво насекомо.

— Това е сфинксова пеперуда, обича да смуче нектар от валериановите цветове. Нямат навик да влизат в къщите, много им е студено.

Тя се усмихна леко:

— Гарет, искам да ти кажа нещо.

Той се приближи.

— Помниш ли какво ми каза във фургона? Когато говореше на баща си в празния стол?

Той кимна неуверено.

— Казваше му колко лошо си се почувствал, че не те е пуснал в колата онази вечер.

— Да, спомням си.

— Не знаеш само защо не те е пуснал… Искал е да те спаси. Знаел е, че колата е пълна с отрова и че те ще умрат. Не те е пуснал, за да не умреш и ти.

— Мисля, че се досещах — каза неуверено той.

Докато момчето се върне към нормален живот, сигурно щеше да мине много, много време.

— Не го забравяй — заръча му тя.

— Няма.

Сакс погледна дребната кафеникава ношна пеперуда, която летеше из стаята.

— Остави ли ми нещо в килията? Нещо, което да ми прави компания?

— Да. Две калинки, един скакалец и една муха сирфус. Страшно интересно летят. Можеш да ги наблюдаваш с часове. — Той замълча, после добави смутено: — Аз… такова… съжалявам, че те излъгах. Ако не го бях направил, нямаше да мога да се измъкна и да спася Мери Бет.

— Няма нищо, Гарет.

Той се обърна към Мейсън:

— Мога ли сега да си ходя?

— Да.

Преди да излезе, погледна Сакс:

— Ще минавам да те видя. Може ли?

— Много ще се радвам.

Той излезе навън през отворения прозорец. Сакс го видя да се качва в една кола. Колата на Люси Кър. Полицайката му отвори вратата. Като майка, която прибира сина си от тренировка.

— Сакс — извика я Райм, но тя вече се бе отдалечила.

Искаше да се скрие от криминолога, от момчето, от града без деца. Искаше да остане сама.

 

 

Като излезе от Танърс Корнър, малко преди да достигне река Пакенок, Шосе 112 прави остър завой. От едната му страна има гъст храсталак, в който често се крият полицаите от местното шерифство. Пият чай с лед, слушат музика и чакат. Ако радарът засече превишена скорост, те изскачат и за най-голяма изненада на нарушителя добавят сто долара към общинския бюджет.

В този неделен ден през завоя мина черен джип „Лексус“ и въпреки че радарът показа разрешените шейсет и шест километра в час, Люси Кър подкара патрулната кола и включи сигналната лампа.

Доближи се плътно зад лексуса. От опит се беше научила да гледа винаги огледалото за обратно виждане на преследваната кола. По очите на шофьора може да се познае какви престъпления може да е извършил, освен, разбира се, превишената скорост или развалените стопове. Наркотици, кражби на оръжие, алкохол — опитният полицай разбира какво може да очаква. В очите на този шофьор не личеше и следа от вина или гузна съвест.

Очи на безскрупулен човек…

Това още повече засили гнева й и тя си пое дълбоко въздух, за да се овладее.

Джипът отби на едно прашно разширение и Люси спря отзад. Рутинна проверка на талона, книжката и застраховката на колата. Не това обаче бе истинската цел на Люси. Изрядността на возилото не я интересуваше ни най-малко. Тя отвори с трепереща ръка вратата си и слезе.

Шофьорът я загледа в огледалото за обратно виждане. В очите му се четеше известна изненада, вероятно от това, че тя не носеше униформа — само дънки и работна риза. Защо му е на полицай да спира в извънработно време кола, която дори не е превишила скоростта?

Хенри Давет смъкна прозореца си.

Люси Кър погледна вътре. До Давет седеше изрусена жена около петдесетте. Носеше диамантени обеци, гривна и огърлица. На задната седалка седеше малко момиченце и си играеше с компактдискове, наслаждавайки се мислено на музиката, която баща й не й позволяваше да слуша в празничния ден.

— Полицай Кър, какво има? — попита Давет, но по очите му личеше, че знае много добре.

— Слизай от колата, Давет.

— Какво има, скъпи? — обади се жената до него.

— Полицай, какво означава това? — попита Давет.

— Слизай. Веднага.

Люси се пресегна през отворения прозорец и натисна копчето за автоматично отключване на вратите.

— Ама, скъпи, редно ли е това? Може ли…

— Млъквай, Една.

— Добре, млъквам.

Люси отвори вратата. Давет откопча предпазния колан и слезе.

По шосето мина камион и вдигна облак прах.

— С жена ми закъсняваме за църква. Не мисля, че…

— Млъквай! — изсъска тя.

— Какво значи това?

— Знам всичко.

— Така ли, полицай Кър? Какво по-точно знаете?

— За отровата, за убийствата, за канала…

— Никога не съм имал преки контакти с Джим Бел или някой друг от Танърс Корнър. Ако сред служителите ми има психопати, които да наемат други психопати, за да вършат беззакония, вината не е моя. Ако наистина се е случило такова нещо, готов съм да съдействам с всички сили на властите.

— Ще отидеш зад решетките заедно с Бел и шурея му — изсъска тя. Безочието му я изумяваше.

— В никакъв случай. Нищо не доказва връзката ми с кое да е от престъпленията им. Няма свидетели, няма банкови трансфери, няма улики. Аз произвеждам химични продукти от нефт: перилни препарати, асфалт и някои пестициди.

— Незаконни пестициди.

— Пак грешка. Токсафенът е разрешен в Съединените щати — при определени обстоятелства. В повечето страни на Третия свят употребата му е съвсем законна. Образовайте се малко, полицай. Без пестициди маларията, енцефалитът и гладът ще взимат ежегодно стотици хиляди човешки жертви…

— … за сметка на това предизвикват у хората, изложени на тях, рак, уродства, чернодробни заболявания…

Давет вдигна рамене:

— Покажете ми литература по този въпрос, заместник-шериф Кър. Покажете ми научните статии, които го доказват.

— Толкова са „безопасни“, че престана да ги превозваш с камиони. Защо започна да използваш шлепове?

— Не мога да се добера по друг начин до пристанищата, защото някои нещастници в общинските съвети забраниха пренасянето на токсични вещества. Не познават фактите, а аз нямам нито време, нито достатъчни връзки, за да променя законите.

— Е, предполагам, че някой от Управлението за защита на околната среда ще се поинтересува от дейността ти.

— О, не ме плаши с тях. Нека дойдат! Сам ще ти дам номера им, за да ги извикаш. Дори да направят проверка, нивата на токсафен навсякъде около Танърс Корнър са в рамките на допустимите концентрации.

— Може поотделно във водата, във въздуха, в селскостопанските продукти да са в допустими концентрации, но какво ще кажеш за общото им количество? Какво ще стане с едно дете, което пие вода от кладенеца в градината, после играе в тревата, после изяжда една ябълка, после…

— Законът е ясен, заместник-шериф Кър. Ако не ти харесва, стани конгресмен.

Тя го хвана за ревера:

— Не разбираш ли? Ти си за затвора!

— Не, ти не разбираш, полицай. Нещо не ти е ясно. Аз съм много, много добър в това, което върша. Аз не греша! — Погледна часовника си: — Крайно време е да тръгвам.

Давет се върна при джипа и заглади оредялата си коса. От потта космите се слепиха.

Качи се и затръшна вратата.

— За какво беше това…? — започна жена му, но той я накара да замълчи с бързо махване с ръка.

Посегна да запали двигателя. Люси се приближи откъм неговата страна:

— Чакай.

Давет я погледна, но тя се обърна към жената и момичето:

— Искам да видите какво ми причини вашият съпруг и баща.

Рязко разтвори ризата си. Двете жени в колата зинаха при вида на розовите белези на мястото на гърдите й.

— О, за бога! — промълви Давет и извърна очи.

— Татко… — прошепна ужасено момичето. Жената бе загубила ума и дума.

— Твърдиш, че не правиш грешки, Давет?… Лъжеш се. Допусна тази.

Индустриалецът запали двигателя и бавно потегли.

Люси остана неподвижна дълго, докато лексусът се изгуби от поглед. После закопча ризата си, облегна се на колата и постоя така известно време. Забеляза малко червено цвете на земята. Присви очи. Беше венерина пантофка, вид орхидея. След пет минути, с помощта на шпатулата за изчегъртване на скреж от стъклата тя успя да го извади с грудките и да го постави в кутията от студения чай. Остатъците от напитката бяха принесени в жертва за красотата на градината й.